Ерик-Еманюел Шмит
Одисей from Багдад (15)

14.

За пореден път стоях пред море, този път Северно, за пореден път водна равнина стоеше между мен и целта ми, за пореден път мислех, че гладките води предлагат най-ефикасната защита на земя, която иска да се затвори, като издигат около нея защитни стени.

— Прав си, синко. Една стена поне можеш да я изкачиш. Докато това…

Кротко, безизразно, със слабо вълнение, с цвят на кална пръст, Северно море не ме впечатли толкова, колкото Средиземно. Според ученическите ми спомени, върху картата пространството, което разделяше Франция и Англия със синя черта, бе доста тясно. Ами ако…

— Не си и помисляй, синко!

— Но…

— Да я прекосиш с плуване, каква лудост! Напомням ти, че всяка година тази странна локва, Ламанша, въпреки безобидния си вид, поглъща и смила в дълбините си труповете на наивници като теб, които подценяват разстоянието и опасността. Освен това, ако беше достатъчно да плуваш кроул или брус, за да стигнеш до Англия, тази страна от десетилетия щеше да дава всички световни шампиони по плуване, а съвсем не е така. Англичанинът толкова не обича да кисне във водата, колкото и да я пие. Остров на алкохолици, защитен от километри солена течност. Накратко, по-кротко.

Никога не съм бил по-близо до целта и по-разколебан. Доктор Шьолшер ме бе оставил няколко дни преди това и сега блуждаех между плажа, кейовете с наредени по-високи от жилищни блокове кораби и влажната найлонова шатра, където благотворители раздаваха на отломки като мен топла супа и медицински грижи. Това, че непрекъснато срещах безбройните желаещи да заминат, афганци, пакистанци, кюрди и африканци, чиито единствени общи черти бяха умората, празният поглед и коричките по хилавите, изранени тела, ме бе принудило да погледна на себе си с други очи. Видях се какъвто бях, рахитичен, смазан и отблъскващ.

Полин, свръзката на доктор Шьолшер, много бързо ми бе разказала какво ме чака: полицията, която ни хвърля по един пердах или ни закарва на петдесет километра и ни зарязва там с боси крака сред някое поле, полицейските хайки в импровизираните лагери, обиските в домовете на хора, които ни приютява, заповеди за експулсиране до десет дни за онези, които са опитали да си играят на законност. Трябваше да открия начин да замина бързо. Иначе щяха да ме отведат в някой център за задържане в Лион или Орлеан, или стотици километри на юг, и трябваше да започвам отначало.

Клекнах и взех от земята плоско камъче. Стисках го, търках гладката му окръгленост в дланта си, притисках вековната й мъдрост до болезнената си кожа и това кой знае защо ми достави тихо щастие.

Когато станах и се завъртях да огледам хоризонта и плажа, помислих, че полудявам.

— Тате, виждаш, ли каквото виждам и аз?

— Да, сине!

— Същото нещо ли?

— Да!

— Същия човек?

— Да! Аз също я виждам. Ако ти си луд, синко, значи и двамата сме.

Лейла вървеше по плажа, близо до пътя към корабите. Тялото й се открояваше в мандаринова рокля, която очертаваше формите й, и тя повече се плъзгаше, отколкото вървеше във вихрушка от леки воали, зелени, златисти, блещукащи, от които изглеждаше като носа на брулен от вятъра кораб.

В този миг помислих, че съм докоснал края на пътуването си. Нямаше да стигна по-натам. Ето, бях мъртъв. Сигурно ми е прилошало на камъните. Сърдечен арест. Кръвоизлив в мозъка. Нещо обикновено за лекарите, което ме е ударило за първи и последен път.

— Синко, отгатвам какво мислиш, но грешиш. Не си мъртъв. Моля те, ощипи се.

Ощипах се настървено. И макар болезнената кожа да ме гореше, все още се съмнявах.

— Човек може да се ощипе и насън, нали? Защо не и в смъртта?

— Синко, не си мъртъв!

Тогава предположих, че съм стигнал до границата на реалността, където имаше черта между видимото и невидимото. На този северен плаж сигурно бях прекрачил прага, който разделя живите от мъртвите.

— Това ли е? Успял съм да вляза в твоя свят, така ли, тате?

— В царството на починалите ли?

— Да, сигурно съм намерил таен вход към вас?

— Не си.

— Тогава как така я виждам?

— Виждаш ли нея по начина, по който виждаш мен?

— Не. Ти си размазан. И избледняваш. Като пара си. А тя изглежда плътна.

— Тогава следвай логиката, сине: ако виждаш нея, както виждаш това камъче, със същата материалност, значи тя се движи в същия свят като теб. Саад, щом я виждаш, значи е жива. Плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, бързай, преди да се е изпарила. Размърдай си задника, де! Бегом!

С всички сили се затичах към Лейла. Всеки миг очаквах силуетът й да се промени, убеден, че съм се припознал поради някаква смайваща прилика и непознатата, към която бягах, щеше скоро да престане да бъде Лейла и да се превъплъти в чужда жена, а някоя подробност щеше да ми разкрие заблудата. Когато бях на няколко метра, жената изненадана се обърна към мен и застана с лице. Отново разпознах Лейла. В тези няколко секунди, които ми позволиха да я доближа, отново си представих как чертите й, очите й, устата й, ще се претопят в чертите на друга. Но и когато застанах на няколко сантиметра от нея, пак не получих опровержение.

Не успявах да повярвам: срещнах съвършената двойничка на Лейла, двойничка с умопомрачаваща еднаквост, която ме гледаше изплашено с повдигнати вежди.

Непознатата се боеше от мъжа, който се бе хвърлил към нея.

След това прошепна в един дъх, несигурна и заинтригувана:

— Саад?…

И тогава разбрах, че непознатата наистина е Лейла.

Ръцете ни се сграбчиха, устните ни се потърсиха и докато плачехме с горещи сълзи, се прегръщахме, докато дъхът ни секна.

 

 

Няколко часа по-късно, когато смайването от срещата се разпръсна, Лейла ми разказа какво се бе случило.

Тя и родителите й бяха избегнали експлозията, заради която всички я смятаха за мъртва: всъщност Лейла, майка й и баща й в момента на атентата били при някаква леля. Баща й решил да се възползва от изчезването им, за да избягат в чужбина, още повече, че и тримата оплаквали смъртта на четиримата братя. Лейла мислела за мен, за нас, за нашето бъдеще, и се противопоставила, отказала да направи това. Но в онези часове на болка и объркване баща й не й оставил време да преговаря. Същата нощ заминали с такси към Сирия. През следващите дни стигнали до Бейрут и продължили да правят постъпки.

В този миг Лейла се свързала с братовчед си Амин в Багдад, за да дойде той да ме предупреди, че тя е жива.

— Той не дойде ли при теб? Така и не получих новини.

Спомних си, че Амин ме чакаше в уличката ни вечерта, когато се върнах, превъзбуден като акула, надушила кръв, от стажа ми при ислямистите… Притеснен, чак сега внезапно разбрах смисъла на сценката, и с няколко думи обясних на Лейла, че Амин се бе опитал да изпълни задачата, но че сигурно речта ми го бе изплашила, и вероятно се бе отказал да ми предава каквото и да било, първо, защото не го заслужавах, и второ, за да не изложи братовчедка си на опасност.

Докато чакали визи за Канада, родителите й бяха загинали в нелепа автомобилна катастрофа в планината. Лейла се озовала в Ливан, където напрежението между общностите отново нараснало, отказала се да се върне в Ирак, защото официално била мъртва, и решила да опита късмета си в Европа.

Тя бе тръгнала на път, като се питала дали не съм мъртъв. Началото било лесно за нея. С помощта на семейните спестявания пристигнала в Париж с туристическа виза и се настанила в малък хотел, за да работи като многоезична секретарка и да получи редовни документи.

Но парите се топели, а работните й места се ограничавали до кратки и много слабо платени повиквания, и тя усетила, че няма да успее за времето, което си била дала. Дълго хранила надеждата, че ще получи документи, но имало избори, на които десни демагози посочили като причина за бедите на французите емигрантите, хората без документи, нелегалните бежанци. От този момент започнал бавен упадък, който принудил Лейла да работи на черно и при мизерно заплащане, а след това и да проси, от слугинските стаи попадала в необитаеми къщи, от сандвичи — на благотворителни трапезарии…

— Беше нетърпимо, Саад. През цялото време се страхувах. Следвах правилата на елементарната предпазливост, но това ме потискаше, без да ме успокоява: обличах се прилично, не много разголена, но не и много забулена, за да не привличам подозрителни погледи, винаги имах карта за метрото или за автобуса, защото всяко нарушение би ме изложило на полицейски контрол, избягвах Р.Е.Р^[1] и големите станции за връзка, например Шатле-ле-Ал, което ме принуждаваше да минавам по невъобразими и прекалено дълги маршрути, за да стигна до редките си работодатели. Никъде нямах мира. Къде да седна? Къде да спя, без да се боя? Не бях сторила никакво престъпление, а дебнех за полиция. Непрекъснато работех, Саад, работех, за да оцелея, работех, за да бъда незабелязана, а на всичкото отгоре работех, за да не се разболея.

В крайна сметка изгубила всякакво доверие, започнала да се чувства преследвана и се бе решила да дойде тук, на Север, за да се измъкне към Англия.

— Вече не знам по кой път вървя, бягство или уреждане на редовни документи, поемам по всички, защото отвсякъде ме отблъскват. Тук се чувствам също толкова зле, винаги се оглеждам наоколо и стоя нащрек, а, да, това е единственото мое място — нащрек.

— Ела с мен в Англия, Лейла.

— Където и да идеш, повече няма да те оставя.

Тя ме отведе в необитаемата къща, където спеше. По пътя на свой ред й разказах за всичките си перипетии, като премълчах сицилианския епизод, който включваше Витория, защото сметнах за ненужно да предизвиквам у Лейла ретроспективна ревност.

Извън града и селата, изгубено сред калното поле, жилището се състоеше от административни сгради и работнически общежития, съсипани след фалита на това селище. Нелегалните бежанци го бяха колонизирали с надеждата, че сравнителната му отдалеченост ще им осигури относително спокойствие.

В блока на Лейла всяка стая бе заета от африканско семейство от пет до седем души. Лейла бе облагодетелствана и си имаше мъничка стая само за нея, срещу което чистеше тоалетните на етажа, което не бе лесна задача, тъй като вече нямаше никаква връзка с канализацията и тя трябваше да носи зловонните кофи далеч в полето. В коридора бяха измайсторили обща кухня от какво ли не върху два котлона и три пластмасови легена, защото първоначално в тези канцеларии не е имало кухня. Нито пък душ. Единственият начин да се къпе човек, да мие чинии или да пере, беше от включен във водомера близо до пътя маркуч за поливане, който обслужваше всички под клетката на тъмното стълбище. От време на време, ако някой по-сръчен африканец поназнайваше нещо, можеха да се порадват на няколко минути електричество чрез бърникане по кабелите.

Блокът бръмчеше от екзотични шумове, езици и миризми, графикът на всички бе различен — часове за сън, часове за разговори, часове за сексуални занимания. Ако някой се оплакваше, бе достатъчен един и същи отговор: „Който иска да си е у дома, да си ходи у дома!“

— Вавилон! Пак Вавилон!… — пошушна в ухото ми Лейла с нежна усмивка.

Въпреки тази обстановка, ние прекарахме прекрасна нощ, Лейла и аз, в нейното килерче, върху легло от кашони, защото се държахме като вече женени и познахме първия си миг заедно. Телата ни възвърнаха онова, което бяхме изгубили, младостта ни, нежността, удоволствието и бъдещето. Бяхме щастливи както никога под звездите, които тясното кръгло прозорче дори не успяваше да ни покаже.

На сутринта Лейла зъзнеше от щастие в ръцете ми.

А аз имах усещането, че съм герой в история, която най-сетне владея.

Следващите дни ни донесоха дълбок покой.

Имахме сто причини да бъдем тъжни — непрестанно валеше, полицията задържаше все повече хора около пристанището, нямахме пари и храна, къщата гъмжеше от хлебарки сред смрад и мръсотии, — а ние с Лейла изживявахме съвършената любов върху мирно море.

На сутринта тя отиваше да работи при една бродировачка, която я наемаше за няколко сантима и вчерашния си хляб, а аз търсех дребни ангажименти, като следях и за възможности да хванем кораб за Англия.

Бях опитомил Полин, свръзката на Шьолшер, рижа жена с млечна кожа, с настроение, по-живо и по-променливо от брулени от вятъра листа, която в един фургон, умирисан на претоплено кафе, помагаше на хората без документи да попълват официалните формуляри. Под претекст, че има диплома за медицинска сестра, тя също така лекуваше, доколкото й позволяваха мизерните средства, онези от нас, на които им бе най-зле.

Полин ме харесваше, защото не й създавах особен проблем, а облекчавах най-неблагодарната й работа, когато трябваше да свали от краката обувки, несваляни от седмици, когато трябваше да изчисти телата около раните или когато някой мюсюлманин не искаше да се съблече пред жена.

В замяна Полин ми даваше съвети как да оцелея, как да избягвам полицаите и как да подготвя евентуалното си заминаване. Беше дъщеря на пастор, но вече не вярваше в Господ, а в гостоприемството. Несправедливостта я възмущаваше.

— Най-вече по отношение на вас, Саад, на нелегалните бежанци, защото вашата мъка никой не иска да я види. Бедността е къща на етажи. Най-горе, на благородния етаж, е безработният, той е случаен бедняк, лишен от работа заради обстоятелствата, нека се изясним, ние харесваме безработния и му съчувстваме, тъй като бедността му не ни притеснява особено, като се има предвид, че е временна. На долния етаж е бедният работяга, човекът, който работи, но заплатата му не е достатъчна, за да живее, този го търпим добронамерено, с удоволствие бихме му намекнали да не се съгласява на толкова ниско платена работа, но си мълчим, защото ако той не е идиотът на селото, то е идиотът на обществото, и ни предоставя постоянното удоволствие да се чувстваме по-умни от него. На долните, декласираните етажи, са бедняците поради неприспособяване — бездомници, просяци, онези, които изглеждат неспособни да работят или да се социализират, те не ни притесняват, защото изключвайки се сами от системата, всъщност я облекчават.

Другаде в къщата се намират онези, които предизвикват страх и ни тревожат — нередовните, хората без паспорти, нелегални бежанци като теб, които обитават мазетата, стълбището, двора, икономическите емигранти, които бягат от страната си, защото там нямало достатъчно работа. Първо на първо, кой ще ни го докаже? Ами как се оправят онези, които са останали там, а? Май са дошли по-скоро да крадат! Престъпници. Или най-малкото паразити! Жилави копелета, които издържат на всичко, на нелегалното си положение, на несигурността, на лошото време, на опасностите и непознаването на езика! Подозрителни типове… Защото моите съвременници предпочитат бедните да са тъпи, а не хора, които могат да се оправя, да са глупави, а не смели. Хора като теб пречат, затова другите се отвръщат от тях, предпочитат да забравят, че такива хора има тук, и не търсят решения за тях. Така и така се оправят сами, за какво да им помагаме? Дори животът им тук да е суров, все е по-добър, отколкото у тях, нали? Иначе щяха да си идат, нали така? Тогава да си траят, да не им чуваме гласовете, за да можем да забравим тяхното присъствие… да си живеят, но дискретно като мъртви. И с това, скъпи ми Саад, ви отправят най-лошото оскърбление: равнодушието. Хората се държат сякаш ви няма, сякаш не страдате, когато е студено, сякаш от вас не потича кръв, когато ви ранят. Оттук започва варварството, Саад, когато човек спре да се разпознава в другия, когато определя някои хора за по-низши, когато подрежда човешкия род по йерархия и когато изключва някои от човечеството. Аз винаги съм избирала цивилизацията пред варварството. И докато има „хора, които имат право“ и „хора, които нямат право“, ще има варварство. Знам, че с дейността си по отношение на вас рискувам пет години затвор. Толкова по-зле! Толкова по-добре! Нека варварите ме тикнат в затвора! Няма да ми затворят човката! Като изляза, ще започна отново! Цивилизацията сама се издава, щом започне да определя „другите“, „неподходящите“, „развиващите се“. Никоя цивилизация, достойна за това име, не би трябвало да изисква свидетелство за раждане.

По време на тирадите си много земната Полин пукаше гноен абсцес или се обаждаше на кмета да му продънва тъпанчетата по въпроса за бездомниците, Най-сетне един ден тя ми намигна, наведе се към мен, нареди ми да се уверя, че никой не идва или че някой може да ни чуе, и ми пъхна един плик в ръката.

— Ето, Саад. Два билета за танцов спектакъл за двама за тази вечер.

— Благодаря.

— Ходил ли си вече на танцов спектакъл?

— Танцувал съм по сватбите в моята страна. Много танцувах и в Кайро.

— Не, говоря за модерен балет, поставен от един от най-великите съвременни хореографи.

— Не знам какво е това.

— Ще идеш тази вечер. След спектакъла ще идеш зад кулисите да се срещнеш с Хорхе, бразилец, самият той емигрант. Член е на нашата организация. Той ще ти обясни как след няколко дни, когато ще са свършили представленията си тук, ще превози теб и Лейла до Англия.

— Наистина ли?

— Наистина. Макар че бих те задържала тук, много си ми полезен.

Никога не бях пробягвал толкова бързо километрите, които ме деляха от изоставения блок. Разказах всичко на Лейла, плакахме и се смяхме заедно.

Вечерта отидохме до големия модерен театър, където щеше да се състои спектакълът. Рядко нещо толкова красиво ме е правило толкова нещастен. Лейла и аз изпитахме шок като видяхме всички тези блестящи, свободни, гъвкави, въздушни същества да движат изящно телата, които не спъваха никакви вериги, ако изключим земното притегляне. Разбирахме, че вече не сме такива, че никога повече няма да бъдем такива, че сме изхабени, стари и уморени, че сме забравили, че човек може да живее, да се движи и да диша, за едното щастие да живее, да се движи и да диша, и че бегло си припомняхме това само в някои жестове, докато се любехме. Със зяпнала уста и сълзи на очи, се усещахме едновременно отчаяни и успокоени.

В кулисите Хорхе, един от танцьорите с физика на сатир, чиито изтерзани коси неразбираемо примесваха кестеняво и русо, ни прие, взе душ, а сред това ни обясни подробно маневрите за следващите дни.

Когато после се върнахме в стаята, на няколко часа път, смазани от умора и от ослепителното изживяване, ние си легнахме с преплетени ръце и крака и се усмихвахме на тавана чак до сутринта, неспособни да заспим.

На сутринта сигурно съм задрямал, защото Лейла внезапно ме събуди.

— Саад, да бягаме. Моля те. Да бягаме оттатък полето. Чух кола.

— Сигурна ли си? Чакай да погледна през прозореца.

Тя си събра нещата. За няколко мига разбрах, че е права — на хоризонта се открояваха коли.

— Да изчезваме.

Незабавно грабнах сака си, минахме по коридора и слязохме безшумно по стълбите.

— Да вдигна ли тревога? — попитах.

— Да. Върви напред. Ще се погрижа.

Изхвръкнах навън, закрит зад блока от погледите на полицейските коли, и хукнах през полето.

Лейла сигурно се бе развикала, за да предупреди всички, защото в блока настъпи суматоха. Полицията вече нахлуваше в по-близките до пътя блокове. Без да се обръщам, продължавах да тичам, останал без дъх и търсех закрила в гората.

— Само тя да ме настигне по-бързо — си рекох задъхано.

Но макар и още с надежда, една част от мен вече бе разбрала какво се случва. С шума, който бе вдигнала, докато алармираше тревога, Лейла бе ускорила нахлуването на силите на реда и бе провалила бягството си. Но исках да убедя себе си, че греша, свих се в една яма и зачаках.

Викове. Писъци. Африканките храбро устояваха. Скоро се чуха експлозии. Полицаите сигурно хвърляха газови бомби. Или опожаряваха стаите.

Тряскане на врати. Сирени. Колите потеглиха. Двигатели, които ускоряват и се изгубват в далечината.

Лейла все още не идваше.

Бях разбрал.

Въпреки това киснах в дупката от кал и трева до обяд. След това се върнах в блока, който, както и предположих, все още пушеше от пожара.

Наоколо нямаше никого.

Вечерта отидох при Полин, не във фургона, който бе затворен, а на личния й адрес. Щом ме зърна през прозореца, тя ми направи знак да мина дискретно през задната врата, откъм градината. Изглеждаше загрижена и изморена.

— Саад, отървал си се!

— Боя се, че съм сам.

— Знам, че Лейла е арестувана.

Вечерта се обади на няколко пъти. След това чорлава и с уморени очи дойде, за да ми съобщи истината.

— Тъй като Лейла се е опитала да уреди административното си положение, ще бъде третирана още по-зле от останалите, които ще бъдат изпратени в център за задържане.

— Какво? Какво ще й сторят?

— С жените действат много по-бързо, защото се боят да не създадат семейство.

— Какво ще й сторят?

— Бъди смел, Саад.

— Какво?

— До три дни ще я изпратят в Ирак. Строполих се на пода в кухнята. От глад, от жажда или от вълнението? Няма значение, нямах сили да слушам повече.

 

 

Полин ме приюти у тях, на тавана, до уговорения с Хорхе ден. Упорита и властна, без да ми остави и най-малко поле за действие, тя ме задължи да следвам сам плана, предвиден за двама ни.

— Във всеки случай — уточни Полин, — сега офертата важи за един човек. Прекалено е опасно. Правителствата и администрациите искат да създадат впечатление за сила и упражняват повече контрол.

Вечерта на отпътуването, сякаш да се измия от мъката и разочарованията, изпитах желание да си направя дълъг тоалет и поисках разрешение да остана по-дълго в банята. Знаех, че ще изкарам много часове, без да пия, без да ям и без да се облекчавам. След молитвата и душа баща ми използва случая да се появи при мен върху мозаечните плочки.

— Плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, върнах се. Надявах се, че ще стигнеш щастливо до края на одисеята си, а ето че… Ах, защо в живота никога не става тъй хубаво, както в книгите. При Омир, примерно, Одисей накрая прегръща Пенелопа и…

— Тате, хайде стига с тоя Омир. Остави ме на мира.

— Синко, говори ми както искаш, не заслужавам повече, но моля те, говори с повече уважение за гениите.

— Май само едно нещо е сигурно — че твоят Омир е бил сляп!

— А, така ли, и защо?

— Измислял е приказки, които са имали някакъв смисъл, защото заради слепите си очи е виждал света не какъвто е, а какъвто го разказват.

— Този път не съм сигурен, че те разбирам, синко.

— Виждаш ли, тате, когато ми говориш за книгите, които обичаш, за онези романи, които имат щастлив край и справедлива развръзка, си правя извода, че писателите са шарлатани. Опитват се да ни продадат света за нещо, което той не е: подреден, справедлив, морален. Това е измама! Би трябвало да ги забранят за децата и да заклеймят тяхното четене, защото първо ни убеждават, че животът ни може да бъде хубав, а това го прави още по-нищожен. Заради тях всеки път, когато човек се спъне или започне да тъпче на едно място в торището, с други думи, през повечето време, човек се чувства виновен. Започва да се обвинява, че се е провалил там, където би трябвало да успее. Това е сериозно!

— Нищо не разбираш, Саад. Писателите не описват света какъвто е, а какъвто хората биха могли да го направят.

— Твоят Одисей, който си връща Пенелопа, и твоята Пенелопа, която все още обича Одисей, са измислица.

— Така ли? А твоята Лейла, която е жива, измислица ли е?

— Не. Но сме разделени.

— Няма добра история без раздяла.

— Искам да живея своя живот, не някаква си история.

— Разчитай на живота да обогати твоите истории.

— Тате, остави ме, за бога! Край на философстването!

— Човек може да няма винаги нужда от баща си, но винаги има нужда от философстване.

— Добре, разбрах какво наричаш философстване — начина да направиш ужаса поносим.

— Познаваш ли по-добър начин?

Полин прекъсна свадата ни, като ми припомни, че е време да тръгваме за пристанището.

Закара ме дотам с колата, а след това ме отведе в кафенето, където ме чакаше Хорхе.

Когато си тръгваше, Полин ме прегърна и пъхна в ръката ми едно листче.

— Ето, Саад, вземи този адрес. Току-що ми го изпрати Лейла от Багдад, където е открила компютър. В имейла си ти дава този адрес, той е на някакъв братовчед, с когото се е надявала да се срещне в Лондон. Моли те да продължиш пътуването и добавя, че ще те настигне. Ако искаш, можеш да останеш във връзка с нея чрез нашата организация.