Ерик-Еманюел Шмит
Одисей from Багдад (12)

11

Щастието, което човек очаква, понякога проваля щастието, което изживява.

Вечерта на годежа ни бях казал „да“ от слабост.

А всъщност колкото и простички и изпълнени с мир моменти да прекарвах в компанията на Витория, все така исках да замина. Оставането в Сицилия не бе част от плана ми. Лондон ме бе обсебил, Лондон ме влечеше. Поради някаква упорита причина, чиито корени не ми бяха ясни, бях определил среща на себе си в Англия. Тъй че всичко, което щях да извърша преди това, щеше да съществува само наполовина, „докато чакаме“.

Макар за всички да бях годеникът на Витория, знаех, че съм само неговото привидение, спомен, който засега присъстваше телом, но скоро щеше да приеме истинската си същност, окончателната си същност, отсъствието.

Често, виждайки злото, което щях да й причиня, се показвах нежен, твърде нежен, на следващия час се сещах, че толкова топлина ще направи заминаването ми още по-неразбираемо и болезнено за нея, тогава се показвах по-твърд, прекалено твърд. Накратко, колкото повече приближавах до онова, което някои смятаха за моята сватба и за което знаех, че е моето заминаване, толкова повече се стремях да открия подходящото поведение.

Понякога се питах дали Витория не бе отгатнала плановете ми. В тишината след любовта, въпреки преплетените ни крайници, очите й ме гледаха като загадка, в главата й изглежда се въртяха въпроси, които устните премълчаваха, ръката й ме галеше разсеяно, сякаш търсеше точка, върху която да се опре, за да се отприщят думите.

От самото начало бях разбрал, че тъгата ни свързва повече, отколкото радостта. Не бяхме обединени от щастието, а от бедата: бях правил любов с нея, за да убия скръбта си по Буб, бях продължил да се пъхам в леглото й, за да гоня черните мисли; от деня, в който тя ме бе спасила върху скалите на залива, я смятах за пристан срещу бурята, от своя страна тя ме бе приела, за да разчупи самотата, да предизвика конформистите, да прекъсне семейната традиция, която свързваше прекалено еднакви същества, и най-вече, за да замени страдащото си тяло с ликуващо тяло. Имах чувството, че и от двете страни имаше повече отрицателни, отколкото положителни причини за страстта ни: ние „се обичахме, за да не…“, като двама оцелели и с енергията на меланхолията, ние се обичахме, за да не мислим, да не губим време. И двамата чакахме нещо друго, а не това, което можехме да си дадем един на друг.

Щом се уверих, че владея думите, за да изразя мисълта си, събрах малкото си неща — включително одеялото от майка ми, което бях открил шест месеца след корабокрушението, изхвърлено от вълните на върха на една скала — надрасках едно писмо и го поставих на видно място върху леглото.

„Витория,

Някои любовни истории дължат красотата си на своята ефимерност, поиска ли човек повече от тях, те започват да се мъчат, да гримасничат и да погрозняват. Като дивите коне, които тичат бързо, но за кратко, те блестят в свободен бяг, но се задъхват, сложиш ли им товар.

Връзката ни е такава, великолепна, ако човек я сметне за прищявка, но накуцва, ако се мъчим да я докараме до брак. Когато спя с теб, съм щастлив, когато помисля, че ще споделя живота си с теб, ме е срам, че заемам мястото на мъжа, който ще те обича всецяло и само теб.

Защото аз обичам една жена и тя не си ти. Казва се Лейла. И е мъртва.

Е, и? Съжалявам, Витория, тази Лейла, макар да я няма вече, остава в мен толкова силна, толкова тук, че още държи в плен любовта ми. Не аз държа силата да обтягам и отпускам връзката между нас, а тя.

Между другото, смятах, че като ти разкажа, бих могъл да отпусна въжето. Не е вярно. Все още решенията взема Лейла.

Заминавам, Витория. Ако ти беше моята наслада, Лейла е съдбата ми.

Привързан съм към теб, колкото мога да бъда към една красива, умна, благородна жена, която желая, която уважавам, която тача.

Ако замина утре, ще сме изживели един от най-красивите си спомени. Ако остана, ще открием несъвършената двойка, която засега нашите плътски желания прикриват.

Тъй като само минавам, нашата година щастие няма да отмине, а ще свети като фар в живота ни, ако се вкопая тук, ще дойде мъката, защото освен ако човек не е голям артист, той не може да превърне временното във вечно.

Прости ми сълзите, които ще предизвика тази бележка, но предпочитам да плачеш заради отсъствието, вместо заради присъствието ми. Обичам те колкото мога да обичам, със сигурност не толкова, колкото заслужаваш.

Твой въпреки всичко и завинаги,

Саад Саад.“

За първи път — и последен — й бях издал името си.

Докато минавах пред огледалото в спалнята, проверих, че дрехите ми са що-годе спретнати за автостопа, и се сресах.

Тате се възползва от това и цъфна в рамката на огледалото.

— Защо заминаваш, сине? Ако трябва да живееш, просто да живееш, можеш да живееш и тук.

— Сигурно искам повече.

— Какво?

— Не знам.

— Ако е да бъдеш обичан, тук си обичан. Манията ти да се движиш избива на абсурд. Боя се, че си придобил лош навик и че пред всяка действителност предпочиташ някакви химери.

— Искам да ида там, където е моето желание. В Лондон. А и не понасям нищо от онова, което случайността ми носи. Поставил съм си цел, няма да имам покой, докато не я постигна, няма да има повече междинни пристанища.

— Добре, във всеки случай идвам с теб. Добави малко гел отдясно.

— Благодаря.

 

 

Няколко часа по-късно, когато благодарение на две коли една след друга успях да измина разстоянието, спрях в пристанище Палермо.

Трябваше да намеря начин да напусна Сицилия, без да ми се налага да показвам документите, които вече не съществуваха, и без да изхарча няколкото евро, които селяните ми бяха дали от милосърдие.

Докато сновях по кея и събирах наблюдения, се опитвах да си съставя план. Докато наблюдавах товаренето на един ферибот, чух зад себе си глас:

— Ти, моето момче, си търсиш дискретен и безплатен транспорт, нали?

Щом се обърнах, открих един негър великан, маса от плът и мускули, които изпъваха златист силонов панталон и бонбоненорозов потник, с четири фалшиви луксозни часовника на лявата ръка, три кръгли и един квадратен. Проснат върху купчина въжета, той ми се усмихваше с много раздалечените си зъби.

Спомних си пристигането в Кайро и сблъсъка с Бубакар пред офиса на Обединените нации, не успях да се въздържа и помислих, че съдбата ми изпраща в края на кея превъплъщение на Буб. Върнах на великана усмивката, без да се опитвам да хитрувам в отговора си.

— Позна.

— А!

— Имаш ли план?

— Да.

— Какъв?

— Не виждам защо да ти го давам.

— В името на приятелството.

— Ти не си ми приятел.

— Още не.

— И не виждам нито как, нито защо можеш да станеш такъв.

— На бас?

Изненадан от спокойната ми смелост, той избухна в смях. И тъй, предложих му да го заведа на вечеря, като уточних: „Аз черпя“, на което той отговори, че винаги може да отдели време за бъдещи приятели.

Леополд — това бе името му — идваше от Брега на слоновата кост. След различни от моите, но също толкова сложни перипетии, искаше да иде в Париж.

— Аз съм философ — обяви той след второто ястие.

— Имаш диплома по философия?

— Не, как да стане? Нямах време да се образовам. Трябваше да изхранвам семейството. Всъщност, тичах навсякъде и пак не смогвах.

— Тогава защо казваш, че си философ?

— Защото е необходима философия, за да живее човек живота, който живея аз — провикна се той. — И преди, в Брега на слоновата кост, както и сега, като нелегален бежанец. Мечтата ми е да стана философ в Париж.

— Учиш философия в Париж ли?

— Ама какви ми ги разравяш през цялото време с твоите уроци, училища, университети! Философ в Париж, това означава, че ще упражнявам философията си по парижкия асфалт и павета.

— Под мостовете, например.

— Точно така.

— С бездомниците ли?

— Най-сетне схвана! Защото ако те, бездомниците, не са стигнали до върховете на философията, значи аз нищо не разбирам от философия.

Съгласих се. Леополд продължи да яде и да говори с неизтощима охота.

— Виждаш ли, искам просто да си намеря малко, удобно местенце във Франция, но не искам да ставам нито французин, нито европеец, освен по документи. Защото, честно казано, никога няма да мога да прихвана манталитета.

— Европейския манталитет ли?

— Да. Прекалено съм мил, прекалено лаком, прекалено простичък. Обичам живота, обичам мира. Не съм способен да обожавам войната като тях.

— Майтапиш ли се?

— Бъди прозорлив, приятел. Европейците обожават кланетата и щуреят по бомбите и миризмата на барут. Доказателство ли? На всеки трийсет години си спретват война и им е трудно да издържат повече. Дори в мирно време обичат само военната музика, когато затрещи барабанът и тръбата захване националните им химни, те се просълзяват, започват да плачат, преливат от чувства, човек би рекъл, че са им пуснали любовна песен. Не, ясно е, обичат войната, битките, завоеванието. И най-лошото. Знаеш ли защо европейците правят война, избиват се и избиват други? От скука. Защото нямат идеали. Палят войни, за да се спасят от отегчението, палят войни, за да се спасят от отчаянието, правят войни, за да се възродят.

— Преувеличаваш. Европа живее в мир от шейсет години.

— Именно, твърде дълго са се откъснали от войната и днес младежите им са на ръба на самоубийството, а юношите само търсят средство за самоубийство.

— Не, променили са се. Сега нещата са по-добре.

— Да, по-добре са, защото има кино и телевизия, които всеки ден им дават малка доза ужас, трупове, кръв, евакуирани ранени, взривове, разрушени сгради, войници в засада, войнишки родители, облени в сълзи, но изпълнени с достойнство.

— Ще се изненадам ако срещнеш и един европеец, когото да убедиш в портрета, който му нахвърли.

— Естествено! Европейците не знаят, че са такива. Защо? Защото, за да изучават себе си, са измислили едно криво огледало: интелектуалците. Гениално нещо: огледало, което им дава друга представа за тях самите. Отражението, което им помага да се видят, без да се виждат. Европейците обожават интелектуалците, дават им слава, богатство и власт, за да им доставят те усещането, че не са каквито са, а обратното: пацифисти, хуманисти, идеалисти и радетели за братство между хората. Страхотен занаят е да си интелектуалец! Добре платен и полезен. Ако не исках да бъда философ в Париж, бих искал да работя интелектуалец. Благодарение на интелектуалците им европейците могат да живеят удобно в един двойнствен свят: говорят за мир, а правят война, създават рационалност, а убиват с все сила, измислят Правата на човека, а имат най-големия брой кражби, нападения над други страни и кланета в цялата човешка история. Странен народ са европейците, приятелю, странен народ, народ, при който мозъкът няма връзка с ръцете.

— Но искаш да живееш там, така ли, приятел?

— Да.

Три дни и три нощи с Леополд не се разделихме.

Към полунощ, разгорещен от много приказки, пиене и вряща във вените му кръв, Леополд вече не го свърташе и изпитваше нужда да прелъстява жени. От този миг нищо не можеше да го спре да закача всичко живо, което имаше бедра и гърди. А най-странното бе, че под крещящите си дрехи, патешко жълто и розово, с огромните си синджири и гривни, рапърски джунджурии, между златистите си обувки и сребристия каскет, с всичките си труфила, в сравнение, с които и най-кичозният бразилски травестит изглеждаше като монахиня, Леополд сваляше туристките и постигаше своето.

Щом напуснеше обятията на ефимерната си плячка, се връщаше при мен с кръвясали очи и димяща глава.

— Знаеш ли какво? Ще им го начукаме на европейците, ще им направим деца, ние, негрите, арабите, азиатците, защото чукаме повече от тях, защото обичаме и произвеждаме повече хлапета. И един ден вече няма да има кой знае колко европейци!

— Ще има, но ще бъдем аз и ти. Или по-скоро твоите копелета, защото май си решил да населиш планетата наново.

— Мои синове и дъщери навсякъде ли? Ще бъде по-добре, и още как!

— Като те слушам да говориш толкова глупости, не съм съвсем сигурен.

Докато ми излагаше теориите, които градеше относно обсебилите го европейци, Леополд малко по малко ми разкриваше плана си за бягство. За да напуснем Сицилия, трябваше да се качим на ферибота, но за да не плащаме и да не се налага да показваме документи, каквито нямахме, трябваше да открием кола на туристи, в която да се скрием. За тази цел по цял ден анализирахме потоците пътници, като се чудехме коя ли категория можеше да ни позволи да осъществим плана си.

— Най-добре би било да си хванем швейцарчета.

— Моля?

— Швейцарчета. Русо, богато, облечено в бял лен семейство, което се придвижва с голяма като камион кола, идеалното семейство, в което родителите винаги се усмихват, а децата са винаги чисти, от онези щастливци, при които кърмачето вече си има мобилен телефон, а зародишът — платинена кредитна карта. Тия полицията не ги закача. Тия са толкова встрани от нещата, че не могат и да си представят някой кален номер. Намери ни швейцарчета! Но, внимание: швейцарчета, но не швейцарски! Защото представи си, че останем затворени в багажника им и на континента, в Швейцария никой няма да ни приеме. Те си затварят границите с езера, планини, митници, кучета, полицаи, всичко! Забележи, и другите европейски страни не са по-хрисими, ако човек ги погъделичка по границите.

— Разумно е човек да си наблюдава територията, когато я има — рекох.

— През последните векове европейците са ходили почти навсякъде, дълбали са почти навсякъде, строили са почти навсякъде, възпроизвеждали са се почти навсякъде, колониализирали са почти навсякъде, а сега се правят на ощипани, когато някой идва при тях, така ли? Не вярвам на ушите си! Тяхната територия европейците най-безсрамно идваха да си я разширяват при нас, нали така? Точно те започнаха да местят границите. Сега е наш ред и ще им се наложи да свикнат, защото всички ще дойдем при тях, африканци, араби, латиноси, азиатци. Аз, за разлика от тях, не преминавам границата с оръжие, войници и благородната мисия да сменя езика им, законите или религията. Не, аз не нападам, не искам нищо да променям, искам само да си открия местенце, където да се сгуша. Я виж, това не са ли швейцарчета?

И той ми показа едно елегантно семейство, което тъкмо бе спряло две огромни каравани на паркинга за ферибота.

— Тук би трябвало да има място за теб.

— Идваш ли? Май ще има за двама.

— Не, оттук не мърдам.

— Какво? Не искаш ли вече да си философ в Париж?

— Искам, искам. Но не веднага. Засега съм философ в Палермо. Помагам на хора като теб. Чувствам се по-полезен тук.

— Но…

— Слушай, приятелю, в целия човешки род има само два типа хора: тези, които се сърдят на себе си и онези, които се сърдят на другите. Ти принадлежиш към първите, действаш и се сърдиш само на себе си, ако се провалиш. За беда, аз увеличавам стадото на другите, озлобените хора, тези, които критикуват цялата земя. Говоря много, но действам малко.

— Тогава млъкни, вземи си торбичката и идвай с мен.

— Разкарай се! Скачай в трошката на швейцарчетата. Не се бави, иначе ти е спукана работата.

Отгатвах, че е прав: ако изчаках още малко, екипажът на ферибота щеше да натовари двата автомобила.

— Леополд, защо ми помогна?

— Защото си ми приятел. И защото ме храни и пои няколко дни.

— Леополд, мисля си, че ти няма да заминеш.

— А, разбрал си го, значи! Знаеш ли, че наистина си ми приятел?

След един поглед към Леополд, фалшивите му часовници, ярките накити и парцалките с емблеми на света, който той обожаваше, ненавиждаше и в който вероятно никога нямаше да иде, скочих към по-близката кола, плъзнах се отзад, между предната облегалка и седалката за децата и натрупах върху себе си няколко леки сака, които да ме крият. Зачаках.

Един служител се качи в колата, насочи я към мостика и я намести на паркинга, който заемаше металния търбух на кораба.

Останах няколко часа, без да помръдна, а след това, сред кипнала пяна и раздираща свирка, подът се размърда.

Фериботът бе потеглил и се бе отправил към Неапол.

В главата ми с шеметна скорост се редуваха молитви и научни преценки за големината на кораба и възможностите му да устои на буря. С други думи, бях в паника.