Ерик-Еманюел Шмит
Одисей from Багдад (6)

5.

Бърз и пъргав, джипът засмукваше пътя и изхвърляше праха зад себе си. Бях се изправил през люка, за да усетя с голото си тяло по-осезаемо скоростта, да гълтам километрите и да пия вятъра, който утоляваше жаждата ми.

Тъй като не срещахме никого, Багдад се стопи зад нас завинаги, и ние се измъквахме към нови, спокойни, съзаклятнически пейзажи. Ако не бяхме прекосили няколко синора и проследили лъкатушенето на пътеките, можех да помисля, че прекосяваме девствена, нова, непозната земя, създадена за нас същата сутрин. На моменти между две изръмжавания на мотора и тъй като скалите плуваха като пасажи риба от двете ми страни, се чувствах опиянен и непобедим.

Хабиб и Хатим, двамата ми спътници, толкова често бяха минавали по този път, че знаеха по кой път да хванат, за да избегнат бариерите и контролните пунктове.

— Много си добър на волана — изкрещях в ухото на Хабиб. — Къде си се учил да караш?

Той се засмя.

— Вадиш ли си книжка, за да се чукаш? За един мъж е толкова естествено да шофира, колкото и да прави любов. Чуваш ли, Хатим, какво пита хлапакът?

— Мда, man!

Спряхме на границата на една пустиня.

— Почивка — заяви Хабиб. — Да отдъхнем малко.

— Мда man.

— Саад, иди напълни всички бидони от оня кладенец, зад скалите.

— С удоволствие — възкликнах.

— Добре man.

Бях щастлив, че най-сетне имам нещо за вършене. За какво служех? Защо Фахд ме бе лепнал за обичайните си превозвачи? Хабиб и Хатим си знаеха работата и се оправяха по-добре, отколкото аз бих могъл.

Докато те се изтягаха под едно дърво и пушеха, „о, man, колко е гот“, аз сновях, без да се щадя между колата и кладенеца, стотина метра по-нагоре. Когато напълних и последния бидон и като знаех, че съм изпълнил дълга си, реших, преди да се върна до багажника, да си дам няколко минутки и да си измия краката в локвата, която се плискаше до стената на кладенеца.

Докато си разтривах пръстите, баща ми се появи и седна отдясно.

— Е, синко, ето те при лотосоядите, така ли?

— При какво?

— Лотосоядите.

— Не можеш ли да говориш като всички хора?

— Не, избягвам.

— Не те ли притеснява, че не те разбират от първия път?

— Това ме очарова. Да открия глупака, да надуша невежата, да издебна посредствения, това винаги е било едно от най-сладките ми пиршества.

— Но, тате, думите са били измислени, за да се разбират хората.

— Глупости, думите са били измислени, за да се различават и да се разпознават избраните между хората.

— Страхотно! Значи, понеже невинаги те разбирам, да се чувствам по-низши от теб, така ли?

— Точно така. Това също е едно от удоволствията ми.

— Ужасен си.

— Не, формирам те, издигам те, шлифовам те. Не си ли забелязал, че не спирам да идвам при теб, макар да тъпчеш на едно място?

— Ммм…

В далечината вечерта напомняше за себе си с угасваща светлина, изпълваше пустинята с причудливо безмълвие и прекъсваше шушненето на и без това едва забележимия живот. Постепенно сянката изпълзяваше изпод скалите, синя, сива и разкриваше неподозирани досега релефи и вдлъбнатини. Имах чувството, че нощта не слиза от небето, а се издига от земята и разстила мъртвешка скръб, по-пронизваща от студа, скръб, лишена от цветове, скръб, от която вълци да завият.

Обърнах се към баща ми и му се усмихнах.

— Виждам, че си решил да ме последваш. Ще пътуваш ли с мен до Лондон?

— Може да се случи да имаш нужда от мен, нали?

— Няма ли вече да ходиш при мама?

— Временно.

— Ще й бъде тъжно.

— Тя вече беше тъжна, преди да й го кажа, липсваш й, Саад.

Внезапно ме досрамя, че в началото на своето приключение почувствах такова опиянение от бягството си от Багдад. Тате усети носталгията ми с оттенък на вина и взе да се прави на палячо:

— Във всеки случай майка ти не ме слуша повече сега, когато съм мъртъв, отколкото приживе. Дали съм тук, или не, не зачита отговорите ми и църцори вместо мен. Затова реших, че е по-полезно да дойда с теб, синко.

— Благодаря.

— Не бързай толкова да се радваш. Придружавам те, но не одобрявам екскурзията, която си предприел. Преценявам я сурово. Ти не си модел, сине мой!

— Модел за какво?

— Не си модел на иракчанин. Представи си, че всички направят като теб. Вече няма да има Ирак.

— Отдавна вече няма Ирак.

— Синко!

— Преди да бъда модел на иракчанин, ще се погрижа да бъда модел на мъж. Искам да мога да работя, да печеля пари, да помагам на семейството си, да осигурявам оцеляването на жените, които работят вкъщи, и на децата, които имат нужда да се учат. Намираш поведението ми за недостойно ли?

— Не, но мислех за моята страна…

— Грешиш. Какво е една страна? Случайност, на която нищо не дължа.

— Синко, недей да ми мътиш главата! Това пътуване, което аз продължавам да не одобрявам, започва зле с тези две безотговорни откачалки и товара, който онзи боклук Фахд ви е поверил!

— Е, какво? Незаконна търговия с произведения на изкуството ли? Има и по-лошо.

— Да, има и по-лошо и ние шляпаме в него.

— Не разбирам.

— Както винаги! Всичко казах, но ти нищо не разбра.

Той изчезна и ме остави в състояние на притеснение и неудобство, и измъчван от някаква предусещане с горчив привкус.

След половин час, през който разсъждавах — напразно — относно съмненията, които пося в мен, се върнах при спътниците си. Те пушеха със сериозен вид, мълчаливи във вечерната сянка.

— О, man… о, man… о, man…

Хатим възторжено дърпаше от една лула и гледаше как димът се издига към смрачаващото се небе. Хабиб не произнасяше и дума, но изглеждаше също толкова омаян и смучеше своята.

— Ето, момчета, напълних бидоните. Тръгваме ли?

— Не, Саад, ще лагеруваме тук.

— Да, man.

— Този път е супер качество, прекрасна, великолепна, чиста, та чиста!

— Да, man.

И въздъхнаха, неспособни да кажат и дума повече.

Възпротивих се срещу това решение. Не можехме да си позволим да се пипкаме по този начин. За какво да спираме? Трябваше да сме в движение, да шаваме и всеки миг да се изплъзваме от разпознаване. Иначе за какво ни беше да се движим тримата? Бяхме се уговорили с Фахд да се сменяме на волана.

Изтегнати, усмихнати и кротки, те изглеждаха, сякаш не ме чуват. Държаха очите си прекалено отворени между вцепенените, зачервени като на хора, които страдат от безсъние, клепачи, постоянно подсмърчаха и бършеха очи с ръкав.

Тревожен вятър се процеждаше от мрака.

Колкото повече време минаваше, толкова по-силно дърпаха те дима с ненаситна лакомия.

Приближих, за да предизвикам реакция:

— Отговорете, мътните го взели! Какво става?

— Хей, man… вземи една ганджа и ще разбереш.

Приближих до Хатим, наведох се над ръката му и разбрах какво се бе случило. Три от пакетите, които пренасяхме, поставени на самата земя, бяха отворени, въпреки изричната заповед на Фахд и една дяволска машинация.

Верен на своя метод, хитрият търговец бе направил руски пакети, по модела на матрьошките, онези дървени кукли, които съдържат в себе си по-малки и още по-малки кукли, а последната е не по-голяма от напръстник. Ако и официално да пренасяхме предназначени за туристите статуетки, то знаехме, че те скришом съдържат шумерски таблички на по две хиляди и петстотин години, но тази измама прикриваше още една реалност, всъщност пренасяхме товар наркотици.

Дали Хабиб и Хатим не бяха в течение? Май не, щом незабавно бяха отворили тези пакети.

— Опиум?

Те се засмяха кротко, почти предпазливо, със сякаш памучен, грапав, но и мек глас. Значи само на мен се подиграваха.

— Вземи, Саад, дръпни си, суперско е!

— Да, man, дръпни!

За миг без малко да приема предложението им. В крайна сметка, защо да не се възползвам? Щом рискувам да ме арестуват за трафик на наркотици, поне преди това съм ги опитал, нали?

Гневът ме задържа.

— Знаели сте?

— Какво говориш!

— Да, man, да, знаехме.

— Защо приемате?

— Дръпни една ганджа и ще разбереш.

— О, да, man, да.

— Тези пътувания са най-хубавото нещо в живота ни.

— Най-доброто, man.

— Проблемът е, че последния път толкова прекалихме, че ни трябваха три месеца, за да стигнем до Кайро. Бандата на Фахд бе убедена, че сме се чупили с целия товар. А пък ние просто бяхме попушили малко. Малко прекалено.

— Много, man, много!

— Накратко, шефът се ядоса и ни натресе теб. Ние малко се пристрастихме и започва да става трудно.

— Не, лесно е, man, лесно е.

— Ще видиш, Саад, ние с теб ще се разберем, ще ти покажем пътя, ще ти обясним как да стигнеш и местата, които трябва да избягваш, а срещу това ще ни оставиш да пушим.

След това вече нямаше никакъв начин да се поддържа разговор. Мастилото на нощта сякаш ни желира. До лагерния огън, който импровизирах, двамата мъже вече не принадлежаха на заобикалящия ги свят, наркотикът изтръгваше от неподвижните им тела стенания, вопли, пламък и екстаз, към полунощ Хабиб дори се заговори с някакъв ангел.

Свит до някакви отломки от скали и завит със спалния чувал, нямаше как да се предпазя да не дишам продължителния лъх на опиумна миризма, като се опитвах да достигна до насладата единствено с ноздрите си, а след това вбесен, че се поддавам на изкушението, се обърнах към планината, и за да се пречистя, се опитах да вдъхна минералната миризма на камъка и звездите.

Най-сетне дойде леденото утро и оскърбителната светлина на деня върху двете бълнуващи тела.

— Да тръгваме, обяснете ми пътя, приятели.

Видях объркването в блуждаещите разширени зеници. Дълго време им трябваше, за да дойдат на себе си, да схванат къде се намират, да ме разпознаят, да си спомнят къде е трябвало да идат.

Поех волана и ги настаних на задната седалка, където те отначало поемаха въздух като извадени от водата риби. Потеглих. След три-четири друсвания започнаха да повръщат. Помогнах им да се облекчат. След още три-четири спирания те вече спяха като бебета.

Тъй като бях свалил обувките си, за да карам, баща ми не закъсня да се появи на съседната седалка и замърка заслепен и очарован, докато бърникаше копчетата.

— Обожавам тези селски коли с четири движещи колела.

— Четири по четири ли?

— Щом казваш. Признай, че твоите приятели лотосоядите не са за пред хора тази сутрин!

— Как ги наричаш?

— Саад, синко, кръв от кръвта ми, плът от плътта ми, капки пот от звездите, много добре знаеш кои са лотосоядите, защото много пъти съм ти чел тази история в твоето детство. Тя толкова много ти харесваше, че всеки път я искаше жадно.

— Аз ли?

— „На втория ден Одисей и приятелите му стигнаха до страна на хора, наричани лотосояди, защото се хранеха с цветя. Тези хора разкъсват лотосите за храна.“

— А, да, „Одисея“.

— „Одисея“, синко, първият разказ за пътешествия, който бележи цялото човечество. Пътешествие, описано от един слепец, Омир, което доказва, че по-добре се описва с въображението, нежели с очите. А всъщност, който опиташе от сладкия като мед плод, не искаше нито да се завърне у дома, нито да изпраща хабер, и упорстваше да стои там, сред лотосоядите, да се храни с лотоси и да тъне в забрава за връщането си.

— Лотосът те кара да забравиш завръщането… Мислиш ли, че наркотикът винаги те кара да забравиш целта?

— Понякога постига повече, синко: помага да забравиш, че нямаш цел.

Размишлявах в продължение на няколко километра.

— Това не е за мен — заключих — нито лотосът, нито опиумът, нито кокаинът, нито друга някоя субстанция.

— Доволен съм, че го казваш.

В това време Хатим и Хабиб изстенаха.

— Спри, синко, те се осират един друг.

Спрях и отворих задната врата. Двамата се изсулиха извън колата и запълзяха към канавката. Докато се облекчаваха шумно, баща ми вдигна очи към небето.

— Признавам, че това е едно от редките предимства на положението в отвъдното: когато си мъртъв, червата ти са спокойни.

Върнаха се към колата и поискаха да пушат.

— Нямаме време!

— Саад, ако ни се репчиш, няма да ти кажем откъде е по-кратко и къде трябва да заобиколиш. Никога няма да видиш Кайро.

— Никога, man, никога…

— Добре де, пушете…

С ловкостта на наркомани в абстиненция, те натъпкаха лулите и запафкаха.

— Ох, man, ох!

— Мда…

— Мда, man, да…

— Мда!

Баща ми раздразнено сви рамене, обърна им гръб и се вглъби в пейзажа, в пясъка и скалите.

— Жалък диалог! Цялото им красноречие се състои в „мда“ и „man“, едносрични и звукоподражателни, които повтарят, както маймуната клати кокосово дърво. О, какви тъжни времена… Хубавичко ги погледни и ги послушай, синко, да се отвратиш от тях. Човек забелязва деградацията у другите, не и у себе си, и тя е грозна само по нечие друго лице. Ако човек пробваше наркотика върху ближните си, никога нямаше да посегне към него.

 

 

Цяла седмица пътуването продължи по този начин, в хаотичен ритъм с куп доброволни „трябва да пушим, man, да пушим“ и принудителни спирания — Хабиб и Хатим шуртяха през всичките си отвърстия.

Примерният ми баща бе очарован от разстройството и повръщането.

— Това е изключително, синко, изключително, цялата тази способност на тялото да се освобождава от онова, което му пречи. За съжаление е, че тия двамата не могат да кензат и през ушите, поне щяха да се пречистят от мухлясалите си мисли.

— Тате, за да им се изпразни главата, би трябвало поне да имат мозък!

— Прав си синко. Бог е велик: оставя въздух между ушите на онези, които не чуват.

Въпреки състоянието им — трудно им бе да се ориентират в часовете и дните, понякога им бе трудно да се поддържат чисти, а бръщолевенето им ставаше все по-неясно — Хабиб и Хатим все пак успяваха да ми покажат пътя, от време на време се събуждаха, един вид жизнен рефлекс да преговарят за своето удоволствие, за да могат отново да изпаднат в хипнотичен екстаз. Благодарение на тяхното хитруване и на неуморното ми шофиране, излязохме от Ирак безпроблемно, минахме в Саудитска Арабия, където след няколко дни пустиня, а след това планини, най-сетне стигнахме до брега на Червено море, недалеч от залива Акаба.

— Даваш ли си сметка, синко? Червено море! Не мислех, че ще дойда тук приживе!

— Всъщност, прав си бил!

Баща ми дълго се смя, с дълбок, чужд на искрата, която го бе предизвикала смях, един от онези безкрайни пристъпи на смях, които целят единствено да придадат звук и плът на щастието.

— Полюбувай се, Саад: един приятел ме бе предупредил, че когато човек гледа вълните на Червено море, ги вижда по-сини от другите води, наситено, чисто, първично, безкомпромисно сини.

— Прав си. На какво ли се дължи?

— Не е резултат от реалността, а следствие от думите. „Син като портокал“, намекваше Елюар, един френски писател, защото портокалът е пълната противоположност на синьото, червено, изплакнато с жълто. Синьото на Червено море изглежда още по-синьо, защото го наричаме червено. Няма нищо общо с химията на вълните или на светлината, а с поетичната химия.

Той се обърна и се вгледа в Хабиб и Хатим, грохнали, оцъклени и почти в безсъзнание.

— Ако продължава така, ще изпушат целия товар.

— Според мен Фахд ал-Хасад е предвидил точно това. Убеден съм, че е скрил най-важната резерва в колата, под броните, в някоя седалка и онази част, която тези кретени си въобразяват, че крадат, е просто порцията, която Фахд е предвидил за тях. Необходима е много психология, за да стане човек виден престъпник.

— И да остане такъв… Слава на онова кучешко лайно Фахд ал-Хасад! И Господ да се смили над него.

Тази размяна на шеги ми позволяваше да прикривам истинските си мисли: докато откривах морето за първи път, изпитвах мощен страх. Дали да поверя съдбата си на тези вълни? Защо не мога да зърна Египет от другата страна, на хоризонта? А на карта разстоянието изглеждаше толкова незначително… Бях изоставил твърдата земя само веднъж, в басейна, и сега с ужас очаквах изпитанието.

Наложи се да лиша от опиум двамата си спътници за цял ден, за да си съберат акъла и да си припомнят името на посредника, който трябваше да ни вкара с товара ни на египетска земя.

Когато се свързахме с човека, един моряк с дълго, мургаво тяло с цвят на пушена скумрия, той ни определи среща за следващия понеделник, в полунощ.

 

 

Когато тази нощ настъпи, се втренчих в черните, дълбоки, враждебни води. „Ето го гробът ми, помислих, докато гледах мърдащата плоча от тъмен мрамор, която се разстилаше, докъдето поглед стига. След няколко дни ще послужа за храна на рибите. Много риба съм ял, сега е мой ред.“

Морякът приближи с усмивка.

— Имате късмет, ще имаме време като за госпойца…

— Какво значи това?

— Че дори една госпойца не може да се разболее при такива обстоятелства.

— О, госпойците са в състояние да носят деца и да ги раждат, да не спекулираме с тяхната слабост! Никой мъж не би издържал това, което жена изтърпява… да носиш мъник, който ти тежи на мехура месеци наред, да изстреляш между краката си вързоп четири килограма, който ти прогорява вътрешностите, на вас това дали ще ви хареса? С кръвта, писъците и нечистите течности? Обаче те издържат! По-зле даже: повтарят! Тъй че, време за госпойца, благодаря… Правили ли са ви вече цезарово сечение?

Той ме изгледа изненадано, защото не разбираше думите ми. По чертите ми се усъмни, че се тревожа.

— Успокойте се, морето е като олио.

— Така ли? Врящо олио, нали?

Имах предвид вятъра, който къдреше гребените на вълните.

Той сви рамене, извика Хатим и Хабиб на помощ, и тримата се заеха да качат колата на палубата на кораба.

По време на тази операция, аз не можех да откъсна очи от водите. Само като гледах танцуващата, нестабилна повърхност на водата, и ми призляваше.

Отчаян, седнах по турски, за да си разтрия глезените. Дискретно покашляне, след това второ, по-подчертано, макар и все още свенливо, ми разкриха присъствието на баща ми зад мен, на мостика.

— До по-късно, синко, от другата страна.

— Не!

— Иракчанин на кораб е също толкова нелепо, колкото кокошка при зъболекар или шотландец на благотворително празненство.

— Стой с мен, моля те.

— Нямам моряшка мая. Страх ме е да не поема щафетата от ония тъпанари Хатим и Хабиб, които драйфат около нас вече две седмици.

— Но, тате, ти няма да повръщаш, ти си мъртъв.

— Да си мъртъв, не пречи да имаш лоши спомени. Напротив, ставаш затворник на лошите спомени. Никога няма да ме накараш да се кача на кораб, точка и толкоз. Среща от другата страна. Ще стигна до Египет със собствени средства.

И той бързо изчезна, като се измъкна от хватката ми.

— Отплаваме! — извика мъжагата с препечената кожа.

Четири ръце ме изтръгнаха от унеса ми и ме хвърлиха на палубата.

След няколко ругатни и една молитва морякът запали двигателя, докато Хабиб и Хатим вдигаха платната.

Целият кораб започна да се поклаща, да се накланя, да танцува от единия борд към другия. Той се закашля, засвистя, захърка, отлепи се на тласъци и се отдалечи от кея. Поклащаше се бавно. Имах усещането, че е по-крехък от орехова черупка и че няма да успее да разцепи вълничките, които се плискаха в пристанището, въпреки това се успокоих за себе си, защото не страдах особено, че съм се отделил от земята.

След това моторът изхърка, корабът ускори, клатенето стана по-плавно, по-продължително и слабо и почувствах, че се издигам към небето, за миг това ми се стори опияняващо и се почувствах като носа на огромен кораб, като величествена и горда скулптура, която гледа океаните отвисоко — вече не се боях и щях да завладея света, когато внезапно сърцето ми подскочи в гърдите чак до устните.

Сгромолясах се на земята, задавих се и изхрачих жлъчка. Крайниците не ме слушаха. Бях се вцепенил. Оловото на парализата ме бе заляло.

— Господи, направи така, че да умра! Веднага, Господи! Веднага!

В този миг една ръка сграбчи рамото ми и ме принуди да се обърна, видях ухиленото лице на Хабиб, който прихна в смях и ми предложи опиум.

Без да се колебая, приех с едно движение на клепачите.

Той ми протегна лулата си. Жадно я засмуках и бързо усетих как олеквам.

На петнайсетото вдишване гемията, в унисон с новото ми благоденствие, се издигна над водите, опъна платна, полетя към звездите и се отправи право към луната.

Летяхме.

Хабиб се смееше.

Бяхме се отказали от ужасния океан, за да плаваме в небесата. Гемията ни спря да се клати.

Щом достигнахме височината на едно самотно, дундесто облаче, което мързелуваше във въздуха, то потръпна, изненадано да ни види, стегна задник от страх и избяга, по-чевръсто от кротушка.

Хатим извика „Man, о, man“, но облачето дори не се обърна.

Малко след това луната се надвеси над мен, усмихна ми се нежно, очите й ми напомняха тези на майка ми, а устата, тази на Лейла. Мисля дори, че луната се опита да ме целуне, когато един порив на вятъра, който тласна екипажа ни напред, ни попречи.

Не си спомням продължението…