Ерик-Еманюел Шмит
Одисей from Багдад (2)

1.

Роден съм в Багдад, в деня, когато Саддам Хюсейн побеснял като видял първите си бели косми, и така се разкрещял из двореца, че за малко да си скъса вратните вени, извикал бръснаря и му наредил да ги покрие с дебел слой гарвановочерна боя, след което обявил на човека с треперещите пръсти, че отсега нататък ще го държи отговорен и за най-малкия признак на остаряване: хубаво да си отваря очите! Тъй че съм се родил в ден, когато Ирак избегнал една катастрофа. Добро или злокобно предзнаменование?

Ако споменавам тази подробност, то е защото се случило така, че бръснарят бил роднина на лелята по съребрена линия на една братовчедка на полусестрата на майка ми. Един вид — рода… Когато същата вечер дошъл у дома, за да отпразнува моето идване на бял свят, бръснарят не се въздържал и скрит зад една завеса, споделил случката с баща ми и приглушил глас, се опивал от тази история, но за сметка на това нито тази вечер, нито никога така и не сподели къде са били стареещите косми, дали на главата, или на друго място от президентското тяло, обаче този пропуск насочваше разследването, защото, известно е, че в нашата страна мъжете, които искат да изглеждат дълго млади, почернят космите около половия си член.

Във всеки случай родителите ми имали два повода да се радват: на бял свят беше дошъл техен син и тиранинът остаряваше.

Приели ме като чудо. Нормално: след четири дъщери съм бил нещо, на което вече не смеели да се надяват. Розовото макаронче, което се мъдрело между краката ми, предизвикало викове на възторг, и лилипутските ми гениталии възродили родословните надежди. Преди да кажа или направя дори едничко умно нещо, съм предизвикал паметно празненство, а на другия ден — стомашни проблеми и незапомнен махмурлук.

Бях много глезен през първите си години и много по-бавно от другите на моята възраст разбирах как живеят или не живеят сънародниците ми.

Живеехме в апартамент в тантурест блок на хвърлей от гимназията, в която баща ми работеше като библиотекар. Разбира се, училището беше училище на Баас, библиотеката — на Баас — дума, която обозначава президентската партия, — както и радиото, телевизията, басейнът, спортният салон, киното, кафенетата… и дори бардакът, добавяше баща ми.

 

 

Тъй че от самото начало ми се струваше, че в живота има три основополагащи неща: семейството ми, Господ и Президентът. Докато пиша тези думи, си давам сметка, че единствено дистанцията ми позволява с такова безразсъдство да подреждам елементите в този ред, тъй като по онова време подобна подредба би изпратила всеки иракчанин в затвора, най-добрата подредба би била: Президентът, Господ и семейството ми.

Нависени навсякъде, снимките на Президента наблюдаваха ежедневието ни, учебниците ни бъкаха от неговия портрет, лицето му се мъдреше в бюрата на публичната администрация, както и в частните магазини, от баровете до ресторантите, като се мине през магазините за платове, за чинии, дори бакалиите. По убеждение или пък от предпазливост и страх, всеки си бе окачил по една снимка на арабския водач и рамкираният портрет на Саддам Хюсейн се оказа по-ефикасен от всеки талисман и най-необходимото, за да се предпази човек от зла орис — най-необходимото, но не и достатъчното, защото произволните арести и хвърлянето в затвора без обяснения валяха по-силно от дъжда. Аз си мислех, че чрез тези си образи Президентът ни наблюдава, той не бе застинал върху картона, не, той стоеше там истински, сред нас, отпечатаните му очи криеха камера, хартиените му уши замаскираха микрофони, Саддам шпионираше онова, което правим и казваме около неговите репродукции, и нямаше нещо, което Саддам да не знае. Както мнозина иракски ученици, и аз вменявах на Саддам всякакви видове власт. Логично, той ги притежаваше всичките.

От време на време изчезваха хора, дори ако имаха семейство, жена, поколение, наследници, изведнъж спираха да дават какъвто и да било признак на живот. Тогава имаше две възможности: или се бяха включили в съпротивата срещу Саддам Хюсейн, или бяха затворени, измъчвани и след това убити, защото са се включили в съпротивата срещу Саддам Хюсейн. Никой не проучваше двете хипотези, защото вероятността да надушат истината бе голяма. И тъй, оставяха изчезналите да си чезнат, защото не знаеха дали са се скрили в планините на бившия Кюрдистан, или са били разтворени с киселина.

Като дете намирах това за чудовищно, ужасяващо и нормално; според логиката на един млад ум, намирах за нормално всяко явление, което откривах, и бях привързан към чудовищата, които ме ужасяваха. Бях абониран за жестоките приказки, а баща ми ме захранваше с древни легенди, като тази за Гилгамеш, възприемах съдбата като нещо случайно, черно и страшно, не можех да си представя света без Саддам Хюсейн, с неговия абсолютизъм, прищевки, гневни изблици, настроения, нетърпимост и променливост; той ме вълнуваше; обожавах го толкова, колкото и се боях от него. Единствената разлика между света на приказките и действителността бе, че тук долу, извън страниците и далеч от омагьосаните царства, човекоядецът се казваше Саддам Хюсейн.

Според мен Господ бе конкурент на Саддам Хюсейн, негов пряк конкурент. Много общи точки и почти никаква разлика: на него също дължахме боязън и почит, към него възрастните също отправяха тихи молитви и гръмки благодарности, на него също не биваше да му се противопоставяме. Понякога се колебаех и се чудех, ако се наложеше да избирам, след кого да тръгна: след Бог или след Саддам Хюсейн. Само че в този двубой Господ не играеше на равни начала със Садам. Първо, защото малко се месеше в ежедневния живот, най-вече в Багдад… А и защото му трябваше повече време, за да си отмъсти, отколкото на Саддам… и премълчаваше, без да трепне, пред оскърбления, за които Саддам наказваше още преди да са изречени. Според мен, тази особеност бе характерна за Господ: не толкова кръвожаден, флегматичен и съвсем не злопаметен. Разсеян. Дори забраван… Даже се впуснах в тази хипотеза: щом Господ толкова забавя наказанията, дали е, защото е добър? Не бях сигурен, макар толкова трайно лекомислие да накланяше везните в негова полза. Имах Господ за любезен, поне повече от Саддам. Той държеше и коза на старостта, макар в моя кратък живот Саддам винаги да бе заемал и това място. И накрая, предпочитах Божиите хора пред хората на Саддам: от брадатите имами с виолетови клепки, които ни учеха да четем в Корана, а след това да четем Корана, лъхаше внимание, благина и човечност, несравними с поведението на баасистките грубияни, съмнителни чиновници, безмилостни генерали, свирепи съдии, бързодействащи полицаи, войници с лек спусък. Да, без никакво съмнение, Господ умееше да подбира хората си по-добре от Саддам. Всъщност самият Саддам изглежда почиташе Бога. Пред кого ли се прекланяше?

Далеч от Саддам, който ме ужасяваше, и от Господ, който ме интригуваше, семейството ми ми носеше сигурност и приключение: от една страна, изпитвах увереността, че съм обичан, от друга — четири сестри, една претрупана с работа майка и пълен с изненади баща поддържаха любопитството ми будно. Домът ни гърмеше от гоненици, смехове, песни, лъжливи заговори, истински прегръдки, викове, задушени с шеги, до такава степен нямахме пари, че всичко беше проблем, храната, излизанията навън, игрите, поканите, но ни доставяше удоволствие да се опълчваме на тези трудности и дори да преувеличаваме ограниченията, защото по много източен начин обожавахме да усложняваме онова, което, ако си бе останало простичко, щеше да ни бъде просто досадно. Външен наблюдател не би сгрешил, ако би определил порядките в семейство Саад като „истерични“, при условие че включи в това и истинското щастие, което истерията ни доставяше.

 

 

Баща ми допринасяше за разбиване на пух и прах на нашата организация с начина, по който говореше. Библиотекар, изтънчен читател, ерудит и мечтател, той бе заимствал от книгите манията да медитира в благороден стил; като арабските книжни плъхове, луди за поезия, и той предпочиташе да се среща с езика на една висота, където нощта се нарича „наметало от тъма, което се спуска над космоса“, хлябът „хрупкава венчавка между брашното и водата“, млякото „меда на преживните животни“, а кравешкото лайно „бисквитката на полята“. В същия стил той наричаше баща си „автора на дните ми“, съпругата си — нашата майка, „моят извор на плодовитост“, а издънките си — „плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, капки пот от звездите“. Когато стигнахме възрастта да можем да се движим, сестрите ми и аз започнахме да се държим като обикновени хлапещаци, а баща ни описваше направеното от нас с най-редки думи: ние „се подкрепяхме“, вместо да ядем; не пишкахме, а „поливахме прахта на друмищата“, когато изчезнехме в тоалетната, „отговаряхме на повика на природата“. Освен това цветистите му изречения не съставяха ясно послание и тъй като първите му засукани изрази срещаха единствено зяпналите от почуда уста на слушателите, особено в наше лице, лицето на неговото коляно, патриархът Саад в раздразнението си и кипнал от гняв пред толкова безпросветност, изгубваше търпение и веднага превеждаше мисълта си с най-груби думи, като разсъждаваше, че щом има пред себе си магарета, ще трябва да им говори като на такива. И така минаваше от „не ме засяга особено“ на „дреме ми на хурката“, от „престани да ме омайваш, хитро дяволче“ на „не ме будалкай, тъпчо!“ всъщност баща ми не познаваше обикновените думи, използваше само тези от двете крайности и живееше на двата най-отдалечени един от друг етажа на езика, благородния и простонародния, като прескачаше от единия на другия.

Спомням си, че една януарска събота, когато станахме много рано, за да отидем при един чичо, който живееше далеч, докато се бръснеше, баща ми ме попита:

— И тъй, синко, като богоподобния Одисей, и ти тръпнеш пред розовопръстата зора, нали?

— Моля, тате?

— Не ти ли замръзва задникът в пет сутринта?

Резултат: обожавах да бъда с татко, защото той винаги се изразяваше много образно.

Нямах усещането, че се подчинявам на майка си: толкова я обичах, че каквото и да решеше тя, аз все бях съгласен. Представлявахме един човек с две тела: нейните пожелания се превръщаха в мои желания, въздишките й можеха да изтекат като сълзи през моите очи, радостта й ми носеше екстаз.

Макар и изненадани от това необичайно разбирателство, сестрите ми го зачитаха. Тъй като бях единствено момче, а те чертаеха живота си в бъдеще до един-единствен мъжкар, оправдаваха с пола привилегированото ми положение и не проявяваха ревност, дори напротив, съперничеха си, за да спечелят моята благосклонност.

И така, човек може да разбере, че съм отраснал в Рая. Този прекрасен затворен свят, населен от предани жени, забавен баща, пътешестващ Господ и деспот, държан на почтено разстояние от стените на дома ни, бе убежище на моето щастие до единайсетгодишната ми възраст.

Ако детството се погажда с абсолютните господари, то юношеството ги вади от леговищата и ги мрази. Политическото ми съзнание поникна заедно с космите.

 

 

Вуйчо Нагиб, брат на майка ми, един ден бе арестуван от хората на Президента. Затворен, изтезаван веднъж, върнат в затвора, изтезаван втори път, захвърлен в някаква килия и изтощен от глад, пет седмици по-късно той бил изхвърлен на улицата, слаб, осакатял, окървавен, коруба с месо за уличните псета. За щастие някаква съседка го разпознала, разгонила кучетата и ни предупреди овреме.

У дома майка ми и сестрите ми нежно се грижеха за оздравяването на вуйчо, още повече, че бе изгубил едно око и едно ухо. Дни наред трескав, бълнуващ и сънуващ кошмари на приливи, Нагиб само стенеше, преди да успее отново да проговори. Разказа ни какво е преживял. Разказът му бе кратък: великаните го ругали, държали го жаден, без храна, като го биели часове наред, но спестявали обясненията в какво го обвиняват. „Предател!“, „Шпионин“, „Свиня, купена от Америка“, „Мръсник на заплата от Израел“, това били редките думи, които дочувал между шибането с колан, ритниците и ударите с палка с шипове. Обикновени обиди у нас. Нагиб се досетил, че го смятат за виновен, но виновен в какво? Той страдаше, защото умолявал мъчителите си да го ориентират, като им обещавал, че след това ще си признае всичко, да, всичко, само за да спре болката. Напразно! Нагиб ги разочаровал, това била единствената ясна мисъл, която осъзнал между пристъпите на болка: палачите му били разочаровани, че трябва да го изтезават.

Бил изхвърлен от затвора, без при освобождаването му да дадат повече обяснения, отколкото при ареста му.

Познавахме чичо Нагиб, който бродираше чехли, и знаехме, че нищо в него не можеше да предизвика подозрения, защото не беше нито кюрд, нито евреин, нито шиит, нито бе свързан с Израел, нито пък бе влюбен в Америка, а и нямаше никакви връзки с Иран. Беше виновен единствено, че е заподозрян.

От този момент всички ние ставахме заподозрени…

Всъщност мъченичеството на вуйчо Нагиб не беше ли част от преднамерен, архитектурен, систематичен опит да се наложи царство на терора? В очите на бъзливия Президент всички иракчани бяха подозрителни, да, подозрителни! „Ако съзаклятничите срещу Саддам, ние, хората на Саддам, все някога ще научим. Няма значение, че някой път може да сбъркаме, по-добре да убием един невинен, отколкото да оставим да благоденства един виновен. Сговорчивите са добре дошли. Остава само да се снишавате в покорство и мълчание.“

На единайсет измервах неправдата, която изживяваше моята страна, започнах да я усещам и бунтът си проправи място в гърдите ми, които възмъжаваха. Тогава реших, че аз, за разлика от вуйчо Нагиб, ще дам на хората на Президента основателни причини да ме подозират, и че ако някой ден ме хванат, ако ме пекат с електрически жици, ако натискат главата ми във вана, докато се удавя, няма да ме измъчват напразно, толкова активно ще съм се борил срещу тях.

Един четвъртък баща ми мина покрай стаята ми и ме видя как блъскам с юмруци по стените, естествено, наранявах повече собствените си кокалчета, отколкото зидовете, тъй като борбата ми объркваше враговете, но не можех да спра да удрям.

— Плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, звездни капки пот, какви ги вършиш?

— Бесен съм.

— Срещу какво е насочен гневът ти?

— Саддам Хюсейн.

— Млък. Ела с мен.

Той ме хвана за ръка и ме отведе в едно скривалище, обособено под къщата. Там открих съкровището на баща ми, книги, които няколко години по-рано го бяха накарали да махне от библиотеката и които, вместо да изпрати в министерството за унищожаване, бе запазил, подредени по рафтове в мазето ни и скрити зад стари килими.

Имаше всякакви забранени книги, едните, защото бяха кюрдски, другите, че противоречали на добрите нрави, трети бяха християнски; по доста нелеп начин произведенията, които се доближаваха до крайностите — религиозни проповеди или някой еротичен разказ, в очите на баасистката цензура прекрачваха една и съща червена черта, тази на провокацията, тъй че епископ Босюе и маркиз Дьо Сад бяха братя в немилостта, обречени да се пекат в ада като съседи по шиш. Хубавото на преследването на произведенията от страна на Партията бе, че трябваше толкова малко, за да бъде забранена една публикация, та баща ми бе смогнал да състави добра сбирка, в която се мъдреше най-доброто от европейската литература, френски есеисти, испански поети, руски романисти, немски философи, както и, на цели два рафта, криминалните романи на Агата Кристи, под претекст, че тъй като Ирак е бил под британско владичество, трябвало да се отървем също и от най-известната английска писателка.

Като ме посвещаваше в своята тайна, баща ми завършваше, или по-точно започваше моето възпитание. Горд със страната си, влюбен в богатата й хилядолетна история, той говореше за Навуходоносор сякаш се бяха срещали вчера, мразеше сегашния режим и съхранявайки тези книги, имаше усещането, че напук на Саддам Хюсейн, когото смяташе за узурпатор, съхранява иракската традиция, културата на ерудитите, която бе родила писмеността и се бе показала жадна за чужди култури. Наричаше нелегалната си библиотека „джобната ми Вавилонска кула“, до такава степен му се струваше, че тя повтаря в умален мащаб Вавилонската кула, където понякога отиваха любопитни от цял свят, поклонници, разговарящи на най-различни езици.

От този ден нататък придобих вкус към четенето или към свободата — което е едно и също — и запълних юношеството си с това да разпознавам идеологическото промиване на мозъка, което ни прилагаха в гимназията, и да се пазя от него, като се опитвах да мисля по различен начин и със собствената си глава.

Сестрите ми се омъжиха. По това време бях открил, че макар да се движех сред жени, не съм момиче. Защото на момичетата в главата им е само това — да се оженят, просто са обсебени от тази мисъл, представят си идеалния кандидат, а след като се появи годеник, подготвят церемонията, след сватбата те дори напускат семейния дом, да, да, до такава степен, за да се посветят на брака си; на брака, а не на съпруга, защото мъжът, както мъжкарите при животните, си има и други неща за вършене — работи, спори, събира се на чаша ментов чай с приятели, с които играят на зарове, домино, шах. Да, момичетата са си такива и сестрите ми не правеха изключение от обичаите.

„Семейството расте“, възкликваше майка ми и сълзи се стичаха по бузите й, защото това означаваше „къщата се опразва“. А нямаше представа до каква степен е права, тъй като дори не подозираше, че библиотеката, не, нашата „джобна Вавилонска кула“ също се опразва, тъй като баща ми, скромен чиновник, се изправяше срещу опасността и продаваше забранените книги, за да плати всяко сватбено празненство.

Вече си бях спечелил двама шуреи — Азиз и Рашид — три племеннички и племенник, когато през август 1990 година Саддам Хюсейн започна войната срещу Кувейт.

 

 

Военната операция не само се провали, ами по-големите ми сестри се покриха с черни воали, тъй като съпрузите им бяха паднали в битката. Останаха вдовици и се върнаха да живеят у дома, заедно с бебетата си. Баща ми продаде няколко мебели под претекст да се отвори малко място.

Тогава започна икономическата блокада. Като ответна мярка срещу агресивната политика на Саддам Хюсейн — осъдителна оценка, която споделях, и още как — Обединените нации решиха да поставят Ирак под ембарго.

Не знам дали угоените, шкембести и възмутени политици, които наложиха тази санкция, са си представили дори за миг онова, което ние, иракчаните, щяхме да изтърпим; съмнявам се и това е единственото им извинение. Замислено да накаже Саддам Хюсейн, ембаргото се стовари само върху нас, хората от народа. Динарът изгуби повече от хиляда пъти от своята стойност и излизахме на пазар с цели пачки стари банкноти, скрити в торби за смет или картонени куфари. Пък и какво ли да купим? Нямаше нищо за продаване. Мнозина граждани се върнаха да живеят по селата. Без ежемесечния пакет, раздаван от правителството — брашно, готварско олио, захар и чай, — щяхме да измрем от глад, благодарение на раздаваните помощи, само страдахме. В Багдад страхът растеше и се ширеше, вече не само страхът от Саддам Хюсейн, не, но ако човек все още притежаваше нещо ценно, което не бе продал, също и страхът, да не би да го оберат нощем; шофьорът на такси спеше в колата си с пистолет на хълбока зад заключената с катинар врата на гаража си, а семействата стояха на стража, за да не им откраднат торба ориз или щайга картофи. Но най-острият страх, онзи, който бродеше в подмолите на умовете ни, бе страхът да не се разболеем.

Точно това се случи с децата на сестрите ми. Дали изпадналите в шок от смъртта на съпрузите си майки не им даваха развалено мляко? Или пък излъчваха заразителна тъга и тревога? Децата им скачаха от инфекция на продължителна диария.

Всеки път ходех с майка ми и кърмачетата в диспансера. Първия път лекарят ни даде рецепта, която се оказа ненужна поради липса на съответното лекарство. Втория път отказа да лекува момиченцето, макар то да си изплюваше дробовете пред него, ако не му бутнехме пари под масата, и я спасихме благодарение на един сватбен накит, който майка ми заложи. Третия път ни заяви, че дори да му докараме с колички цялото злато на емирите, нямало да може да се добере до нужните лекарства, защото ги нямало в цялата страна — невинното дете почина. Четвъртия път лекарят стоеше сам, облакътен на прозореца в едно празно помещение, защото диспансерът бе изоставен и от колегите му, които бяха заминали в чужбина, и от медицинските сестри, които не успяваха да се придвижат до него с кола, очакваше пациент, който да поиска да купи стетоскопа му, за да нахрани и той семейството си. Момченцето също почина.

За няколко години най-голямата ми сестра бе изгубила съпруга си на война, а след това дъщерята и сина си заради ембаргото. Уморена, с изпито лице, помътняла кожа, сухи ръце и угаснал поглед, на двайсет и пет тя изглеждаше като старица.

Всеки иракчанин, преживял този период — вярно, че първи умираха бебетата, — може да потвърди на господата от Обединените нации, че ембаргото е най-добрият начин да се накаже вече нещастният народ и да се засилят позициите на неговите управници. Цимент за мъката! Бетон за укрепване на диктатурите! Преди ембаргото Правата на човека не бяха спазвани в Ирак, по време на десетте години на ембаргото беше същото, но към това се прибавяха и невъзможността да се изхраним, трудността да се лекуваме, разрастването на полиомиелита, увеличените кражби и развитието на корупцията. С отнемането на пълната власт на деспота и следователно на пълната му отговорност, ембаргото оневиняваше Саддам; ако някоя храна я нямаше, то беше заради ембаргото, ако някоя репарация закъснееше, то беше заради ембаргото, ако общественото строителство бе спряло, то бе заради ембаргото. Вместо да разклати положението на хищника ембаргото бе постигнало обратния ефект: Саддам Хюсейн отново се превръщаше в човека на провидението, единствената закрила на Ирак срещу омразните варвари. А сръчните политици, които осъдиха народа ни да страда още повече, ще остареят, сигурен съм в това, всеки в своята страна, заринати с почести и награди за хуманитарната си дейност, а сънят, на който ще се радват, никога няма да бъде смутен от спомена за ужасите, които предизвикаха и за които нищо не знаят.

През този период на няколко пъти замислях да замина за Европа или за Щатите, мислех за това отпуснато, без желание, почти лениво, както човек мисли за решение на математическа задача, защото бях забелязал, че семействата с някой член зад граница по-лесно се справяха с нищетата: два долара, пъхнати в писмо, можеха да подобрят нечия съдба. Бях го споделил с баща ми.

— Не смяташ ли, че ще успея повече някъде другаде?

— Да успееш в какво, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, капки пот от звездите?

— В кариерата. Адвокат или лекар, няма значение. Да взема да емигрирам?

— Синко, има два вида емигранти: онези, които тръгват с много багаж и другите, които тръгват с лекота. Към коя група си ти?

— Ами…

— Онези, които носят много багаж си мислят, че като се преместят ще оправят нещата, а в действителност нещата никога няма да се оправят за тях. Защо ли? Защото проблемът са самите те! Те разнасят проблема свят да види, но нито го решават, нито се изправят пред него. Тези емигранти се местят, но не се променят. Колкото и далеч да идат, те не могат да се отдалечат от себе си и ще провалят живота си толкова тържествено, колкото и тук. Това са лоши емигранти, хора, които тръгват с няколко тона товар от минало, със своите едва докоснати дилеми, отричани недостатъци и прикрити недоимъци.

— А другите?

— Те пътуват с лекота, защото са готови, гъвкави, приспособими, податливи на усъвършенстване. Те ще съумеят да се възползват от промяната на пейзажа. Точно те са добрите емигранти.

— Как човек да разбере дали е от добрите или от лошите?

— На твоята възраст, петнайсет години, е прекалено рано.

Не заговорих повече за това и спрях да мисля. Между уроците, които ставаха все по-редки — ако учителите не бяха избягали в Йордания, учехме без тетрадки и моливи, седнали на пода в класната стая, трийсет ученици с един учебник, — ходех да продавам листа тамян пред министерствата, за да донеса няколко динара вкъщи и се вълнувах от нещастията на страната си.

Носеха се слухове относно здравето на Саддам Хюсейн. Днес му били открили рак, шест месеца по-късно казваха, че го покосил инфаркт, след това много рядък вирус го бил ослепил, и накрая мозъчен кръвоизлив го бил приковал на легло, ням и парализиран. Но пресните фотографии и появяването по телевизията опровергаваха тези информации, водачът на народа благоденстваше с черно окосмение, корем, пристегнат в корсет, налят, великолепен, непознаващ глада. Убедените упорстваха напук на очевидното: „Не бъдете наивни, Баас ни показва двойник, един от многобройните двойници на Президента.“ Тиранията обаче не беше измама. Въпреки опроверженията, слуховете се завръщаха, разнасяни със скоростта на арабския говор, те бяха кислородът ни, бегли, но устойчиви форми на надежда, надежда да приключим с него. Онези, които ги измисляха, влизаха в съпротивата — не в активната съпротива, прекалено опасна бе, а в образна съпротива, и между другото винаги локализираха раковите образувания много удачно и всеки път ги разполагаха върху някоя стратегическа област на Саддам Хюсейн, една от онези, които бихме искали първа да изчезне: гърлото, мозъкът, дебелото черво.

Ако никоя болест не успее да се пребори с диктатора, шепнеха някои, може пък американците, които се въоръжаваха срещу него, да успеят.

Нищо, че американците не са болест.

Макар че…

Но да не избързваме.