Ерик-Еманюел Шмит
Одисей from Багдад (11)

10.

Нощта виеше.

Вятърът разкъсваше въздуха като човешка жалба, свиреше и боботеше над потъналия в мрак океан, а вълните биеха по корпуса.

Корабът се изправяше с вопъл, мяташе се, опитваше се да остане господар на посоката си, но сговорът на стихиите не му даваше.

Нападаха ни от всички страни.

— Страх ме е, Саад, много ме е страх — извика Буб в ухото ми.

Смъртта щеше да се качи на абордаж, това бе очевидно. След като ни се бе ухилило ехидно и ни бе показало олигавените си от пяната зъби, морето сега ни изпращаше от дън мрака своята войска от безбройни воини, груби, свирепи вълни, които, вместо да ни носят се опитваха да ни унищожат и които, по-твърди от саби, се блъскаха в бордовете, въртяха ни, подмятаха и разтърсваха нашето корито като тапа.

— Ще се наложи да се приближим до Сицилия — отговорих почти без дъх, за да успокоя Буб.

Запалих фенерчето и затърсих в тъмнината. Напразно. Бреговете, които се виждаха преди бурята, сега бяха изчезнали.

Внезапно, сякаш се бе освободил с едно врътване на задницата, корабът се повдигна, след това почти летейки, пропадна в ямата на една вълна, и сякаш намерил своя път, подскочи напред. Надеждата ми се възвърна.

Задницата пикира. Предната част пикира. Един воден шамар ни размаза на палубата и залепи на пода всички стотина нелегални, които бяхме поверили живота си на тази крехка лодка. Жални стенания се издигнаха дори сред грохота. Докато се вкопчвахме, в каквото можем, въжета, перила, инструменти за навигация, крака и ръце, студени порои бушуваха с тътен по пода, яростни, възторжени, готови да отнесат извън кораба онези, които не успееха да им устоят.

Вкопчен в някакво стъпало, стисках Буб с една ръка и държах и двама ни приковани към пода. Зад нас висока вълна бе отнесла няколко пътници.

Изплюх вода с вкус на кръв и сол.

Корабът проскърца. Човек би казал, че черупката му се втвърдява срещу вълните.

Настървеният вятър не отпускаше хватката си, опитваше се да ни катурне на левия борд, след това опитваше надясно, жив, пъргав, и импровизираше, като заобикаляше кораба, за да го изненада и блъсне.

Отекна пращене — мачтата поддаде. Стовари се върху палубата.

Няколко жертви изпищяха от болка, ранени и зашеметени, други пък бяха изхвърлени и се удавиха. За да попречат на оцелелите да се разнежат, няколко парчета море се пръснаха между нас. Удар в кормилото. Тласък по кила.

Когато последното водно острие се оттече, то бе прочистило борда, бяхме останали двайсетина. Сега корабът се кандилкаше като коркова тапа. Отзад капитанът вече не контролираше начина, по който приемахме вълните, защото бе засмукан от талазите. Какви бяха последствията ли? Бяхме се втурнали към бездната и смъртта изглеждаше безпощадна.

Клатехме се. Пропадахме. Редуваха се гребени и дълбочини.

Изведнъж, внезапно проясняване. Облаците се отдръпнаха и пропуснаха лунната светлина.

На хоризонта, като очите на заробен в пясъка рак, се въртяха два фара и ни наблюдаваха.

— Брегът! Край Сицилия сме! — извиках аз.

Уви, никой вече не искаше да ме чуе. Грохнали, оцелелите съсредоточаваха останалите си силици в стабилната точка, за която се бяха вкопчили, за да не бъдат изхвърлени сред водите в случай на нов пристъп. Дори Буб не вдигна глава, когато му съобщих добрата новина.

Настоях:

— Виждам земята, Буб, не сме далеч.

— Ще измрем! Не искам да умирам… — проплака той.

Отчаянието му сякаш ми впръсна нови сили. Напук на предпазливостта, отидох отзад и хванах кормилото, което объркано помръдваше само наляво-надясно.

Здраво го стиснах и го насочих към сушата сред пълното безразличие на спътниците си. Ако и капитанът да не ни бе послужил за нищо по време на бурята, щеше да ми липсва за акостирането. Какво да правя? Как да го направя? Няма значение. Трябва да упорствам. Да държа посоката.

Гърбици. Корабът се тресеше силно като препълнена щайга. Моторът се задави — дали щеше да спре? Не. Тръгна. Замърка с всички сили.

Морето все още си показваше зъбите, но вятърът ни тласкаше към скалите, които пазеха брега. Щеше да се наложи да маневрирам.

Корабът изпитваше болка във всяка своя сглобка.

Изведнъж — непоносимо яростен трясък. Бяхме се ударили в някаква маса. Веднага бях изхвърлен на края на палубата, зад мен морето отваряше дупки в кораба, под мен подът се изплъзна.

Щом стигнах до водата, открих, че е студена и твърда като скала. Изхвърлен след мен, Буб пищеше със задушен и пронизителен глас, трепереше и стискаше врата ми.

Заплувах.

Напредвах бавно, трудно, а Буб натежаваше с всеки миг.

Продължих до момента, в който ръцете на Буб се откопчиха от раменете ми. Стреснах се и се обърнах навреме, за да видя как той се отдалечава и върти огромни, изплашени очи, но твърде късно, за да го хвана.

 

 

На сутринта морето изглеждаше като голямо изтощено, дремещо животно.

Щом отворих очи, видях само покоя, който бе обхванал небето, водата и земята след прочистващата буря, и усетих дълбоко в себе си този първичен покой. Като награда.

След това изследвах тялото си, без да мърдам, изтегнат върху пясъка, като проверявах на ум, а след това и с мускулите си, дали мога да командвам всяка част. Успокоен се изправих и се загледах в мястото, където ме бяха изхвърлили вълните. Бях се блъснал в едно кръгло заливче, обградено от черни скали и червеникав пясък, естествен плаж, вкопан под зелен склон с храсти и борове, сред които лъкатушеше черен път.

— Буб?

Заобръщах се разтревожен: къде ли беше той? Скочих на крака, но болка раздра корема ми и ме зашемети. Дали бях ранен? С пръсти опипах стомаха си, хълбоците и корема, без да мога да установя нищо особено. Затова се надигнах. Болката се върна, не толкова мълниеносна и по-точна: бях гладен. Заливчето се завъртя около мен и затанцува като разбрицана въртележка и по огромния си сух език, по възпаленото небце се досетих, че съм жаден.

Разтревожен, отново се отпуснах на земята. Образът на изплашения Буб, отнесен от водата, се върна в главата ми. Какво ли се бе случило на моя Бубакар, който не умееше да плува? Хиляди пъти си повтарях въпроса, за да избегна прекалено очевидния отговор.

— Буб! Буб!

Виках към морето, след това към планината. Нито звук не отвърна на виковете ми, дори ехото, и гласът ми се изгуби заедно с ужаса в него в далечната необятност на вълните и на трънливите храсти.

Слънцето, издигащо се в небето, започна да напича. Отначало смятах това усещане за блажено, но след това горещината стана такава, че заедно с отчаянието и умората, ме накара да изгубя съзнание.

 

 

Някой ме галеше по бузите.

Отначало чух гласа, мек, женствен, макар и тъмен и сякаш идващ от пещера, който произнасяше италиански думи, сякаш прехвърляше броеница от неправилни перли. Тембърът, кадифето в него, дъхавата коприна, всичко напомняше зряла праскова.

След това се съсредоточих върху ръката, която докосваше кожата на лицето и врата ми, дълги, внимателни пръсти с миризма на светла кожа и руси коси.

Отворих клепачи и видях жена със златна грива, която ми се усмихваше със съвършената си уста, а деликатното розово на устните обграждаше белите зъби.

Тя ми заговори на италиански, след това на друг език и накрая опита на английски.

— Добър ден, как се чувствате?

— Слаб.

— Какво ви се е случило?

Да разкажа, ми се стори толкова дълго изпитание, че само въздъхнах и отвърнах глава. По-добре бе да крия емоцията, която бе нахлула в мен.

Тя упорстваше:

— Изгубил сте се, докато плувате ли? От друг залив ли дойдохте? Или от някоя лодка? Или от кораб? Зле ли ви стана? Къде са ви дрехите?

Последното изречение прикова вниманието ми. Повдигнах глава с усилие в болезнения си тил и установих какво бе положението: бях гол като червей!

Мигом изстенах и се преобърнах по корем. И дума не можеше да става да се държа като безсрамник пред една жена, особено пред тази великолепна жена. Тя се засмя и за да ме успокои, подхвърли:

— Не се притеснявайте. Свикнала съм с нудистките плажове.

Бързо! Нямаше и минута за губене. Преди да настъпят недоразумения, трябваше да й обясня своето приключение.

Обърнах глава към нея и започнах да разказвам пътуването от Малта до Сицилия, времето, което се бе развалило, бурята, крушението. В началото усещах, че не ми вярва, но когато стигнах до случката с кораба, който се движеше към двата фара, тя внезапно прояви интерес, и щом произнесох и последните думи, хвана мобилния си телефон и бързо, с пропукващи съгласни се обади на няколко души, на които с твърд глас даде, струва ми се, информация, ако не и нареждания.

Витория, това бе името й, в този миг бе задействала, но това разбрах по-късно, спасителния план: някои селяни бяха извадили лодките си, за да приберат евентуални оцелели, децата бяха излезли от училище, за да обикалят брега, приятелите й бяха подготвили стаи за оживелите. Няколко часа по-късно официалните спасители — жандарми, брегова охрана, митническа полиция — също се включиха в танца. Междувременно трима мъже, едно дете и две жени бяха извадени и нахранени.

В момента не успях да разбера какво правеше Витория от човечност или само заради мен, защото исках само да си почина, докато чакам новини за Буб.

Тя ми подаде плажна кърпа, помогна ми до колата си горе на пътя и ме отведе сред оплетените нишки на един сенчест път до селцето, където държеше апартамент над училището, в което бе единствената, а и млада учителка.

След няколко часа сън я видях отново върху обсипаната с цветя тераса, тя ми поднасяше плодов сок и това ме ослепи. Ако космите на някои хора оставят впечатлението, че са поникнали един по един, нейните изглеждаха сякаш са избуяли на кичури, толкова силни, здрави и изобилни бликаха те. Очите й с цвят на кестен, ту кафяви, ту зеленеещи на слънцето, ме оглеждаха с добронамереност, близка до нежността. Въпреки светлината на усмивката, в това лице имаше някаква първична сдържаност, резервираност, която се проявяваше в полегатата брадичка, леката бръчка под устата, устните, по-скоро тънки, отколкото изпъкнали, никога издути, нито наивни, по-скоро волеви. Витория бе толкова висока, че човек често имаше чувството, че дългите й крака отдалечават сянката й. Беше източена и тесният й гръден кош носеше признаци по-скоро на зърна, отколкото на гърди, и в тази ярка красота имаше нещо юношеско, андрогинно, на синора между половете, и единствено съвършеното изящество на движенията ме убеждаваше, че си нямам работа с рус, златист ангел, който може да изчезне всеки момент, а с жена, тоест с незавършен ангел.

— Откъде си?

— Не си спомням, Витория.

— Разбира се… ще ми кажеш по-късно. Как се казваш?

— Не си спомням. Как искаш да се казвам?

— Понеже те открих на плажа, както Навзикая открива голия Одисей между тръстиките, ще те наричам Одисей.

— Одисей ли? Устройва ме.

Два дни поред възстановявах силите си. Но не можех да се въздържа и всеки миг си мислех за Бубакар и се питах дали се е спасил, дали е сред оцелелите, дали…

Споделих с Витория и тя, след като взе описанието на спътника ми, потърси сведения при кмета, при кюрето, при приятелите си, онези, които според традициите на сицилианското гостоприемство бяха отворили вратите си за някой корабокрушенец. Никой от оцелелите не отговаряше на моето описание.

В неделя ми предложи да ида на литургията, отслужвана за починалите в морето, а преди това да идем в заупокойния параклис, където бяха изложени труповете на извадените от водата и откритите по скалите.

Щом пристъпих през вратата и видях поставени на земята двайсетте ковчега от бял бор, веднага разбрах, че Буб е между тях.

И наистина, в третия ковчег от лявата редица приятелят ми Буб ме очакваше със затворени очи, разядена от солта кожа и с огромните си длани, скръстени върху снежнобял чаршаф, и едва се крепеше между дъските, толкова върлинест бе все още.

— Буб! — извиках аз и паднах на колене.

Без да се замисля, целунах приятеля си по устата, сякаш да го съживя, да го възкреся, да върна при себе си това крехко и весело момче, което бе минало по земята толкова бързо. Ослепял от мъка изкрещях:

— Защо? Защо?

Щом чуха воплите ми, официалните веднага скочиха с молив и бележник в ръка, за да им дам данните на мъртвеца. Щом вдигнах глава видях Витория, която скрита зад раменете им ми правеше отрицателни знаци с глава.

— Познавате ли го? — попита един чиновник.

— Можете ли да ни дадете име, дата и място на раждане?

— Има ли семейство? Къде?

Погледнах Буб и помислих: „Писано било, Буб, да не мога да говоря с теб“, след това сбърчих чело, почесах се по главата, изкривих лице в различни гримаси и накрая изфъфлих:

— Не, извинете ме. Припознал съм се. Мислех, че е…

Не, извинете, станала е грешка.

Витория ми помогна да се изправя, извини ме пред чиновниците, а след това, щом излязохме навън, плъзна ръка в моята.

— Плаче ли ти се?

— Никога не плача.

— Ела. Няма да ходим на литургията.

Тя ме бутна в колата си, потегли с висока скорост и ме отведе до една височина над морето, откъдето се виждаше част от острова. Тя забави и мина с колата между пиниите и кипарисите, а след това спря на сянка.

— Сега плачи, ако искаш — нареди ми тя, като изключи двигателя.

— Не мога да плача. Не плача никога.

— Тогава ме целуни.

Устните ми притиснаха нейните и тук, на седалката, сред щурците, докато в далечината камбаната биеше на умряло, за пръв път правихме любов.

 

 

Витория, макар и сицилианка, останала в Сицилия, беше, също като мен, същество, скъсало със своето минало, защото бягаше от неудобното си родословно дърво. Не само че прародителите й били видни фашисти, близки на диктатора Мусолини в зло, но никога в добро, но и родителите й също се бяха отличили като екстремисти: толкова леви, колкото предците им били с десни убеждения, членове на терористичните бригади през 70-те, по убеждение и за да отхвърлят срамното фашистко наследство, се бяха посветили на убийствени атентати, които Историята бе осъдила. Бащата бил застрелян с един куршум по време на наказателна акция, а майката починала малко след това в затвора от мозъчен кръвоизлив.

Отгледана от лели и чичовци, които си предавали обременителния пакет, Витория бе израснала в самота и презрение към условностите. Бе станала учителка, за да придаде смисъл на живота си и да изгради отново своето детство, докато помага да се гради детството на учениците й.

Но знаеше, че темпераментът й, който много приличаше на темперамента, погубил родителите и прародителите й, може да доведе до крайности. Щедра и отдадена на защитата на нелегалните бежанци, които редовно пристигаха на острова, тя обичаше политическите си действия, колкото и се боеше от тях. Действаше и се укоряваше, че действа. Всъщност, като самозащита, тя се срамуваше от онова, с което би трябвало да се гордее.

 

 

Една сутрин, точно месец след смъртта на Буб, тате дойде при мен, докато в ранното утро бях зает с тоалета си.

— Саад, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, капки звездна пот, колко съм развълнуван и успокоен, че си тук, до една красива и любяща жена. Ако все още можех да произведа сълза от радост, щях да я пролея.

— Добре случваш. Имам един въпрос към теб: как живеете там, при вас, откъдето идваш?

— Ние не живеем, ние сме мъртви.

— А нещо друго?

— Сине, забраниха ни да разкриваме и най-малката подробност.

— Това заповед ли е?

— Това е здрав разум! Смъртта трябва да бъде обградена от загадка. Живите не получават никакво знание приживе, защото, каквото и да става, ще прекрачат прага, когато дойде техният час. Така е по-добре, вярвай ми.

— Защо? Да не би страната на смъртта да е ужасяваща?

— Хитрините ти да ме накараш да се разбъбря са доста груби, скъпи ми Саад. Представи си последствията от една осведоменост… Ако ти кажа, че е зле, ще бъдеш разочарован, ще изпаднеш в неврастения и веднага ще забравиш да живееш. За сметка на това, ако ти кажа, че е добре, ще поискаш да умреш. Онова, което пази живота ти, е, че истината за смъртта е тайна. Онова, което придава сила на съществуването ти, е незнанието.

— Виждал ли си Буб?

— Без отговор.

— Защо той не идва при мен?

— Замина другаде.

— Къде?

— Без отговор, сине. Но заминаването му представлява завършека на нещо и съм щастлив за него. От приятелско чувство трябва и ти да се радваш.

— И няма да го видя никога чак до собствения ми край?

— Не.

— А след това?

— Без отговор.

— Как става така, че теб те виждам, ти идваш при мен и ме следваш, а той не?

— Бях признат за терзаеща се душа, която не може да напусне Земята.

Докато обясняваше това той изглеждаше много доволен от себе си, сякаш бе успял след дълга борба да получи високо звание или награда.

— Аз ли съм твоето терзание, тате?

— Моля?

— Задържам те аз.

— Мм… предполагам, че може и така да се приеме.

— Но един ден и ти ще заминеш?

— Стига си ми теглил думите с ченгел. Парадоксално, но при един мъртвец това не минава!

Замълчах. Той погледна затвореното ми лице и тъжните ми очи и коленичи пред мен.

— Какво имаш да му казваш, синко?

— Ще видиш ли Буб?

— Вероятно. Нищо не мога да ти обещая. Е? В такъв случай какво трябва да му предам?

— Че го моля да ми прости.

— Какво?

— Моля го да ми прости. Че не успях да го спася. И че когато беше жив, не си бях дал сметка, че е мой приятел. Срам ме е от себе си.

Тате се наведе, понечи да ме прегърне, не се реши и сложи ръка на рамото ми.

— Ще предам съобщението ти, синко. Макар да не мисля, че Буб ще научи нещо, което не е знаел досега. За сметка на това ти тази вечер ще успееш да се наплачеш.

— Да плача ли? Тате, аз никога не плача.

— На бас?

— Никога не плача!

— Хайде де! На какво? Колко?

Откъде ли знаеше? Едва-що той изчезна и щом помислих за думите, които трябваше да предаде на Буб, усетих как очите ме смъдят, след това тялото ми се разтресе от ридания и се строполих цял в сълзи досред нощ.

 

 

Благодарение на намесата на Витория, оцелелите от нашия кораб не бяха обявени за нелегални бежанци, а за корабокрушенци. Което променяше всичко в очите на сицилианците. Вместо да ни набутат в някой център за задържане, както в Малта, заедно с други нелегални бежанци, задържани от бреговата охрана, ни дадоха правото да се движим свободно. Даже повече, в селото на Витория бе чест да ни посрещат по законите на прословутото островно гостоприемство: всеки от нас имаше скромно място, където да спи, бе получил джобни и имаше достъп до медицински грижи. Кюрето събираше продоволствия от вярващите и ни ги разпределяше, а Витория, учителката, зае една стая в общината и започна да ни учи на италиански.

Уви, в мен поривът бе прекършен. Колкото и да си давах сметка, че италианците се отнасят добре с нас, аз се отнасях зле с тях, не им се отплащах със същото, станах мълчалив, загадъчен, недоверчив, готов да ухапя човека, който ми протяга ръка.

При един преглед на съвестта си, съвсем не се оказах горд съд себе си, укорявах се не само, че бях напуснал страната си, унищожил документите си и изгубил приятеля си, но и че не можех никого да търпя, моята цел продължаваше да бъде да намеря място в европейското общество, а отказвах онова, което ми предлагаха, предпочитах да се размекна, да затъна… Следващият етап май бе лудостта?

Единствено Витория, със странното внимание, което ми оказваше, държеше главата ми над водата и не ми позволяваше да потъна в депресия. Понякога успяваше; под топлината на усмивката й отново ставах бързият, щастливият, смелият Саад, който бе тръгнал на това пътуване, но щом само ме оставеше за няколко часа, тъжните мисли отново ме налягаха, злокобното настроение парализираше сърцето и действията ми и ми пречеше да продължа да живея.

След сексуалната случка под пиниите след смъртта на Буб, толкова ме бе срам от себе си, че я помолих да не го повтаряме. Никога повече.

— Не искам да злоупотребявам едновременно с гостоприемството и с тялото ти.

— Но…

— Моля те. Ще изгубя самоуважение.

Тя се възпротиви поривисто, защото много й бе харесал онзи момент, след това, щом й потвърдих, че дълбоко в себе си всъщност искам да го направим пак, тя пробва още няколко стъпки, които се престорих, че не разбирам. А когато станаха очевидни, я заплаших, че ще си ида от къщата й, ако това се повтори, и в крайна сметка тя прие моето желание за целомъдрие.

Миналото не е страна, която човек лесно оставя зад гърба си. Блуждаех. Губех опора. Макар да се възхищавам от италианския език, на който Витория ме учеше, използването на различни думи за назоваване на познати предмети ги правеше по-малко реални, по-малко законни, без вкус, без история, без спомени. Светът, обозначен с нов език, нямаше онова неоспоримо присъствие, както в майчиния ми език.

 

 

Щях по-рано да напусна Сицилия, ако един ден случайно не бях отворил и прелистил механично една изписана на ръка тетрадка, която принадлежеше на Витория. Беше нещо като личен дневник без дати, в който тя нахвърляше мисли. Прегледах го. Изненадата направо ме преряза: не разпознах живата, волева, динамична Витория, която всяка сутрин посвещаваше по час и половина на гимнастика с една приятелка от селото, открих по-мрачен човек, който говори за болнавото си тяло, за усилията, които й костват ежедневните задължения, за страха си от бъдещето, текст, осеян със странни пасажи, като този: „Смъртта ми е другар. Заспивам, мислейки за нея и си представям, че ако състоянието ми се влоши, винаги мога да си почина на нейното рамо и да се утеша от живота завинаги“, или пък този: „Колкото повече животът ми запада и едва пъпли, толкова повече благодаря на природата, че е създала смъртта. Когато се почувствам изпълнена с отвращение, гняв или страдание, остава ми смъртта.“

Вечерта помолих Витория да извини моята недискретност и й обясних какво бях прочел.

Истината ми бе поднесена незабавно: Витория бе болна от нелечима болест, неврологична дегенерация. Всъщност сутрешната гимнастика прикриваше ежедневната кинезитерапия, която забавяше напредването на недъга, но не го лекуваше. Витория не хранеше никаква илюзия: при скоростта, с която напредваше болестта й, надеждата й за живот бе ограничена, защото никога пациент в нейното положение не бе надживявал четирийсет години.

— Сега ще си отидеш, Одисей.

— Не.

— Напротив, ще ме изоставиш като другите. Всъщност изоставям е прекалено силна дума, дори не сме заедно.

Тогава я помолих да ни закара с колата до височината, под боровете, там, където бяхме правили любов след смъртта на Буб, и този път аз поех инициативата да я взема в обятията си и да я утеша.

От този ден нататък не само не си стегнах багажа, ами станах най-редовен любовник на Витория. Жалостта ме бе върнала в пътя на любовта. През следващите седмици живяхме страстно и крайно, между тъгата и екстаза, прескачайки от болката към удоволствието. В часовете, през които мързелувахме под чаршафите след любовния акт, тя много ми се доверяваше. Защо ли? Защото имаше нужда. И защото аз не казвах нищо.

Желанието ми към нея ме подтикваше да я прегръщам, да я милвам, да прониквам в нея, но не и да споделям. Сърцето ми бе покрито с оловна плоча и не си представях какво мога да й разкажа. Затова се държах като коректен, но ням любовник.

За годишнината от пристигането ми в Сицилия Витория реши да организира празненство.

Тази сутрин топлото й тяло се сгуши в мен, ръката й погали гърдите ми, и тя ме попита с мелодичен глас:

— Е, Одисей, не е ли време да ми разкриеш истинското си име?

— Ммм…

— Знам, отново ще кажеш, че не си спомняш. Зачетох тази лъжа, но мисля, че сега, след цяла година, имам право на истината, нали?

Отворих широко очи, гледах я и се възхищавах на съвършенството на чертите, пръстите ми пропаднаха в безкрайните коси и си помислих, че обективно погледнато, аз би трябвало да съм най-щастливият мъж на Земята. Но от устата ми излязоха други думи:

— Одисей ме устройва. Свикнах с него.

Беше сухо, студено и лишено от емоция. Тя трепна.

— Иска ми се да се отпуснеш, Одисей, да ми се довериш, да ми разкажеш миналото си.

— Какво ще промени това?

— Ще ми позволи да те обичам по-добре.

— Сегашният начин ме устройва.

— Това би доказало, че ме обичаш.

Обърнах глава към прозореца, разговорът започваше да не ми харесва. Без да повишава тон и със същата мека топлота тя настоя:

— Да, това ще докаже, че ме обичаш, което никога не си ми казвал. Пък и докато разказваш, ще дадеш на себе си онова, което аз си дадох. Какво мислиш?

Издадох неясно гъргорене. Тя ме клъвна по ухото и завърши, като скочи пъргаво от леглото:

— Помисли си, Одисей. И ми отговори довечера.

За да не мисля за това, се загледах в един папагал, който зад открехнатия прозорец се бе настанил на балкона ни и бе решил да си строи гнездо.

След това станах, за да взема душ. Докато си изтривах краката, усетих присъствие. Тате се появи в закачливо настроение.

— Сине, сине, сине! Ако майка ти видеше това! Ти и тя сте прекрасна двойка! Ти си тъмен, тя е руса. Би трябвало да ви затворят в клетка в музея, за да отдават почести на човешкия род.

— Не се пали, тате. И не ми изглеждаше толкова сговорчив, докато бях с Лейла.

— Не е вярно! Толкова обичах Лейла! Наистина! Необикновено момиче, оригинално, интелигентно, и пушеше като никой друг. Но оттогава насам ти толкова изстрада, че днес се радвам повече.

— Всъщност някога срещал ли си Лейла в страната на мъртвите?

— Не, никога.

— Странно.

— Да, странно е. Трябва да отбележим, че тя умря преди мен.

— Това променя ли нещо?

— Може би. Не знам.

Той показа една кутийка от зелена кожа върху тоалетката и намигна.

— Поздравления за халката!

— Каква халка?

По негово указание отворих капака и открих две годежни халки.