Ерик-Еманюел Шмит
Одисей from Багдад (14)

13.

Щом се събудих сутринта, свит в канавка между две ниви, с подгизнало от росата тяло, и се загледах в небето, видях нещата много отчетливо. Човекът се бори със страха, но противно на онова, което хората непрекъснато повтарят, страхът не е страх от смъртта, защото не всеки изпитва страх от смъртта, някои нямат никакво въображение, други се смятат за безсмъртни, трети пък се надяват на вълшебни срещи след смъртта, единственият всеобщ страх, единственият страх, онзи, който командва всичките ни мисли, е страхът, че сме нищо. Защото всеки индивид, макар и за секунда през деня, е изпитвал това да си даде сметка, че по природа нито една от самоличностите, които го описват, не му принадлежи, че би могло да не е надарен с онова, което сега е характерно за него, че на косъм не се е родил другаде, не е научил друг език, не е получил друго религиозно възпитание, не е бил възпитан в друга култура, не е бил научен на друга идеология, не е с други родители, други попечители, други модели. Световъртеж!

Аз, нелегалният бежанец, им напомням това. Празнотата. Случайността, от която са съставени. На всички. Именно затова ме мразят. Защото скитам из градовете им, защото живея нелегално в разрушените им постройки, защото приемам работата, която те отказват, казвам на европейците, че бих искал да бъда на тяхно място, че привилегиите, които сляпата съдба им е дала, бих искал да получа и аз, изправени пред мен, те си дават сметка, че са късметлии, че са изтеглили щастливо число, че фаталното острие е минало досами задника им, и тогава, щом си спомнят за тази първа и основополагаща случайност, те се вледеняват и вцепеняват. Защото за да забравят празнотата, хората се мъчат да си придадат важност, да мислят, че поради дълбоки и неизменни причини принадлежат към един език, една нация, една област, една раса, един морал, една история, една идеология, една религия. Но въпреки всичкия този грим, всеки път, когато човек анализира себе си, или всеки път, когато нелегален бежанец го доближи, илюзиите избледняват и той вижда празнотата: той би могъл да не е това, да не е италианец, да не е християнин, да не е… Знае вдън душата си, че самоличностите, които е насъбрал и които му придават плътност, той се е задоволил само да приеме, а след това да ги предаде. Просто пясък, който някой е изсипал в него, а сам по себе си той не е нищо.

Станах, почистих стръкчетата трева, които бяха полепнали по ризата ми, и реших да действам незабавно.

Прескочих една бариера и се озовах на място за почивка на автомобилистите, разположено между някаква бензиностанция и един мотел, и убеден, че трябва да изчезна, преди полицаите да ме открият, анализирах ситуацията.

Да тръгна пеша през планината, означаваше да си купя карта и да вървя дни наред — прекалено много възможности да бъда разпознат. Нямаше ли друг начин?

Седнах между някакви храсти на една могилка над паркинга и си заразтривах краката, за да мисля по-добре.

— Спомняш ли си, синко, епизода с Одисей и овцете?

— Добър вечер, тате. Радвам се, че те виждам, но времето не е за литература.

— Литературата е по-полезна, отколкото си представяш. Как щях да прелъстя майка ти, ако не й бях рецитирал любовни стихове? Ако не бях научил от книгите как да изразявам чувствата си? И ако нямах винаги по хиляда истории, които да й нашепвам?

— Не ми дреме! Заслугите на литературата за живота на двойката е екзотичен сюжет, който днес не ми служи за нищо.

— Синко, никога не разбираш баща си. Носех ти решение със споменаването на притчата за Одисей и овцете.

— Какво е това?

— Не, твърде късно е. Ти ме убеди, че преча.

— Тате, стига си се цупил! Разкажи си историята.

— Хитрият Одисей не знаел как да излезе от пещерата, където бил затворен със своите спътници. Защото ослепеният циклоп опипвал животните от своето стадо, докато преминавали прага на пещерата, за да бъде сигурен, че никой от затворниците му не ги язди. Тъй че на Одисей му хрумнало да върже заедно няколко овце и да пъхне всеки грък под коремите им. Циклопът, който опипвал гърбовете на овцете, по този начин пропуснал екипажа на Одисей.

Под нас, ясно различим заради треперливото проблейване, което разцепваше сутрешната мъгла, полупокрит камион возеше стадо овце, подпряно от няколко бали слама. Шофьорът тъкмо бе оставил камиона си, за да иде в тоалетната.

— Благодаря, тате, разбрах!

— Най-сетне! — въздъхна той, докато изчезваше в облаците.

Бързо се спуснах към камиона, без колебание се пъхнах под шасито, след това се покатерих между гумите. Щом стигнах до средата, се вдигнах между осите и запънах крака, а после използвах колана си, за да държа гърдите си прилепени към возилото, точно над земята и да не разчитам единствено на силата на ръцете си.

Когато шофьорът се върна, се покатери между животните.

— Е, агънца? Как сме?

Чувах го как нещо ровичка над мен.

Той изпъшка дълбоко и слезе. Чаках с тревога момента, в който ще клекне и ще ме изненада, но след като изпуши една цигара, той стъпка фаса, качи се в кабината и подкара.

На ум благодарях на баща ми, че ми бе подсказал хитрината на Одисей, защото без неговия разказ щях да се задоволя да се напъхам при животните.

Сега оставаше да се надявам, че ще тръгне по пътя към Франция, а не към Южна Италия. Тъй като паркингът обслужваше двете посоки, не можех да бъда сигурен предварително, а откъдето бях, залепен за ламарината, за да не си остържа гърба по земята, не можех да видя никаква табела.

Движихме се кратко, той намали и го чух да си говори с митничарите, но не схващах думите заради шума на мотора.

— Какво? Искате да погледнем какво карате отзад, така ли?

— Нали това ви е работата?

— Да, но ние, митничарите, си избираме коя кола да спрем.

— Претърсете, защото от миналата година насам нямам доверие.

— Какво? Какво е станало?

— Колегите ви не ви ли разказаха? Трима негри се бяха наврели между животните, които превозвам. Такава глупост! Решиха, че съм съучастник! Задържане, разпити, заплахи, цялата дандания! Нахлуха вкъщи, разпитваха семейството ми, претръскаха банковата ми сметка и се увериха, че съм един беден, честен глупак! А, не, без малко да изпадна в депресия, благодаря! Тъй че сега сам ще претърся, а след това настоявам и вие да го направите.

Двама митничари се покатериха по страниците и се гмурнаха сред животните, които заблеяха срещу това вмешателство. Преровиха набързо.

— Добре! Няма проблеми.

— Благодаря, момчета. Доскоро.

И камионът тръгна.

Едва се осмелявах да мисля, че сме прекосили границата.

Камионът вдигна скорост и бе още по-впечатляващо, защото на няколко сантиметра под мен гледах как земята бяга. Всеки миг се боях да не би камионът да мине върху камък, труп на животно или нещо, паднало от товара на друг камион, и то да ми разкъса гърба.

Тунелите се нижеха миризливи и задушни, и не стига гърчовете на мускулите, ами не можех и да дишам.

Колко ли щеше да продължи това неудобство? Усещах, че няма да издържа още дълго… Още повече, че сега шофьорът бе избрал маршрут, вероятно магистрала, който избягваше спиранията и светофарите.

Какво да правя?

Внезапно той спря, мина през един пункт за плащане и тръгна по по-лъкатушни пътища, прекъсвани от светофари. Започнах да си възвръщам надеждата. Спускаше се здрач. Дано един от светофарите на някой кръстопът да задържи достатъчно дълго…

Щом се появи възможност, развързах колана и се отделих от шасито.

Той тръгна точно когато бях свършил и аз паднах на гърба си — нямах време да се претърколя.

Камионът мина над мен и ми разкри звездното небе.

Усмихнах се.

Бях спасен. Бях свободен. Бях във Франция. Нощта беше искряща.

Сгуших се в канавката, закрещях от радост и не можех да спра.

 

 

В този разказ често се оплаквах от лошия си късмет, лош късмет при раждането, лош късмет заради трагичната политическа и военна история, лош късмет със заблудените куршуми и ракети, накратко, толкова често се оплаквах, че сега съм длъжен да заявя, че при пристигането ми във Франция съдбата се показа щедра с мен.

След два дни ходене, мъчен от глада, влязох в едно погранично село, за да се освежа на чешмата му, когато любопитни листовки приковаха вниманието ми.

„Да се борим за уреждането на положението на чужденците без документи“, „Окупация на църквата Св. Петър“, „Гладна стачка за смекчаване на несправедливите закони“.

Пред една църква с опушени камъни демонстранти по дънки и фланелки скандираха лозунги, размахваха плакати и призоваваха минувачите. Въпреки посредствения си френски разбрах, че хората се борят срещу правителството за узаконяване положението на някои чужденци, които, намерили убежище в сакристията, доброволно умираха от глад и жажда. Пред голямата врата демонстрантите отблъскваха силите на реда, които изблъскваха стачниците не само от светото място, но и от Франция.

Загледах се кой ръководи групичката, докато забелязах някой си Макс, висок, чорлав дангалак, брадясал, сух, около трийсетте, със сребърна обица на дясното ухо.

Когато силите на реда напуснаха играта и се върнаха по колите, се спуснах към него и му се увесих на ръката.

— Говориш ли английски?

— Малко.

Без да чакам, бързо, почти като луд му разказах историята си. Той ме изслуша с разширени от интерес зеници. След това с приблизителен синтаксис, който куцукаше върху много беден речник, ме уведоми, че ще се погрижи за мен. След като предупреди някои от приятелите си, той се извини, че осакатява езика, който така и не пожелал да научи, до такава степен английският, въпреки джаза и киното, му се струваше, заради външната политика на Америка, символ на потисничество.

Вечерта спах в неговия дом, на тавана, над петте му деца.

През следващите дни жена му Одил взе присърце задачата да ме поугои, защото от италианското приключение насам бях измършавял повече от обикновено.

Няма да казвам много за асоциацията, към която принадлежеше Макс, защото тя съществува все още и спасява десетки хора като мен, жени и деца, а успехът им се дължи на дискретността, колкото и на смелостта, защото той и колегите му се опълчват срещу законите на страната си и защитават една идея за справедливост, която надхвърля правото, считано от тях за недобро.

Под топлото им крило се възстанових и спечелих няколко евро, които веднага изпратих на майка ми.

 

 

Един ден Макс ме извади от съня с широка усмивка.

— Саад, вземай бохчата, ще те водя в Елзас, при доктор Шьолшер, кметът на мъртвите.

— Кметът на мъртвите ли?

— Една от свръзките ни на Север, член-основател на нашата асоциация. Той ще се грижи за теб.

Не смеех да се инатя, за да не изглеждам глупав. Кметът на мъртвите ли? И ще се погрижи за мен? Какво ли означаваше това? И дали имаше някаква заплаха?…

По спокойното добродушие на Макс се досещах, че съм сбъркал. Забравих думите му и реших да запазя доверието си в него. Всъщност, имах ли избор?

 

 

Прекосихме Франция, като се движехме нагоре откъм източната страна.

Вероятно понеже това бе първата европейска държава, през която минавах, бях сплескал нос на стъклото и не успявах да повярвам, че една страна може да бъде толкова зелена, земята толкова благодатна за всякакви растения, тлъста, богата, влажна и щедра, още по-малко пък, че в един пейзаж може да има толкова замъци, камбанарии, гори. След няколко часа завиждах на стадата, които задминавахме, на безгрижните крави върху килимите от гъста трева, на тантурестите коне, на дундестите, равнодушни овце. В това пищно царство дори селско куче ми се струваше в завидно положение.

По пътя срещахме коли, каквито не бях виждал, модерни, просторни, по-чисти, отколкото в Средния изток, по-нови, по-бързи, шосетата, за разлика от нашите, не пукаха гумите, защото бяха дълги, гладки, равни, почистени, без камъни и пукнатини, на всичкото отгоре непрекъсната мантинела ограждаше пътя.

— Цяла Франция ли е такава? — попитах.

— Какво означава такава?

— Луксозна като имението на някой тиранин?

Макс се обърна към мен и ме изгледа сериозно.

— Това е имението на един народ.

Бързо кимнах с глава, защото ми се искаше повече да си гледа пътя, отколкото мен. Щом отново се превърна във внимателен шофьор, пак попитах.

— Един толкова щастлив народ сигурно никога не се оплаква, нали?

Макс избухна в смях.

— Оплаква се през цялото време.

Разтърсих глава и отказах да повярвам.

Източени, извънредно бързи влакове понякога пробиваха полето. Самолети преплитаха пухкавите си следи в небесния безкрай. Огромни камиони се движеха един след друг мирни и сякаш съпричастни.

— Всеки ден ли е така?

— Как така?

— Толкова хора по пътищата?

— Днес е спокойно.

Заподозрях, че Макс ми се подиграва.

Падна нощ и продължението на пътуването се оказа още по-вълшебно. Макс бе слязъл от магистралата и пресичахме село след село, всичките кокетни, излъскани, с табелки с имената и кръгови движения, целите в цветя, като поздрав. Искаше ми се да спра във всяко от тях, да спра жеста на търговците, които спускаха металните рулетки пред искрящите витрини, да скоча в къщите, светнали отвътре в златиста светлина, да премина през пердетата, за да се превърна в детето на това семейство, в брата на другото, да седна на края на тази отрупана маса, да бъда на мястото на онзи мъж, който затваря капаците на прозорците, за да се върне при своите книги, да ида при онази замислена жена в пурпурното кресло до букета цветя.

Макс спря в три села, за да остави на членове на тяхната асоциация поверителни документи. Всеки път ме оставяше на централния площад и изчезваше.

В третото селце, докато си плакнех ръцете в един фонтан от светъл порест камък, тате се плъзна до мен и подсвирна от възхищение:

— Свобода, равенство, братство. Видя ли, синко?

— М-м? За какво говориш?

— Свобода, равенство, братство.

— Това песен ли е?

— Не, от сутринта чета това навсякъде, по фасади, фронтони, паметници и статуи. Да, това е само лозунг, съгласен съм, но хората, които са го формулирали, не може да са лоши.

— Прекаляват. Като онзи, дето в сука викал, че продава най-хубавите и най-евтини платове — твърдял го е само защото е било лъжа.

— Конституцията на една република няма нищо общо с обичаите в сука, синко, бъркаш нещо!

— Не размахваха ли французите този девиз още по времето, когато завоюваха света, за да създадат колониалната си империя?

— В Алжир, Мароко, Сенегал и Азия ли? Вероятно си прав.

— Тогава „свобода, равенство, братство“ вероятно означава „ние сме свободни да ви завладеем, ще бъдем равни, макар че някои ще бъдат по-равни, вие ще бъдете наши братя, когато се наложи да идем заедно в кланицата на войните.“

— О, намирам, че си твърде мрачен.

— Лъжата е в третата дума — „братство“. За да се създаде братство, трябва да бъде решено кой е част от братството и кой не е. Когато се съставя общност от солидарни хора, които ще си помагат взаимно каквото и да става, трябва да се посочат и онези, които ще бъдат държани настрана и няма да принадлежат към него. Накратко, трябва да се очертаят границите. Като кажеш „братство“, противоречиш на „равенство“, двата термина се анулират! Все се връщаме към това, към границата. Няма човешка общност без очертана граница.

Тате въздъхна отчаян и заключи:

— Човек не е трябвало да започва уседнал живот, трябвало е да си остане номад, така нямаше да има граници.

— Не, тате, между номадските народи има също толкова войни, колкото и между уседналите.

— Тогава откъде идват войните?

— Източникът на войните е онова „ние“ на една общност срещу друга, онова „ние“, което изразява самоличност и оправдава нападането на чужди самоличности.

— Ти никога ли не произнасяш „ние“?

— Напротив, но не искам да съм „ние“ с кого да е. Ти, тате, когато възкликваш „ние“, мислиш за иракския народ, когато аз шепна „ние“, мисля за семейството си. Имам чувството, че дължа много на семейството си, не на Ирак. Признавам своите дългове, но се опитвам да не бъркам тези, на които ги дължа. Какво ми дава моята страна? Трагично минало, хаотично настояще и съмнително бъдеще. Благодаря. Разбрах, нищо не чакам от нея и нищо не й дължа. За сметка на това дължа на своите.

— Значи вече не си иракчанин?

— Опитвам се да не бъда.

— Разбирането ти за корените е доста тясно!

— Твоето бе така широко, че заради него си мъртъв.

— Накратко, мечтаеш си да бъдеш човек без родина?

— Не, не мечтая да бъда човек без родина, мечтая светът да бъде моя родина. Мечтая си онова „ние“, което ще произнеса някой ден, да бъде общността на умните хора, които търсят мир.

— Световно правителство?

— Шт, идва Макс!

Щом се върна, Макс подкара колата през една гора.

Трябваше да се преборя с инстинктивния страх. Страшни, заради мастиления мрак, дърветата се издигаха толкова високо, че се чувствах малък като дете в приказка. Фаровете за миг осветяваха ями и храсти, откъдето изскачаха животни с изплашени очи. Навън чувах бухане и пронизителни жалостиви викове.

Той спря и гумите изскърцаха по камъчетата.

Натисна клаксона.

След няколко секунди пред нас се появи една къща. Сянката на собственика, който тъкмо запали външните фенери, се изряза в рамката на вратата.

— Здрасти, Шьолшер, Макс е! — извика моят спътник.

Домакинът разтвори ръце и двамата приятели се прегърнаха.

Макс ме представи на доктор Шьолшер.

— Това е Саад Саад, който идва от Ирак и когото ти поверявам.

— Добър ден, Саад Саад. Разбира се, позволявате ли ми да ви казвам Саад?

Двамата мъже избухнаха в смях, а аз не. Студено ми беше.

Макс ме погледна със съчувствие.

— По време на пътуването Саад толкова използва очите си, че сега трябва да ги затвори. Умира за сън.

Той беше прав, бях изтощен. Макс ме отведе в стаята ми, докато доктор Шьолшер слагаше върху един поднос нещо да се подкрепя.

— Спокойно може да се храните в леглото — рече той, щом ми я донесе. — Приятна почивка.

Оставиха ме сам на етажа и завдигаха наздравици в кухнята, и макар гласовете им да се издигаха до мен, говореха толкова бързо, че не разбирах нищо, пък и едва-що бях изчегъртал последната трошичка от чинията си, лапнах пръст и заспах.

 

 

Чак на другия ден се запознах с доктор Шьолшер. Макс отново бе поел на път, без да ме буди.

Помолих лекаря да ми прости глупавото поведение от предната вечер. Той сви рамене и попита:

— По-добре чай, отколкото кафе?

— Да, благодаря.

Зарадвах се, че моят домакин не принуждаваше ориенталеца в мое лице да поглъща горчивата напитка, по която европейците са луди, бях принуден да я пия по време на италианското ми приключение, но не успях да я харесам, и всеки път единствено учтивостта ме спираше да я изплюя.

— Слагате много захар, нали?

— Изненадан съм, като гледам колко малко захар слагат европейците в напитките си.

— За щастие! Консумират достатъчно захар в алкохола и виното. Всъщност, как сте? Този въпрос го задава лекарят.

— Никога не си го задавам.

Той се усмихна, замислен.

— Да поизлезем, искате ли.

Шьолшер ми даде палто, шал и ботуши и прекрачихме вратата.

Околността съвсем не приличаше на онова, което бях видял — или по-скоро не бях видял — предната вечер. Около къщата, около ниския зид, която я отделяше, докъдето поглед стига, се простираше поле с гробове. Навлязохме в най-близката полянка с бели кръстове. Цялото гробище изглеждаше кокетно, симетрично, подредено и излъчваше силна хармония. Да, тук повече дори, отколкото в предвидения за това израз, мъртвите почиваха в мир, усещах го ясно. Порядъкът и точната подредба утвърждаваха равенството в смъртта. Никой не струваше повече от другите в това военно гробище, ничия глава не стърчеше над другите, нямаше най-силен, нямаше най-богат, нямаше най-висок по чин.

— През Първата световна война, между 1914 и 1918 година, в тази област са паднали двайсет и шест милиона шрапнела. Или по шест шрапнела на квадратен метър. Този потоп от огън и желязо е донесъл седемстотин хиляди жертви. И не броя разрушените, но възстановени след това села, нито невзривените муниции, които още замърсяват земята. Повечето погребани тук мъже са млади, живи, пълни със сили и днес не мога да не мисля, че тук тревата затова е толкова зелена, защото черпи сила от здравите тела, които почиват долу.

Гледах армията от кръстове, добре подредени, изправени, чистички, сякаш униформени, и си помислих, че войниците, дори и мъртви, са застанали мирно за вечността.

Шьолшер продължи с дълбок глас:

— Живея в село с един обитател, но не се чувствам сам, защото те са тук, около мен, същества, които са били пъргави, шумни, смели здравеняци. Послушайте, Саад, послушайте тази тишина и ще почерпите от нея нови сили.

— Защо Макс ви описа като „кметът на мъртвите“?

— Защото съм това. Тук, в кантона Шарнисюр-Мьоз преди войната е имало около три хиляди обитатели, повечето селяни, които живеели в девет села. Принудени да се преместят поради началото на битката, те никога не се върнали тук. През 1919 година един закон дал на деветте загинали за Франция села общинска комисия и председател, чиито правомощия наподобяват тези на кмета. Тогава се построява параклис и паметник на загиналите, където са изписани имената на децата, паднали за родината. Посветил съм се на тези мъртви.

— А те доволни ли са?

— Не се оплакват.

— Как ви избраха?

— Бях избран за кмет при едни призрачни избори. Защото в моето село няма нито един жив избирател. В общината ми в регистъра за гражданското състояние не е вписвано новородено от сто години.

— А как гласуват мъртвите?

— Префектът на Мьоз ме назначава след местните избори.

Доктор Шьолшер присви мечтателно клепачи, докато се взираше в хектарите кръстове, които се издигаха над хилядите мъртви.

— Поддържам тяхната младост. Правя така, че вечно да останат млади мъртви. Представете си, че гробовете им изпаднат в немара, или пък се срутят: те ще бъдат унизени, хората ще ги забравят и моето нехайство ще направи тяхната саможертва ненужна. През останалото време лекувам живите в най-близката болница.

Той внезапно се вгледа със симпатия в лицето ми.

— И тъй, млади приятелю, трябва да ви отведа на Север, за да си хванете кораб за Англия, така ли?

— Ще ви бъда признателен, господине.

— Ще се организирам да те отведа скоро.

— Оптимист ли сте?

— За вас, да. За бъдещето на света, не. Проблемът на хората е, че умеят да се разбират, само ако се сплотят срещу другите. Врагът ги обединява. Привидно може да се помисли, че спойката между членовете на една група е общият език, общата култура, общата история, споделените ценности, но всъщност нито една позитивна връзка не е достатъчна, за да спои хората, онова, което е необходимо, за да ги сближи, е общ враг. Погледнете тук, около нас. Пред XIX век измислят нациите и цялата нация се превръща във враг, резултат: война на нациите. След няколко войни и милиони загинали, през XX в. решават да приключим с нациите, резултат: създаваме Европа. Но за да съществува Съюзът, за да си даваме сметка, че съществува, някои не бива да имат правото да идват тук. Това е все същата стара глупава игра: винаги трябва да има изключени от играта.

Той деликатно откъсна едно глухарче и го поднесе до ноздрите си.

— От хилядолетия земята е населена единствено от мигранти и утре хората ще мигрират още повече — политически, икономически, климатични мигранти. Но хората са пеперуди, които се вземат за цветя, и щом се настанят някъде, забравят, че нямат корени, започват да смятат крилете си за венчелистчета и си измислят друго родословно дърво, освен това на скитащата гъсеница, а след това на летящото насекомо.

Той духна деликатно и разпиля семената по вятъра.

— Защо ми помагате, доктор Шьолшер?

— Човечността или е по силите на света, или не съществува. Истинският хуманист не признава границите.

След тези думи той тракна с токове, подхвърли ми връзката с ключовете и заяви, че отива на работа в болницата.

Проследих колата му с поглед, докато изчезна миниатюрна зад хълма.

— Виждаш ли, Саад, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, това са французите: смятат, че ти говорят много рационално, а всъщност преливат от чувства. Между другото, хора, които толкова се грижат за мъртвите си, трябва да не са съвсем безразлични към живите, нали? Синко, трябва да е хубава страната, която може да назначи кмет да се грижи за мъртвите й. Не искаш ли да останеш във Франция? Много високо оценявам тази степен на цивилизацията, далеч от варварството. Аз бих свикнал тук, а ти?

— Англия, тате, Англия.

— Но защо?

— Има повече работа.

— Човек няма нужда да намери повече работа, а една работа.

— Дума да не става, Англия е моята мечта, не знам защо. Вероятно е виновна Агата Кристи.

— Ако бях оставил в мазето кримките на Сименон, щеше да спреш тук. И тъй, продължаваме, сигурен ли си?

— Да.

— Добре. В крайна сметка този човек вероятно е само едно изключение…