Ерик-Еманюел Шмит
Одисей from Багдад (13)

12.

В Неапол е достатъчно човек да се навърта около гарата, за да влезе във всички нелегални мрежи и търговии. Ако търси дрога, доставя си я около гарата, ако търси проститутки, намира ги край гарата, ако търси платени или безплатни мъже, сваля ги около гарата, ако търси работа на черно, открива работодатели или работници около гарата. О, гарата на Неапол не беше раят, а само вход към ада без билет: женските бяха грозни, мъжете уморени, работата затъпяваща, работодателите отвратителни, заплатите пършиви, а наркотиците смъртоносни. Човек намираше всичко на гарата в Неапол, но всичко бе мухлясало, гангренясало, проядено от небитие.

След няколкодневно дискретно проучване, срещнах там и трафиканти на хора, които също влачеха лачените си обувки между сградите на гарата и не закъсняха да ми изложат своите условия. Срещу четири до шест обичайни месечни заплати те осигуряваха превоз до Северно море с прекосяване на две страни — Италия и Франция — и преминаване на две граници — френската и белгийската. След това трябваше да се оправям с други свръзки, за да стигна до Англия.

Между нас, мечтаещите за бягство, все още малцина разполагаха с тази сума. Никакъв проблем! Ако я нямахме, трафикантите ни предлагаха да я спечелим. Като същински туроператори, и те предлагаха „ол инклузив“ — няколко месеца работа срещу обещаното пътуване.

Веднага заподозрях, че зад хората, които ни заговаряха, се мъдреше мафията.

— Винаги модерна и в търсене на нови пазари! Мафията е разбрала, че могат да се изчовъркат пари от нелегалните бежанци. В това е геният на търговията, синко: да разбереш, че можеш да измъкнеш толкова пари от бедните, колкото и от богатите.

Тате ми се яви, докато си мачках прасците, седнал върху някакъв отдушник в една зловонна уличка.

— Какво да правя, тате?

— Синко, съвети ли ми искаш? А ще ги послушаш ли? Честно, що за наглост! Да действам вместо теб години наред, а ти да ми искаш съвет чак на ръба на пропастта. Отказвам да отговоря.

— Ти ли отказваш да отговориш? Това означава, че си съгласен с мен.

След като проучих предложенията и установих, че са от един дол дренки — или конкурентите се бяха спогодили никой да не подбива цените, или мафията контролираше всичко, — се свързах с един от тях.

Седмици наред работих за един търговец на метал, всъщност, странен търговец. Човекът си имаше официална фирма, но основното се вършеше извън законите. Нощем шефовете разбиваха входовете към строежите, където скритите отпреди два часа сигурни хора бяха прекъснали алармите, камерите и телефонните линии, а ние, общите работници, трябваше на тъмно и без да вдигаме шум, да крадем мед или цинк от сградите, да отмъкваме запасите, да изтръгваме вече инсталираните елементи, в пет сутринта товарехме плячката в един жълт камион, който след това заминаваше да продаде тоновете материал на разстояние десетина километра. Понякога, когато нямаше големи строежи, през почивните дни обирахме цехове, които произвеждаха или търгуваха с материали. А когато ни налегнеше недоимък, шефът ни пращаше по селата, където по тъмно разглобявахме покривите на отдалечените вили.

Още след първата кражба сложих съвестта си в скоби. Смятах, че необходимостта кове законите и никога не мислех за жертвите, за плячкосаните предприятия, за обраните заводи, още по-малко за хората, които откриваха домовете си без покрив. Работех здраво, печелех малко, стисках зъби.

От време на време, докато се сапунисвах под топлата вода в обществените бани, се чудех на прищевките на съдбата и за няколко секунди осъзнавах, че напуснах Ирак и несправедливостите в него, за да се окажа в Неапол, използван от мафията.

— Радвам се, че на моменти си даваш сметка, синко, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми. Съвестта ти, макар да се изплъзва, макар и бегла, все още съществува.

Тате често използваше тези мигове, за да ме поучава.

— Здрасти, тате, гот ли е отвъд?

— Много смешно. Мислиш ли, че тези хора ще спазят договора? Няма ли да те пързулнат?

— Убеден съм, че нечестните хора здраво държат на обещанието си, щом веднъж са ти предложили сделка.

— Ясно: престъпниците държат на думата си, защото имат само нея!

— Точно така. Тъй като никога нищо не подписват, думата им тежи повече от всичко писано.

— Спри, синко, ще повърна. Честта на бандитите! Изпълнени обещания! Романтика на престъплението! Имай милост, спри! Тези мръсници се възползват от твоето нещастие, за да си пълнят джобовете, а ти искаш да им ръкопляскам?

Той изкриви лице и ме заоглежда.

— Ще издържиш ли, синко?

— Да.

— Сигурно ли е?

— Да.

— Защото се грижиш за краката си, но погледна ли си ръцете? Изпорязани, охлузени. Ръцете ти са с двайсет години по-стари от теб. Вече нямаш ръце като моите. Спомняш ли си ръцете ми, синко?

— Бяха много красиви, тате.

— Трябва да си призная, че не съм ги съсипвал: обръщах страници, галех майка ти, милвах дъщерите си…

— Шамаросваше сина си.

— О, само един път.

— Два. Но си го търсех…

— Ако знаеше колко те обичах, синко, и как те шамаросвах, само от любов.

Продължението показа, че сме прави, аз, защото все пак заминах, а баща ми, защото поискаха шест седмици работа повече, за да си платя превоза.

В крайна сметка ми посочиха двама трафиканти, които на следващата събота подхващаха дългия път към Северно море.

Тази сутрин се явих в задния двор на завода за бисквити в южните предградия на Неапол. Трима работници, които познавах, защото заедно бяхме рязали километри кабели, един турчин, един афганец и един албанец, вече чакаха на мястото на срещата. Кимнахме си леко. Пристигнаха и други, непознати, повечето негри, накичени с фалшиви луксозни часовници, символ на благоденствието, което скоро щеше да стане и тяхно, всеки носеше вързоп или сак, защото според инструкциите нямахме право на куфар. Макар всички да влачехме изморени тела и чертите ни да бяха изопнати, макар никой да не говореше, всички имахме една и съща радостна искра в очите и споделяхме чувството на освобождаване. Някои пушеха и се усмихваха на небето, други си тананикаха, двама много млади негри пляскаха с ръце. Щом се показа първата камионетка, установих, че сме повече от трийсет.

Трима мафиоти слязоха от нея и ни помолиха да влезем в сградата и да отидем до тоалетна, необходима предпазна мярка, за да не спираме пътуването — уточнявам, че вече ни бяха предупредили да не ядем много предната вечер, за да си изпразним червата. Ние търпеливо се подчинихме.

След това ни събраха отново и ни помолиха да се качим.

— Къде е втората камионетка? — възмути се албанецът, който се оправяше на италиански.

— Всички отзад. Който не е доволен, може да се върне в бърлогата си.

Чу се ропот, но никой от нас не пожела да протестира повече. За какво? Ако в началото бягахме от страните си, сега бягахме и от това, от състоянието на нелегални, от робството, от хватката на мафията, от отношението, което ни принизяваше до животни. Всички се покатериха. По-добре за последен път да се държим като животни, за да можем да избягаме от стадото…

Натъпкахме се. При всички случаи нямаше друго решение: или да се натъпчем хоризонтално, сигурни, че долните ще бъдат задушени, или да се наблъскаме с лакти в ребрата на другия и раменете на този в лопатките на онзи. За щастие, всеки, от уважение към себе си и към спътниците си, се бе излъскал за пътя, дрехите не миришеха на пот или мазно, кожите не миришеха нито на мръсотия, нито на урина, само някои от тях лъхаха на кухня с много подправки и чесън. Нищо нетърпимо.

Мислех, че сънувам кошмар, когато мафиотите докараха палета с два кубически метра кутии, които започнаха да тъпчат отзад.

И без това нямаше място за нас.

Всеки започна да мрънка на собствения си език. Назряваше бунт.

Шофьорът веднага хвана първите двама бежанци и ги залепи грубо на земята.

— Не ви ли харесва? Значи оставате тук.

Бунтът ни секна като прерязан.

Двамата изхвърлени се изправиха, измънкаха, че съжаляват за думите си и понечиха да се качат.

Но мафиотите ги спряха и продължиха да товарят кутиите с бисквити, които като тухлена стена трябваше да ни предпазват от полицейски проверки.

Когато двамата негри разбраха, че ще бъдат изключени от пътуването, започнаха да крещят, да умоляват, да плачат, единият си събу гуменките и извади от подметката още банкноти.

Мафиотите останаха непреклонни.

Ние страхливо мълчахме. Разбрахме, че изключването на двамата негри бе цената, на която купуваха нашето покорство. Смачкани едни върху други в камионетката, ние се чувствахме облагодетелствани.

— По никакъв повод не издавайте и най-слабия шум, не ме викайте, не блъскайте по ламарината, решавайте си проблемите дискретно — изрева шофьорът. — Рискувам живота си, колкото и вашия. Даже повече. Ако нещо се обърка, вие си губите парите и се връщате у дома, а аз — в затвора! Тъй че затваряйте си устата докрай. Ако спазвате нарежданията, всичко ще мине добре. Които са разбрали, да преведат на другите, във ваш интерес е да бъдете солидарни. И тъй, ни жест, ни дума. И пикайте в бутилките с вода, щом ги изпразните. Не искам да ви забелязвам повече, отколкото бисквитите си. Ясно?

Вратите се затръшнаха и ни хванаха в плена на пълна тъмнина.

Колата потегли. Още няколко метра чувахме умолителните викове на двамата, оставени за назидание. След това нищо.

Шофьорът садист хвана по един изровен път, като за бойно кръщение на пътниците. За моя изненада, въпреки друсането не бе трудно да стоя изправен в движещата се камионетка, до такава степен блъсканицата ни бе прилепила един до друг, трудното бе да дишаме; макар и висок, бях сплескал нос в рамото на един нигерийски гигант.

Никой не протестираше. Тъй като се отнасяха с нас като с животни, смятахме за въпрос на чест да се държим като хора, без да се оплакваме, и правехме, каквото можем да не се смажем едни други. Накратко, никога не бях наблюдавал толкова достойнство, колкото в тази унизителна ситуация.

Бяха ни предупредили, че маршрутът е дълъг, но скоро осъзнах, че ще бъде нетърпимо дълъг. Откакто бях установил, че мафиотите спазват само част от обещанията си, се запитах кога ли ще имаме право на почивка.

— Мислиш ли, че ще спираме? — попитах моя съсед.

— Разбира се.

— Така ли? И шофьорът ще свали и пак ще вдигне стената от кутии, за да се поразтъпчем? Не бях усетил у него тази човеколюбива наклонност.

Поразен от тази мисъл, съседът ми не отговори.

За щастие бяхме си говорили на арабски, и то почти беззвучно, съмненията ни не заразиха и останалите, които вероятно предъвкваха същия страх. Откъде да знам? Всички си мълчахме.

Странно пътуване… Спомням си за тези перипетии като за поредица от неудобства, които ме измъчваха едно след друго. Първо жегата. После гладът. След това желанието да пикая, на което дълго се съпротивлявах, но дойде момент, в който, след като бях търпял присвиването в стомаха, сухото гърло, втвърдения, солен, огромен език, усетих такова възпаление на пикочния мехур, че дори когато го изпразних в бутилката за вода, той още ме смъдеше, очаквах да се размирише, защото бях изгубил капачката, но тъй като всеки от нас се бе облекчил през тези часове, вече бях обръгнал и не усещах миризмите.

Последните часове от пътуването ни бяха объркали. Вече не знаехме ден ли е или нощ и от колко часа пътуваме. Не можех да спя прав и си рецитирах моя Коран, а онези, които заспиваха, веднага получаваха удар от телата, върху които се свличаха по завоите или при наклон.

Камионетката отново намали. Чух да се говори на италиански и съкрушен реших, че все още не сме напуснали полуострова.

Шофьорът изключи двигателя.

Неколцина потръпнаха от надежда.

Шофьорът започна разговор с митничарите. Те поискаха да им покаже товара на камионетката.

Шофьорът открехна вратите.

— Нали виждате, само бисквити.

Той затвори вратата, но тогава се чу глас:

— Чакай, дай да погледна.

Шофьорът отвори по-широко вратите с уморена въздишка.

Лъхна ни свеж нощен въздух. Никой не шукна.

— Мамка му, бисквитите ти адски миришат.

Митничарят извика от все сърце.

— Във всеки случай не искам да ги продавам на теб — отговори шофьорът. — Но пък се канех да ти подаря.

— А не, много вонят. Какво друго има в камиона?

— Ами сигурно има някаква мърша на дъното, наложи се да товаря бързо, та не съм погледнал. Да, възможно е да има някой умрял плъх.

— Един умрял плъх ли? Гнездо умрели плъхове, искаш да кажеш. Извади кутиите да погледна.

— Слушай, закъснявам. Шефът ще ме убие, ако не ги доставя навреме.

— Махни кутиите.

— Не.

— Отказваш, така ли?

— Да, ще си изгубя работата.

Докато се завързваше схватката между митничаря и шофьора, ние бяхме притаили дъх. Кой ли щеше да спечели?

Внезапно митничарят каза:

— Не, прекалено много смърди, не е възможно.

С енергичен жест се опита да премести няколко кутии, цялата стена веднага се срути и фенерчето му ни ослепи.

— Майко мила, какво е това?

Шофьорът не отговори, защото вече търчеше с все сила.

Митничарят разбра и подаде тревога. Колегите му дотичаха до задницата на камиона.

Мълчаливи и объркани, те ни осветяваха с фенерчетата. Лицата ни ги плашеха, самият аз бях стреснат от ужасните лица на съседите ми, зашеметени, брадясали, изтощени, прежаднели, прегладнели.

— Нелегални емигранти — сложи диагноза митничарят.

От другия край на паркинга някой извика, че шофьорът е успял да избяга.

— Няма значение, имаме по-важното.

Какъв ли смисъл имаха тези думи? Дали предпочитаха да хванат нас, нелегалните пътници, вместо член на организираната банда, която нарушаваше законите и рекетираше незаконните бежанци? И по-добре ли беше да се задържат нещастниците, отколкото мошениците, които богатееха от чуждото нещастие?

След това се започна концерт от чуденки. Чудеха се, че сме се опикали, че някои бяха срали в панталоните си, да помисли човек, че сега откриваха човешките жизнени нужди, да помисли човек, че те самите са им неподвластни, да помисли също, че нашите миризми са по-отблъскващи от техните. Под техните погледи имах чувството, че аз съм изобретил лайното, не че го имам, а че съм го сътворил, че съм отговорен, дори по-зле, че съм виновен за него!

Докато ни водеха към участъка, ни преведоха през душовете, което ни позволи да възвърнем приличния си вид. Като видях радостта им при нашето връщане, добих усещането, че ако аз съм измислил лайното, те пък току-що бяха измислили чистотата. Тази митническа барака определено бе място за среща на изобретатели!

— Сине, не ги кори, те са добри момчета и си гледат работата.

Тате ме чакаше в коридора, откъдето си вземахме вързопите.

— Видя ли поведението им, тате? Очакваха в камиона да видят плъхове — и видяха плъхове. Не изглеждат убедени, че сме хора.

— Страх ги е.

— Човек, който вече не притежава нищо, е страшен, така ли? Не, тате, те не се умиляват, не изпитват симпатия, не се поставят на моето място, гледат на мен като на по-низше същество. В техните очи принадлежа към друга раса. Аз съм незаконен емигрант, някой, който не трябва да е тук, човек, който няма разрешение да бъде тук. Всъщност, прави са, щом имам по-малко права от другите, наистина съм се превърнал в получовек, нали?

— Не се пали, Саад. Държат се по-добре, откакто дойдохте тук.

— Прав си. Те са мили. Мили като с животни.

— Хайде, стига!

— Тате, кои са варварите? Онези, които смятаме за по-низши от нас ли? Или онези, които се смятат за по-висши?

На другата сутрин в спалнята, където бяхме настанени, един надзирател остави, вероятно за нас, някаква италианска преса. След като прочетох заглавията, а после и статиите, в мен се отприщи палещ, спазматичен, задушаващ гняв.

Митничарите, а в унисон с тях и журналистите, се радваха, че са хванали нашия камион, и се хвалеха, че са спасили от принизяващо човека пътуване трийсетина мъже, натъпкани на по-малко от шест квадратни метра, седмина, от които непълнолетни под шестнайсет години. Съжаляваха, че са изпуснали трафиканта, но не съжаляваха по наш адрес, защото нашата съдба била уредена: като улични кучета ни готвеха за приюти — нещо като наказателен обор, някои от нас щели да бъдат върнати на техния господар — страната им, — ако успееха да ги идентифицират. Никой не разбираше, че за нас няма по-страшна катастрофа от това да се върнем в страната си, никой не разбираше, че ни лишават от спестяванията ни и тези на нашите семейства, не можеха да си представят, че пренасяме със себе си и надеждите на своите близки, не, те имаха чувството, че са изпълнили дълга си, а не че са провалили трийсет живота, трийсет семейства или двеста-триста души, които разчитаха на нас.

Ура! Палачите отваряха шампанско в шефския кабинет! Вчерашните герои се поздравяваха, че са работили добре!

Чувствах се по-унизително от всякога.

Няколко часа по-късно, когато дойдоха да ме разпитат, гневът ми още не бе минал.

Щом влязох в кабинета, веднага се провикнах на английски, дори без да погледна кой е моят събеседник:

— Искам да подам жалба!

— Моля?

— Подавам жалба срещу митничарите, които прекъснаха пътуването ми. Снощи ме лишиха от шофьор, откраднаха ми парите, унищожиха няколкомесечния ми труд и прахосаха тригодишните ми усилия да стигна дотук.

Мъжът в униформата ме погледна стъписан. Тревожни очи, розова и свита като цветна пъпка уста, бежов тен, той изглеждаше толкова млад, колкото позволяваше неговата длъжност. Пристегнат във военна куртка, с кожен колан, който подчертаваше тесните му хълбоци, той приличаше повече на юноша, предрешен като военен, отколкото на блестящ чиновник, какъвто вероятно беше. Изразяваше се със сериозен, овладян, богат и оцветен глас, който контрастираше с младежки източеното му тяло.

— Така ли? Доволен ли сте, че бяхте транспортирани по такъв унизителен начин, по-зле и от животни?

Говореше зъзкащия и пълен с ударения английски на италианците, английски на светски танцьор, английски, сякаш пристегнат с корсет, галещ задника и въртящ се при всяко изречение. Без да губя концентрация, продължих атаката:

— Не са ме напъхали насила в тази камионетка, аз я приех! Обаче ако този арест продължи дълго и пътуването ми бъде прекратено, ще се превърна в жертва!

Той избухна в смях.

И сякаш влизането ми е било театрално въведение, ме помоли да седна, а самият той се настани пред компютъра, за да започне разпита. Веднага го спрях:

— Няма смисъл да ми задавате въпроси.

— Така ли?

— От няколко години съм претърпял не знам колко срещи като тази, която сега ще ми устроите, и никога не е имало смисъл. Сигурно отговарям зле, защото винаги ми затварят вратата.

— Или пък твърде добре, щом още не са ви изпратили у дома.

Той ми се усмихна. Сведох очи. Този нетипичен чиновник ми изглеждаше по-умен, отколкото онези, които бях срещал последните пъти. Добро или лошо предзнаменование?

— Как се казвате?

— Одисей.

— Моля?

— Одисей. Понякога си викам и Никой. Но никой не ми вика Някой. Всъщност, никой не ме вика.

Той потърка брадичка.

— Ясно, разбирам. Откъде идвате?

— От Итака.

— Ирак?

— Не, от Итака. Откъдето идват всички Одисеевци.

— Къде е това?

— Никой никога не разбра.

Той се засмя изтънчено. Тогава го погледнах в очите.

— Не си губете времето. Никога няма да ви кажа нито името, нито националността си. Мога да мълча месеци наред, вече съм го доказал. Няма да спечелите, нито пък аз. Всъщност, изглежда, че съвременната война е такава, война без победени и победители. Просто война.

— Нещо друго?

— Не понасям разпитите. Не мога да спра да мисля, че по този начин се разпитват престъпници.

— Кой може да ни потвърди, че вие не сте престъпник?

— Аз съм случай, непредвиден в закона, но не срещу закона.

— Боя се, че ви разбирам прекалено добре.

Повдигнах вежда, погледът му ми изпрати дълбоко, осезаемо съчувствие. Внезапно трогнат, веднага престанах с монолога.

Той се надигна и ми предложи цигара, която отказах, запали неговата и дръпна сладострастно. Като видях насладата му, си помислих за Лейла, и по устните ми пробяга усмивка. След няколко вдишвания, той се обърна към мен.

— Господине, обичам професията си, защото обичам да се боря срещу престъпленията. Но по отношение на вас нямам чувството, че упражнявам занаята си. Освен, че си губя времето, губя и вяра… да, вяра в дълга си!

Той се отпусна и стана почти чаровен.

— Нали не искате да изгубя вярата си?

Потръпнах. Къде ли искаше да стигне?

— Вижте, господине, границите, докато съществуват, трябва да се спазват и да се пазят. Но човек има право да се пита защо те съществуват. И дали са добро решение на човешките проблеми? Дали да се издигат граници, е единственият начин хората да живеят заедно?

Изненадах се от обрата, който разговорът приемаше, но все пак отговорих:

— Досега не е имало друг.

— Дори да е единственият начин, дали е добрият?

Човешката история е историята на граници, които се местят. Какво е прогресът, ако не намаляване на границите? Преди няколко хиляди години границите се издигали на входа на всяко село, и били многобройни: след това се разширили, за да обхванат племената, етносите, народите, все по-малобройни и разтегливи, след това обхванали няколко групи в една нация. В по-близкото минало надхвърлили нациите, било чрез федерализъм в случая със САЩ, било чрез договори като този, който създаде Европа. Според добрата логика, това трябва да продължи. Професията ми е абсурдна и няма никакво бъдеще. Границите ще изчезнат или ще обхванат по-обширни територии.

— И докъде?

— До континента.

— И ще останат само естествени граници, границите на морето и на земята?

— Да.

— Все пак хората имат нужда да казват „ние“, за да съществуват. Ние, американците, ние, африканците, ние, европейците.

— Не могат ли да опитат с „ние, хората“? — запита се офицерът.

— Тогава ще се обърнат срещу животните.

— В такъв случай, за да включим и тях, могат да опитат и с „ние, живите същества“?

— Вие сте голям мечтател, господин офицер и по-добре да си смените работата: министерство на правосъдието ще ви отива повече, отколкото защитата на територията!

Той сякаш се събуди и прихна притеснено и неловко. Седна на масата и се надвеси над мен.

— В моите очи вие не сте парий.

— Блъфирате! Ако скоча през прозореца, ще стреляте по мен.

Той се отдръпна от учудване.

— Помислил сте за това?

— Че ще стреляте по мен ли?

— Не, да скочите през прозореца?

— Да.

Той обърна глава към отвора, който се намираше на два метра от бюрото. Пръстите му забарабаниха по бюрото. Настоях:

— Не отговорихте на въпроса ми. Ще стреляте ли по мен?

Отново се надвеси над мен и веждите му се заоблиха.

— Според вас?

Дълго се гледахме. Предпазливо отговорих:

— Според мен, не.

Той отвърна също толкова предпазливо:

— Прав сте.

И двамата притворихме очи. След един такт отново заговорих:

— Тъй че, застраховайте се, затворете прозореца.

Той се вгледа в мен. Един такт. С края на устните прошепна:

— Топло ми е.

Едва се осмелявах да схвана посланието. Мозъкът ми започна да се паникьосва.

— Ако избягам, къде да ида?

— Нищо не знам.

— А ако бяхте на мое място?

— Аз щях да премина границата пеша, като мина през планината. В алпийската част няма вече митничари.

— Така ли?

— Така. Глупаво е човек да хване пътя и да се окаже на митнически пункт. Всъщност, не бива да казвам това, защото вредя на занаята си… Но останете в логиката: не ни провокирайте там, където сме, избягвайте ни и вървете там, където ни няма? Не е ли така?

Запомнях целеустремено онова, което ми подсказваше той.

Усмихнах се. Той също. След това вдигна очи към тавана и отчаяно въздъхна:

— Колко е горещо! Просто непоносимо!

Отиде до прозореца, отвори го още по-широко, след това хвърли поглед навън.

— Я виж, странна работа: няма жив човек! — измърмори той.

Съвсем естествено се върна зад бюрото и се вглъби в четенето на някакъв доклад, сякаш ме бе забравил.

Колебаех се.

За да ме насърчи, той погледна към лампата и се прозя.

Без да чакам и секунда повече, се прехвърлих през перилата и се приземих един етаж по-долу, върху асфалта на двора.

Видях изхода в дъното на паркинга и отлепих.

Като стигнах до улицата, все пак се обърнах.

Видях силуета му в отвора: пушеше цигара и търпеливо чакаше да изчезна, за да вдигне тревога.