Ерик-Еманюел Шмит
Одисей from Багдад (10)

9.

Неуморим, паякът подсилваше паяжината, която бе опънал между решетката на прозореца и ъгъла на стената.

Той и аз се бяхме нанесли заедно първата вечер, когато пристигнах в Малта.

Той разгръщаше крака елегантно и предпазливо, сякаш имаше съзнание за тяхната изящна крехкост, и пробягваше по своята творба, като тук-там подсилваше нишката. Изобилие от комари, мухи и мушички вече се бяха вписали в злокобната дантела, закусчици, които той си къташе за моменти на голям глад, защото засега бе по-скоро в градивно настроение.

Завиждах му.

Защо не бях привикнал към центъра за задържане като него? Защо се чувствах в затвор там, където паякът бе способен да се създаде своя дом? Той бе реалист и без много приказки, без мечти за други места, строеше своя нов живот, а аз си гризях ноктите с ругатни, протестирах, сдържах се да живея, търсех удовлетворение другаде, в миналото или в бъдещето, никога в настоящето, като всеки ден дебнех възможност, която да ми позволи да избягам.

Упоритият паяк бе способен да изплете паяжината си, да се храни и да създаде семейство навсякъде, а аз бях решил, че ще е в Лондон и никъде другаде. Ако интелигентността се състои в способността на човек да се приспособява, паякът бе хиляда пъти по-интелигентен от мен.

Навън една камбана събра задържаните на извънредна закуска: този вторник Червеният кръст ни глезеше. От двора, където мъжете се събираха по десетина, Буб ми направи знак да ида при тях. Тръснах глава в знак на отрицание. Нямах желание да увеличавам събралите се кокошки, особено, когато им хвърлят зрънца.

Седнах на дюшека и оставих за няколко мига паяка, за да огледам стъпалата си. Брадавиците ми се бяха разположили удобно и сивите им сенки вече се бяха враснали в кожата ми. Може би трябваше да се погрижа да им дам име, за да се отърва от тях?

— Ами ако ей тази се казва Ирак? Тази пък Саддам Хюсейн. Третата може да бъде Обединени нации. Да опитаме: Ирак, Саддам Хюсейн, Обединени нации.

Преименувах ги няколко пъти, за да видя дали това ще има някакъв ефект върху тях: нито една не изглеждаше да ме чува, още по-малко да се смалява.

— Плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, капки звездна пот, как може да си мислиш, че нещата са толкова прости? Ти нямаш идея от сложните неща, които те съставляват.

— Тате, ти ме намери! Изплаших се, да не би да ме търсиш в Лампедуза.

— Сине, няма нужда да ми изпращаш дължината и ширината, за да те открия, имам си други начини.

— Чудя се какви.

— Нямаме право да ги разкриваме.

— Да няма някоя осведомителна агенция при мъртвите? Табло, представляващо карта на света, където локализирате живите, които ви интересуват под формата на светещи точки?

— Допускаш грешка като си представяш, че идвам отвън, по въздух или земя, все едно хващам самолет или влак.

— Но нали все трябва да идваш отнякъде! Паралелен свят. Под нас? Над нас? До нас?

— Това някъде е вътре в теб, Саад. Идвам от тялото ти, от сърцето ти, от фантасмагориите ти. Ти си ми син. Аз съм вписан в теб, в спомените и гените ти.

Той ми посочи паяка.

— Този паяк е симпатичен, нали?

— Познаваш ли го?

— Имам един, отпечатан в мозъка ми, в дела на влечугите: благодарение на него се настаних тук, където съм роден, в Ирак и се опитах да оцелея там.

— Резултат: мъртъв си!

— На друго място накрая също щях да умра.

— Сигурно, но по-късно.

— М-м? Да… вероятно по-късно…

— Как можеш да вземаш пример от някакъв паяк, който приема да живее в затвора?

— А, да, свободата… Много ли я обичаш? Аз, не чак толкова…

Тъй като свих рамене, тате продължи:

— Да, свободата струва колкото златото, така е, но дали това е най-голямата ценност? Човек може да предпочете живота пред свободата. Паякът домошар е прав, ако целта му е да изгради дома си, да задоволява нуждите си, да ражда деца, а след това да ги отглежда.

— Зетьовете и внуците ти също са мъртви, господин паяк, заради мястото, където си изплел паяжината си. Аз не искам да подаря на децата си хаос.

Той замълча и се загледа през прорязания от решетки прозорец — един оранжев силует пърхаше на слънцето.

— В крайна сметка, може и да си прав, Саад, няма само паяци, има и пеперуди…

Засмукано от въздушно течение, ципокрилото внезапно изчезна.

Тате се усмихна.

— Пеперуда, която вятърът отнася…

— Но това са по-скоро вълни…

Изведнъж станал сериозен, тате седна на леглото с лице към мен и ме погледна втренчено.

— Какъв е сега планът ти?

— Имам няколко.

Щях да му ги изложа, когато един мъж в жлъчно кафяв костюм се появи на вратата. Без да забележи баща ми, той се обърна към мен:

— Чакат ви за среща.

— Най-сетне!

Мъжът вдигна очи към небето и ми заповяда да го следвам. Тихо подхвърлих на тате:

— Имам среща с първия етап от плана си.

— Добре, сине, ще ми разкажеш по-късно.

Баща ми изчезна за едно мигване на окото.

Кафеникавата униформа ме отведе в една дълга административна сграда, пристроена към затворническия център. Не без удоволствие напуснах двора с високите решетки, където по стотина нелегални се мотаеха безцелно.

Той почука на една червена врата, не изчака отговор, отвори я и я затръшна след мен.

В тъмната стая ме очакваше огромна маса от плът.

През няколкото нишки светлина, която пропускаха спуснатите щори, събеседникът ми приличаше повече на грамадна жаба, отколкото на човек. Свит във влажната сянка, превит на две, той се бе закръглил в единно цяло, готов да скочи, подпрял плашещите си сто кила на мъничка табуретка, която стенеше. Дъждовникът носеше обувки, син панталон и бяла риза, от която можеха да се скроят няколко корабни платна. Дебелата му кожа отделяше капки пот.

Той остави мен, своята плячка, да се доближа.

Докато вървях, нищо в него не помръдваше, освен от време на време челото, което се обтягаше в бръчка над изпъкналите очи. Една от ръцете му отпуснато почукваше по пластмасова клавиатура. Когато стигнах на два метра от него, открих плешивия му череп, образуван от дебела, лъскава кожа с белези от някогашно акне.

Той се обърна към мен на английски, защото това бе езикът, на който бях пожелал да говоря.

— Кой сте вие?

— Аз…

— Име?

— …

— Името на баща ви?

— …

— Разбирате ли какво ви казвам? Разбирате ли английски?

— Да.

— Тогава отговорете на моите въпроси. Разкрийте вашата самоличност.

— Не знам.

— Откъде идвате? От коя страна? От кой град?

— Не си спомням… На кораба, когато за малко да се обърнем… когато капитанът падна във водата… тогава… за мен… ударът… изгубих си паметта.

— Разбира се, разбира се. Какво правехте на този кораб?

— Не знам нищо.

Той заемаше толкова обемно пространство, че вещите, с които си служеше, химикалка, бележник, компютър, изглеждаха като играчки в ръцете му. Ако не ми го бяха посочили като висш чиновник, ако не бях прекосил административния коридор на официалната сграда, за да стигна до него, никога нямаше да го взема на сериозно и бих си помислил, че насън съм отишъл при великан, който чака приятели, за да си поиграят с куклена къщичка.

— Къде отивахте?

— Мм…

— И искате да ви повярвам?

Замълчах.

Погледът му ми се стори странен. Странно неподвижен. Странно наблюдателен.

Устните му промърмориха с отвращение:

— И искате да ви повярвам?

Мълчание. Най-вече не биваше да отговарям. Да се оправдавам, означаваше, че може да не ми е чиста работата. Трябваше да остана извън разговора, в зона, където той не можеше да ме докопа.

Той продължи:

— Представям си, че сега, когато се преструвате, че имате амнезия, ще искате психиатър, който да ви лекува.

— Не, надявам се, че нещата ще се върнат сами.

— Точно така! И най-вече — никакъв психиатър, за да не разкрие съшитата ви с бели конци хитрина, измамник такъв!

— Прав сте: имам нужда от психиатър, извикайте ми някой.

Той примигна. Току-що бях отбелязал точка. Възползвах се от това, за да се опитам да отбележа и други.

— Ако имам жена и деца, те ще се тревожат. Ако си имам дом, по-добре да открия следите му възможно най-скоро. Извикайте лекар, моля ви.

Той изгрухтя.

Бях разбрал! Той беше едноок. Странният му поглед идваше от това, че гледаше само с едно око.

— Имате ли жена и деца?

Да, едно око, но кое?

— Повтарям, имате ли жена и деца?

Може би лявото? Не, дясното. Лявото изглеждаше унило, бавно, без блясък, едновременно много бяло и много кафяво, някак млечно. Да, лявото око трябва да беше стъклено. Съвзех се и отвърнах:

— С електрошок вероятно ще успея да си спомня, нали?

Той се поколеба, като за първи път се запита дали пък не съм искрен.

Аз бях като омагьосан. Насилвах се да се вглеждам само в окото, което ме оглеждаше, но не можех да се спра да гледам другото, фалшивото.

— Как искате да повярвам в амнезия, която толкова много ви устройва?

— Аз… аз съжалявам… извинете ме.

— Много добре знаете, че ако не разполагаме с никакъв елемент да ви идентифицираме, не можем да ви върнем у дома.

— Извинете ме.

— Точно така. Извинявайте се, подигравайте се с мен. Онова, което е важно за вас, е никога да не се върнете у дома си.

— Бих искал да си ида у дома.

— А именно, къде е то?

— Може би в Лондон. Не знам. Извинете ме.

Той се ядоса:

— Спрете да се извинявате!

— Съжалявам, извинете ме.

— Хайде пак!

— Ох, пардон… ъ… извинете ме.

Той преглътна слюнката си, за да не избухне, а след това побутна компютъра пред себе си.

— Вън.

— Благодаря, господине.

— Пак ще се видим, моето момче. Не съм свършил с вас. Докато не си възвърнете паметта, няма да ви оставя на мира.

— О, благодаря, господине.

Той беше толкова убеден, че го разигравам, че видях мига, в който щеше да ме зашлеви, но се овладя, показа ми изхода, а след това отново потъна в някакво досие.

Десет минути по-късно бях при Бубакар в центъра за задържане. Обясних му срещата и го посъветвах да ръководи своята по подобен начин.

— След теб ще бъде още по-невероятно, Саад.

— Няма значение! Буб, основното е не да ни повярват, а ние никога да не се издадем. Не става въпрос да спечелим прослушване за артисти, а просто да попречим на истината да излезе наяве. Докато не знаят откъде идваме, не могат да предприемат никакво действие срещу нас. От този момент нататък не бива да се доверяваме на никого. Убеден съм, че поставят микрофони в килиите ни и че внедряват съгледвачи между нас, за да научат подмолно, онова, което крием от тях. Накратко: ти и аз сме се запознали чак по време на пътуването на кораба, и второ, говорим си само на английски. Съгласен?

— Съгласен — прие Буб с половин уста, защото не харесваше планове, на които той не беше автор.

 

 

Няколко поредни седмици имахме право на срещи с великана. Буб беше в петък, а аз във вторник.

Всеки вторник се явявах пред еднооката планина.

Всеки вторник човекоядецът ме питаше:

— Кой сте вие?

Всеки вторник повтарях:

— Не помня.

Всеки вторник той в крайна сметка ми показваше вратата с неизменния коментар:

— Знаете, че не ви вярвам, че никога няма да ви повярвам и че няма да си тръгнете от това място, преди да изплюете истината.

Между тези ритуални срещи великанът опита няколко хитрини. Така например, веднъж рязко ме запита след дълго мълчание:

— Сънувате ли?

— Да.

— На какъв език?

Без малко да отговоря „на арабски“, но в последния миг се въздържах, почесах се по главата, изчистих си нокътя и рекох:

— Не знам. На език, който не разбирам.

Той въздъхна, разочарован, че не е успял да ме сгащи.

При следващ случай той приближи до една металическа кутия, натисна един бутон и внезапно високоговорителите в стаята замъркаха.

— Ето кой ще ви помогне да хванете спомените си, скъпи господине. Ще вървят изречения на различни езици, ще ми кажете кои разбирате, дори онези, от които не схващате всички думи.

Сред екзотичните езици разпознах турски, персийски и иврит, но не трепнах: нямаше нужда да посочвам съседите на страната ми. Все пак на арабския вдигнах ръка. Той натисна на бутона „Пауза“.

— Този език го познавам — промълвих.

— Арабски, арабин ли сте?

— Разбирам арабски, защото съм го учил.

— Това е майчиният ви език.

— Не мисля. Помня, че ми го преподаваха. Да. Знам моя Коран на този език.

— На какъв език се молите?

— На арабски.

— Аха, значи говорите арабски!

— Зле. Но съм добър мюсюлманин, учил съм езика на Пророка в училище. Всъщност, онова, което съм учил в училище: английски, испански, малко руски, си го спомням. Забравил съм само личните неща.

Отчаян, той отново пусна лентата, която изброяваше различни езици.

След час вече не слушах нищо. Мисля, че и той също.

Накрая попитах:

— Колко езика трябва да изслушаме?

— Осемдесет и пет.

В друг ден, по време на срещата ни, великанът излезе под претекст, че трябва да ме остави сам за половин час и ми предложи да включа телевизора. Тъй като приех с удоволствие, той ме сложи да седна пред един апарат, даде ми дистанционното и ми обеща да се върне скоро.

За кого ме вземаше той? Толкова глупав ли ме смяташе? Добре знаех, че стои в съседната стая и ме наблюдава, за да види кой език ще избера.

Нарочно се спрях на първите програми на английски, които открих, въпреки дълбоката скука, която изпитах, останах в привиден възторг от едно предаване за животни и се въздържах да търся канала на моята страна или който и да било арабски канал.

Малко след това пазачите поставиха трето легло в мъничката ни стая и един длъгнест трийсетгодишен мъж с безкрайна брада, който заяви, че е афганец, се настани на него.

Според Буб и мен, той очевидно бе шпионин. Резултатът от присъствието му бе, че ни улесни живота, приказвахме малко, по-малко отпреди, като избягвахме да отговаряме на въпроси и забравяхме да ги задаваме. Започвахме да проникваме в света на нелегалните, свят, в който цимент е страхът: никой на никого не се доверява, всеки го е страх, всеки е подозрителен, онзи, който носи униформа, този, който не носи, другият човек има две функции — подслушвач или съперник, и може или да ме предаде, или да ми вземе мястото. Никаква милост вече, никаква симпатия, никаква взаимопомощ, всеки за себе си, защото Господ живее в чужбина.

В Малта един-единствен индивид, капитанът ни, знаеше откъде сме, но бяхме сигурни в неговото мълчание, защото и той се боеше във всеки миг, че някой от бившите пътници ще издаде истината за неговата търговия. Трафикантът предпочиташе да бездейства няколко месеца в центъра, след това да го върнат в Либия, отколкото да го осъдят за трафик на хора и да го затворят за няколко години.

— Трябва да се държим, Буб, да издържим няколко седмици. Доколкото разбирам, Малта скоро ще се присъедини към Европейската общност. Представяш ли си? С малко късмет, когато ни освободят от центъра, ще сме на европейска земя.

— Колко време, Саад? Колко време?

 

 

Този вторник, когато аз влязох, великанът спеше на походно легло при спуснати щори в дъното на кабинета.

Покашлях се, за да дам знак, че съм там. Той не реагира.

Приближих и видях по бавното му дишане и отпуснатите черти, че е обхванат от дълбок сън.

Възползвах се от случая и се върнах до масата, където изчетох материала за себе си. В един моливник, сред химикалките, линийките и моливите, видях компас.

— Защо не?

Без да се колебая го свих и го пъхнах в джоба си.

Скоро, стигнал до гребена на едно огромно като вълна хъркане, великанът се задуши, закашля, събуди се, изръмжа, разтърка глава и усети присъствие в стаята.

— Кой е? Кое там?

Шеговито подхвърлих:

— Няма никой.

Той се изправи и седна, огледа с единственото си око онази част на стаята, откъдето се бе чул гласът и ме откри.

— А! Никой, ти ли си?

Изпитах неудържимо желание да се смея, въпреки това потвърдих.

— Да, Никой е, аз съм.

Той се надигна и се заклати към табуретката си.

— Знаеш, че не те обичам, Никой.

— Ами аз също не те обичам.

— Добре, да започваме разпита.

Докато се опитваше да намести монументалния си задник върху тясната седалка, внезапно видях до компютъра му една вещ, която ми бе убягнала, докато оглеждах преди това: връзка ключове. Щом видях различните им големини, не ми остана никакво съмнение, че с тях се отварят всички врати, които можеше да изправи пред мен центърът за задържане.

Окото му хвана моя поглед и усети опасността, но ръката ми вече бе сграбчила връзката. Размахах я в ръка и заподскачах победоносно. Той изстена с обляно от пот чело.

— Не, това не!

— Напротив!

— Никой, върни ми ключовете. Ще си изгубя мястото.

— Ако знаеш само колко ми пука! Твоето място! А ти какво ми предлагаш? Място в чартър към смъртта. Не ми дреме за твоите проблеми!

Докато се фуках и ликувах, той се бе втурнал към вратата. Щом разгадах поведението му, изтичах и аз. Твърде късно. Той вече се бе залепил на вратата.

— Остави ме да изляза — казах заплашително.

Той се наду между изхода и мен, огромен и непреодолим.

— Никой, няма да минеш!

— Остави ме да изляза, или ще направя нещо, което не искам да правя.

— Да ме удариш ли? Помисли си, дребос. Ако те духна, ще се разплескаш по стените. Даваш ли си сметка, Никой? Осъзнаваш ли, че срещу мен си безтегловен?

Засилих му един удар в онова, което смятах за интимните му части, но сред цялата тази мазна маса, ръката ми попадна на твърда, пластична, изопната плът, която прие удара, без да реагира.

— Никой, спри веднага или ще ти върна удара!

— Остави ме да изляза. За последен път.

Той избухна в смях. В този миг, изтощен, напипах компаса в джоба си, отворих го и забих стрелката в живото око.

Великанът изпищя.

Натисках с всичка сила.

Той пищеше.

Рукна кръв, силно като вика му.

Натиснах и оставих стрелката да се държи сама в изтърбушеното око.

Зашеметен от болка, великанът рухна на земята. Отворих вратата и затичах.

Имах чувството, че продължението се разви за няколко секунди…

Срещнах много малко трудности и изскочих от крепостта. Каменен път, обграден от цъфнали храсти, водеше към пристанището, тръгнах по него, без да срещна жива душа. На кея като по чудо ме чакаше кораб. Решително скочих в него и капитанът даде знак за тръгване.

Тогава върху зидовете се показа окървавеният великан, който крещеше. Той вдигна на крак войниците и охраната и обърна топовете на Ла валета към моя кораб.

Чу се експлозия.

Видях как гюллето лети към мен и за секунда успях да се убедя, че мога да го спра като топка. Протегнах ръце, а след това…

Ударът ме изтръгна от съня.

Около мен килията тънеше в покоя на малтийската нощ. Афганецът хъркаше на леглото си, а Буб, както обикновено, спеше и подсвиркваше през нос.

Бях сънувал кошмар.

Приближих до прозореца и загледах невъзмутимата луна.

Тате се появи до мен и ме погледна кротко, изчаквайки да споделя с него. — Тате, мислиш ли, че сънищата имат смисъл?

— Разбира се, синко. Сънищата не ни казват какво ще се случи, а какво се случва. Те не ни показват бъдещето, а настоящето с точност, каквато никоя мисъл не притежава. Сънищата те предупреждават за онова, което си, особено след ден, който те е мачкал, млял, разкъсвал на парчета, принудил да спазваш правила или задължения. Животът наяве ни погребва, защото ни разпилява и ни социализира, единствен сънят събужда това, което наистина сме.

— Ти си прекрасен, имаш теория за всичко.

— Това е свойство на интелектуалците. Ако невинаги казват истината, поне винаги разполагат с измислица. Значи, сине, си сънувал?

— Да.

— Каква е поуката от този сън?

Разтърках си главата, докато мислех за насилието, което умът ми бе измислил.

— Не знам.

— Внимание, сине, започваш да предъвкваш! „Не знам“. Започваш да ме безпокоиш! „Не знам“. Не вярвай на лъжите, които хората повтарят, накрая стават истина. Ако човек много се прави на глупак, накрая става такъв.

Той обърна глава и отиде до паяжината.

— Забелязал ли си, че моят приятел е мъртъв?

— Паякът ли?

— Да. Мъртъв.

Тъй като силната лунна светлина изпращаше сива, ясна, почти хирургическа светлина в килията, го потърсих с поглед в паяжината, после по стената, след това по пода. Напразно.

— Не, тате, той се е преместил.

— Умря днес следобед. Дори мога да ти кажа къде е трупът.

Той посочи на перваза на прозореца една лъкатушна форма, която приличаше на закривен кинжал в кожена кания с бронзов цвят. Животно, предизвикващо безпокойство, с жълти тесни очи под оловната светлина, падаща от небето, гледаше втренчено центъра за задържане, паралелепипедните му сгради, двора, бодливата тел, зидовете, караулките, охранявания портал.

— Това е гробът на твоя паяк.

— Гущерът ли?

— Да. В крайна сметка ти беше прав, той сгреши: не беше добра идея да стои тук.

Едва бях имал време да се изненадам на това изявление, и тате изчезна.

Веднага събудих Буб, като го разтърсих за ръката, след това бързо, трескаво и решително му прошепнах възможно най-близко до ухото, за да не чуе афганецът:

— Буб, сбъркал съм. По моя метод доникъде няма да я докараме.

— Съгласен съм с това.

— Смяна на тактиката, Буб! Трябва да избягаме…