Чарлз Строс
Сингуларно небе (11)

Дипломатическо поведение

Междувременно на две хиляди години от тях едно малко момче лежеше свито на кравай в мрака и хлипаше в съня, в който му се бе присънила империята.

Феликс изстена и потрепери, след това се загърна по-плътно в парцаливото одеяло. В изоставената плевня беше студено, през цепнатините в стените духаше и откъм разместените греди на тавана ставаше страшно течение, но поне имаше покрив над главата. Беше по-топло, отколкото да се спи на каменен под. Вълци се скитаха из дивата пустош зад стените, а за едно малко момче през това време на годината бе опасно да преспива под звездите дори ако времената не бяха такива.

Гарван се бе разположил на дебела дъбова греда над главата на Феликс, пъхнал дългия си черен клюн под едното крило. От време на време се пробуждаше, пристъпваше от едното си краче на другото и се озърташе. Но докато вратата бе залостена, нищо не можеше да ги заплаши и той последва примера на господаря си и заспа.

Дъждът плющеше по покрива, просмукваше се през цепнатините в тавана и се стичаше по пода. Във въздуха бе увиснала тежката миризма на гнило сено. Феликс не бе посмял да запали огън, след като господин Заек го убеди, че ще е опасно. Имаше неща, там, отвън, които можеха да видят топлината, мълчаливи същества без усти, които обичаха да поглъщат мозъците на малки момченца.

В съня си Феликс виждаше величието на една империя — мъже в блестящи униформи и жени с копринени рокли, звездни кораби, кавалерийски паради, церемонии и ритуали. Но той от опит знаеше, че зад привидния блясък на аристокрацията се крие корупция, завист и омраза. Церемониите и ритуалите бяха безсмислени и лишени от съдържание, целта им бе само доприкриват огромната социална несправедливост, пораждана от неизмеримите богатства на управляващите. Докато сънуваше Нова Прага, той се виждаше като херцог или принц, но удавен в купчина оборски тор, прикован от тежестта на безброй отговорности и непосилна бюрокрация, неспособен да помръдне.

Всеки път, когато хлипаше и трепереше в съня си, господин Заек пропълзяваше до него и го притискаше в обятията си, влажната му козина се повдигаше и спускаше при всеки негов дъх. Но ето че Феликс отново се успокои и господин Заек се отмести настрани, пъхна нос под опашката си и се върна към обичайните си занимания на оригване и преживяне на повърнатото. И ако беше трудно да си малко момче в тези времена на бързи промени, дваж по-трудно бе да си висок цял метър заек, обременен с човешки разум и склонност към ровичкане в дупки.

С първите лъчи на зората Феликс се прозя, потърка очи, протегна се вдървено и потрепери от студ.

— Заек?

— Гааа! — Гарван запърха с криле от гредата, скочи до него и извъртя глава на една страна. — Заек отишъл в с-село.

Феликс премигна сънено.

— Трябваше да ме почака. — И потрепери отново, усетил самота, чувство, което трябваше да е нетипично за един деветгодишен. Стана и започна да си събира багажа — одеяло, празна консервена кутия, кибрит с десетина клечки и един от онези странни метални телефони, чрез които Фестивалът разговаряше с хората. Погледна телефона, помисли за миг и прибра и него. После каза:

— Хайде да играем на хвани заека. — И отвори вратата.

Навън бе студена ясна утрин. Дворът на изоставения чифлик бе покрит с кал до глезените. От едната страна се издигаха овъглените останки на къщата — приличаха на обгорял от светкавица дънер. Зад тях петно от изсъхнала кал сочеше изчерпания участък, където наносистемите на Фестивала бяха изсмукали от почвата всички по-ценни елементи, използвайки ги за строежа на нещо огромно, което със сигурност бе свързано с изчезването на чифликчията и неговото семейство.

Селцето се намираше на два километра по-надолу от чифлика, след завоя на черния път и отвъд малка горичка високи борове. Феликс намести раницата на гърба си и след като спря за кратко да се облекчи до овъглената стена, продължи бавно по пътя. Беше му ведро и спокойно, дори му се дощя да си подсвирква или да запее, но се овладя — не се знаеше какво може да се спотайва в тукашните гори, а той нямаше никакво намерение да пренебрегва предупрежденията на господин Заек. Беше сериозно малко момче, доста зряло за възрастта си.

След него подприпкваше Гарван — от време на време лениво разперваше криле, за да прескочи някоя канавка. Главата му се въртеше трескаво във всички посоки.

— Закк-куска! — заяви той.

— О, чудесно! — Феликс спря и изтича при него, но като видя какво е намерил, се обърна и запуши носа си с такава сила, че от очите му бликнаха сълзи. Не биваше да плаче, много отдавна, в други времена, една милосърдна сестра му бе казала: „Големите момчета не плачат“. Но той вече знаеше, че това не е вярно. Беше виждал големи момчета, дори мъже, да плачат, докато ги изправяха до изрешетената от куршуми стена. (Някои от тях не плачеха и посрещаха съдбата си храбро, ала това в края на краищата не променяше нищо.) — Понякога не мога да те понасям, Гарван.

— Гаааа? — Гарван го погледна. Останките в канавката все още носеха момичешки дрешки. — Гладд-дден!

— Ти може да си гладен, но аз трябва да намеря Пьотър. Преди да ни спипат Мимовете.

Феликс погледна неспокойно през рамо. През последните три дена непрестанно бягаха, изплашени, че Мимовете са зад тях. Мимовете се движеха бавно, като често се сражаваха с невидими ветрове или се опитваха да заобиколят несъществуващи сгради, но бяха безмилостни. Мимовете никога не спяха, не мигваха дори, нито спираха да се движат.

На стотина метра по-нататък по пътя за селцето телефонът се пробуди и започна да свисти като ядосан чайник, докато Феликс не бръкна в раницата да го извади.

— Остави ме на мира! — кресна му отчаяно.

— Феликс? Обажда се господин Заек.

— Какво? — Той погледна изумено телефона. Под мазните отпечатъци от пръсти върху миниатюрното табло проблясваха матови светлини.

— Аз съм. Твоят дългоух приятел. Сега съм в селото. Слушай, не идвай насам.

— Защо? — Той се намръщи, но продължи да върви.

— Те са тук. Късметът ми изневери, този път едва ли ще успея да им се измъкна. А ти… — гласът на гигантския лагоморф^[1] внезапно бе прекъснат от нечовешки звуци, гневни и изплашени писъци — зад теб също! Отбий от пътя и върви напряко. Бягай, момче!

Телефонът изписука и млъкна. Феликс го вдигна ядосано, готов да го удари в земята, после се отказа. Гарван бе застанал пред него.

— Вдигни се над селото — нареди му той. — Кажи ми какво виждаш.

— Гааа! — Гарван направи няколко крачки, издигна се тромаво над тревата и набра височина към дърветата. Феликс отново втренчи поглед в телефона, завладян от гняв и отчаяние. Не беше честно! Нищо в този живот не беше честно! Бе поискал само да е млад и безгрижен и да се забавлява. Приятелите дойдоха по-късно, в началото с тях бе и госпожа Таралеж, но тя загина при едно неочаквано представление на Ресните — електрически разряди, които поразяваха земята право от йоносферата, подклаждани от изкуствено предизвикани слънчеви изригвания. Ресните бяха такива — безмозъчни създания, безкрайно опасни и изменчиви, надеждни колкото отровна змия, но понякога способни да създават невероятно красиви неща. (Като северните сияния, които бяха продължили няколко седмици.)

Феликс отново се озърна нервно. Точно зад завоя, в храсталаците, нещо като че ли помръдваше. Той вдигна телефона до бузата си.

— Някой ще ми се обади ли?

— Ще ни забавлявате ли?

— Не зная как! — извика той.

— Разкажете ни нещо. Някоя история. Предложете в забавна форма доказателство за коректност. Пейте, танцувайте, пляскайте с ръце.

— А вие какво ще направите в замяна?

— Какво искате? — Гласът от другата страна беше тънък и далечен, компресиран през ограничения обхват на разтегнатия релативистичен канал.

— Гонят ме лоши чичковци. Хвърлят по мен сметанови сладкиши, искат да ме превърнат в един от тях. Можете ли да ги спрете? Да ме защитите от Мимовете?

— Разкажи история. — Това не беше молба, а заповед.

Феликс си пое дъх, погледна нагоре и зърна Гарван да кръжи в небето. Прескочи една канавка, приведе се под някакви натежали клони и навлезе в гората. Докато вървеше, говореше: „Имало едно време един херцог, който живял в дворец на брега на река, от която се виждал единственият град на този свят. Не бил мъдър, но винаги правел онова, което е най-добро за народа. А после, една сутрин, от небето завалели телефони и светът се променил. Това е историята на херцога“.

Беше дълга и несвързана и му отне доста време. Как дворецът на херцога бил обсаден от анархисти-терористи, които създали в града хаос и раздавали на всички пластмасови кухненски прибори. Войниците на херцога го изоставили, след като плячкосали двореца и зоопарка, той самият избягал през един таен коридор в подподеемията под приемната на прокуратора. Старият херцог бил придружен само от трима свои верни приятели. Покрусен и измъчен, той почти не разбирал какво става около него. Защо се променило всичко? Докато тичали по една странична уличка, от някаква канавка зазвънял телефон. Той се навел да го вземе и това му спасило живота, защото двама войници-изменници го застреляли в гръб с пушките си. Те убили гражданина Фон Бек, но преди да издъхне, той успял да ги бележи със своя бавнодействащ пистолет — защото на чиновниците от Канцеларията по надзора им е позволено да използват забранени оръжия при изпълнение на служебните задължения. (Куршумите от бавните пистолети летят на колиброви крилца и проследяват жертвата си навсякъде, където отиде. Убиват, като жилят с невротоксиновите си оръдия, истински оси, но със значки на тайната полиция. Те са всяващо ужас оръжие, целящо да демонстрира колко са опасни лишените от контрол технологии.)

Феликс се изпързаля по един изровен от коренищата бряг, пресече поляна с плесенясали дънери и продължи. Херцогът излял душата си пред телефона и той предложил да му изпълни три желания. Херцогът първо поискал отново да е млад, като смятал, че всичко това е лоша шега. За негова изненада, младостта му била възвърната по вълшебен начин. След това помолил за спътници и получил приятели, чудесни приятели, които били готови да направят всичко за него, без да поискат в замяна нищо. Дори третото желание, да бъде превърнат в малко момче, било изпълнено. Нито едно от тези желания не отговаряло на онова, което херцогът искал, или по-точно, би поискал, ако не бил в толкова объркано състояние на духа. Но все пак бяха по-добри от желанията на други хора. (Например кулакът, който си пожелал кокошка, която да снася златни яйца. Чудесно хрумване наистина, докато случайно не я поднесли до дозиметъра на местния кантонер и не узнали за невидимия порой йонизираща радиация, който бълвал скритият във воденичната й алхимичен камък. Нещо, което човек се сеща да направи едва когато започнат да го мъчат кървави изпражнения и косата му окапва на кичури.)

Превърналият се в дете херцог изминал близо триста километра през последния месец, като се хранел с каквото попадне. За щастие, приятелите му се грижели за него. Гарван, който можел да вижда надалеч и отвисоко, съобщавал за клопки и засади по пътя, преди да попадне в тях. Господин Заек подскачал край него и с острия си слух, нюх за опасности и чистосърдечния старомоден здрав разум го предпазвал от заплахи и глад. Госпожа Таралеж също помагала, готвела, чистела лагера и когато се налагало, гонела скитниците и недостойната измет с бодлите си и с острите си зъбки. Но това било преди да я отнесе бурята от светкавици.

Някъде по пътя обаче херцогът започнал да възвръща чувството си за дълг и заедно с това нараствало отчаянието му. Навсякъде, накъдето поглеждал, виждал гниещи в полетата посеви. Някога трезвомислещите и работливи селяни се били главозамаяли, започнали да се носят из небесата с гигантски пуфкащи димни кълбета сфери от захарен памук и диамант. Мъдри жени се подмладявали и ставали още по-мъдри, даже неестествено мъдри, докато мъдростта им не започвала да влияе и на околните — съживявали дори предмети само с прищявка на волята. В края на краищата онези, които постигали абсолютната мъдрост, губели човешкото, зарязвали своята ронлива, хуманоидна черупка и емигрирали във виртуалната реалност на Фестивала.

По всичко изглеждаше, че разумът и безкрайното познание не вървят ръка за ръка със стабилното човешко съществувание.

Малкият херцог бе разговарял с някои от тези хора, опитваше се да ги накара да разберат, че всичко това няма да продължи вечно, че рано или късно Фестивалът ще свърши и ще трябва да плащат ужасна цена. Но те му се присмиваха и го наричаха с най-различни оскърбителни имена, когато узнаеха кой е бил в предишния живот. А после някой насъска срещу него Мимовете.

Шум от счупени клони и тревожен птичи крясък. Гарван вкопчи нокти в рамото му с такава сила, че от раната бликна кръв.

— Мимове! — изграчи птицата. — Никога вече…

— Къде? — Феликс се огледа ужасено.

Нещо изпука в шубрака зад него. Феликс се извърна рязко и се откопчи от Гарван, който разпери криле и литна тромаво, като продължаваше да надава изплашени крясъци. В другия край на поляната се мярна човешки силует. Беше мъж, добре развит, с млечнобяла кожа. Движеше се на пресекулки, като повреден часовников механизъм, и нямаше никакво съмнение какъв е кръглият жълтеникав предмет в дясната му ръка.

— То-то-ррр-та! — изграка Гарван. — Врр-реме да се мр-ре!

Феликс обърна гръб на Мима и наведе глава. Хукна слепешката, усещаше как клоните го шибат по лицето и темето, а щръкналите от земята корени се опитват да го спънат. Някъде отдалеч долетя граченето на Гарван, който се нахвърли върху Мима — мъчеше се да избегне смъртоносната торта, докато го кълвеше по очите, ушите и пръстите. Достатъчно бе съвсем леко докосване с лепкавата повърхност на оранжевата глазура, за да се разпадне всичко, което й се изпречваше на пътя — работливи фабрики от нанохондри реинтегрираха невралните пътища по смъртоносния си ход и превръщаха онова, което бе останало от тялото, в плът от плътта си.

Мимовете бяха повредена част от Ресните, озовала се твърде близо до някое слънчево изригване още преди няколко посещения на Фестивала и подложена на бавно разложение. Говорните им пътища бяха заличени в дълбочина чак до Ядрото на Чомски^[2], но по някакъв начин те бяха успели да си осигурят място на звездните платна на Фестивала. Може би насилствената асимилация, на която подлагаха всичко, бе техният способ за комуникация, за споделяне на умствено пространство с други същества. Ако беше така, значи бяха обречени, като опитите да се общува с куче чрез бой, но изглежда, нищо не можеше да ги откаже да упорстват в усилията си.

Силен писък отзад му подсказа, че Гарван, изглежда, е успял да отвлече вниманието на този Мим. Но Мимовете се движеха в глутница. Къде бяха останалите? И къде се бе запилял господин Заек с неговия верен дванайсеткалибров и колана с изсушени скалпове на селяци?

Шум отпред. Феликс се спъна, спря — все още стискаше телефона — и изстена:

— Помощ!

— Дефинирайте параметрите за помощ!

Размътено белезникаво тяло се мяташе сред дърветата пред него. Някога бе принадлежало на жена. Сега беше млечнобяло, с изключение на кървавочервените устни и топчестия нос: няколко пласта бели превръзки пристягаха разлагащите се крайници, придържани от фина мрежа от сребристи метални разклонения, които пулсираха и се свиваха в унисон с движенията на тялото. Докато се приближаваше, то се поклащаше и кършеше кокетно хълбоци, сякаш основата на гръбначния му стълб бе монтирана върху шарнир. В костеливите си ръце държеше две големи торти. Пустеещите му очни кухини бяха покрити с черен фоторецепторен слой. Когато се приближи, съществото поднесе една от тортите — като грижлива майка, която дава на разглезения си син да яде.

Феликс се задави. Миризмата бе неописуема.

— Убийте го — захленчи той. — Накарайте го да си тръгне. — Опря гръб на едно дърво. — Моля ви!

— Прието. — Гласът на Фестивала бе все така слаб и далечен, но нещо в тона се бе променило. — Отдел за безопасност на Ресните на вашите услуги. С какво можем да ви бъдем полезни?

Мимовете бяха вече съвсем близо.

— Убийте ги! — извика Феликс. — Махнете ги оттук!

— Разпознаване на целите в ход. Рентгенова лазерна батарея активирана. Предупреждавам ви, че орбиталният наклон не е подходящ за свръхточен удар. Прикрийте си очите.

Феликс притисна длани към лицето си. Пред погледа му блеснаха червеникави петна, последвани, частица от секундата по-късно, от оглушителен тътен и гореща вълна, сякаш някой бе отворил право пред лицето му вратичката на пещта адова. Кожата му настръхна, както настръхваше, когато го прегръщаше госпожа Таралеж. Наоколо започнаха да падат дървета, чу се пърхане на изплашени птици. Блясъкът и трясъкът се повториха след няколко секунди, този път зад него, след това още три или четири пъти, по-далече.

— Доклад на Инцидентен контрол. Заплахата е премахната. Предупреждаваме ви, че сте получили йонизиращо облъчване в доза от приблизително четири Грей, която е животозастрашаваща, ако не бъдат взети спешни мерки. Изпращаме пакет за неотложна медицинска помощ. Останете където сте и ще го получите след двайсет и две минути. Благодарим ви, задето потърсихте услугите ни, и приятен ден.

Феликс лежеше задъхан. Беше замаян и му се гадеше — пред очите му още подскачаха червени кръгове.

— Искам си господин Заек — изхлипа той в телефона, но машината не отговори. Феликс заплака, завладян от умора и изтощение. Малко след това затвори очи и заспа. Все още спеше, когато от звездите се спусна паяк и го оплете в пашкул от сребриста некоприна, което бе началото на процедурата по разтваряне и повторно формиране на неговото увредено от радиация тяло. Беше му за трети път от онзи проклет момент, когато промълви третото си желание. Младост, верни приятели и… какво друго би поискало едно малко момче, което не осъзнава, че изпълненият с приключения живот не е кой знае колко забавен, когато ти си този, който трябва да го изживее.

 

 

Мартин седеше на тънкия матрак в килията и се опитваше да прецени колко дни му остават до екзекуцията.

След шест дни щяха да извършат последния скок до Рошардов свят. Преди това вероятно щяха да натоварят припаси от разположените на предишни контролни пунктове снабдителни кораби и да се освободят от свръхбройките — изгубилите здрав разсъдък срочно служещи, разболелите се от неизличими болести или просто такива, които не отговаряха на изискванията. Може би щяха да го изкарат оттук и да го натоварят заедно с тях за бавен транспорт до Новата република, където да го изправят пред съда по обвинение в шпионаж на борда. Мартин се съмняваше, че чието и да било застъпничество (например на инженерния отдел в корабостроителницата) може да го спаси — онова кариеристче от Канцеларията по надзора очевидно нямаше да се спре пред нищо, за да го види на бесилото.

Това бе едната възможност. Другата бе да го оставят в ареста, докато корабът пристигне на мястото на предназначението си. И тогава щяха да разберат, че кумулативният забавящ механизъм, който бе поставил върху четириизмерната насочваща система на „Лорд Ванек“, си е свършил работата, опорочавайки напълно плановете им да се промъкнат незабелязано до Фестивала по пространствено-времева траектория. Нямаше никакъв начин да не се досетят, че става дума за саботаж и че диверсантът вече им е в ръцете — напъхан в ареста, като пуйка във фурна за Деня на благодарността.

Кой знае защо, фактът, че бе успял, че мисията му е осъществена и че заплахата от по-широко нарушаване на причинността е премахната, не го караше да се чувства щастлив. Навярно на този свят съществуваха герои, които биха поели с бодра стъпка към шлюза, но той не беше от тях — би предпочел да отвори вратата към спалнята на Рейчъл и да вдиша възбуждащия й аромат, вместо онази друга врата, зад която го чакаше вакуумът. Едва сега си даде сметка, че е било съвсем закономерно да се влюби — при живота, който водеше — и да затъне до шия в говната. Всъщност двамата с Рейчъл едва ли имаха много общо. Тя във всеки случай отдавна бе свикнала да живее на ръба и да се справя с рисковете на своята професия. Но да те държат затворен дни наред в подобна клетка бе ужасно самотно и мисълта, че любимата му е само на няколко десетки метра от него и че не е в състояние да му помогне, го терзаеше повече от всичко. Какво пък, тя сигурно също беше под подозрение. Колкото и да тъгуваше по нея, не би искал — за нищо на света — да я види тикната в подобна килия. Предпочиташе двамата да са заедно някъде навън — на много светлинни години от Новата република и без да имат нищо общо с нея.

Той се изтегна, обърна се по корем и затвори очи. Тоалетната започна да му говори с тъничък бръмчащ гласец:

— Мартин, ако ме чуваш, потропай веднъж върху дъската. Само веднъж.

„Ето, полудявам. Няма да им се наложи да ме екзекутират — ще ме тикнат в някой психиатричен зоопарк и ще оставят на децата да ми подхвърлят банани“.

Но въпреки това се пресегна и чукна по дъската.

— Това е… — Гласът внезапно секна.

Мартин премигна и се огледа. Никакви гласове. Никаква забележима промяна в килията — беше все тъй горещо, задушно, с неизменно присъстващия аромат на вкиснато зеле и непочистени канали. (Най-необяснимо от всичко бе зелето в менюто, а също осоленото овнешко и сухарите, при положение че корабът разполагаше с огромни пространства дълбоко замразяващ вакуум на милиметри отвъд външната си обшивка.)

Той легна пак.

— … само веднъж. Ако ме чу…

Той затвори очи като в сеанс, посегна и чукна повторно — този път по-силно.

— Прието. А сега почукай… — Гласът направи пауза. — Почукай по веднъж за всеки ден, който си бил в ареста.

Мартин премигна отново и изтрака отговора.

— Знаеш ли Морзовата азбука?

Мартин се замисли. Беше наистина много отдавна, но…

„Да“ — чукна той. Беше я изучавал съвсем в началото, по-скоро от интерес, като праистория на съвременните, много по-сложни кодови схеми. Всъщност причината за това бе настояването на Херман.

— Ако се обърнеш с глава към тоалетната чиния, ще ме чуваш по-добре.

Той се огледа озадачено. „Костна проводимост?“ Не, трябваше да е нещо друго. Индукционните жички около звуковия нерв — някакъв високочестотен източник вероятно предаваше чрез метала на тоалетната, използвайки го за антена! Не особено ефикасно, но стигаше да свърши работа…

„Идентифицирай се!“ — сигнализира той.

Отговорът дойде с морз.

— Наричана още Людмила. Кой ни следеше на вечеря?

„Момчето-чудо — изтрака той. Изведнъж го заля облекчение. Само двама души можеха да са на другия край на връзката, но кариеристчето от Канцеларията по надзора едва ли щеше да се представи по този начин. — Как предаваш?“

— Робот-шпионин в канала, прилепен към водната клапа. Няколко такива освободи по погрешка онзи недоучен прокуратор. Наредих им да те открият. Батериите на този са на изчерпване, източва ги проводната телефония. Премини на морз. Мартин, опитвам се да те измъкна. Засега без успех. „Колко остава до пристигането?“

— Два дни до близка орбита. Ако не успея да те освободя преди това, ще те спася в деня на пристигането. Ще се опитам да ти уредя дипломатическо покритие.

Десет дни. До спасението — ако не го преместят на някой влекач, под въоръжена охрана, за да го откарат за екзекуция. И ако Рейчъл не приказваше само за да го успокои.

„Какви са възможностите?“

— Дипломатическият спасителен пояс е достатъчно голям за двама. Батериите са пред изтощаване. Обичам те. Край.

„И аз те обичам“ — изтрака той, но нямаше отговор.

 

 

Безброй микроскопични механизми жужаха, бръмчаха и щракаха в несекваща симфония под капака на пулта. Оптични трансдюсери проектираха причудливи светлосенки върху насрещната стена. Операторът, с разкопчана украсена със златни листа яка на куртката, се облегна в креслото, изпусна две струйки дим през ноздрите си, а сетне всмукна отново от лулата, без да откъсва поглед от екрана.

На вратата се почука.

— Влез — каза той и се надигна. — А, какво мога да направя за вас, прокураторе?

— Сър, ще ми отделите ли малко време?

— Разбира се. Винаги е удоволствие да си в служба на Василиска. Ще седнеш ли?

Василий се настани от другата страна на бюрото. Очевидно се чувстваше неудобно. Сенките продължаваха да танцуват върху стената, издигащият се на пътя на проектора дим им придаваше допълнителна загадъчност.

— Това, ъъъ, векторът на нашето движение ли е?

За миг лейтенант Сойер се поколеба дали да не се пошегува, но се отказа.

— Да. Не че нещо се разбира от образа, освен ако не се интересуваш от топология на петизмерно пространство. Освен това е чисто теоретичен, докато не пристигнем в точката на назначение и релативистите не излязат с пулсарна карта, за да го потвърдят. Опитвам се да изучавам тези неща, чака ме повишение веднага щом операцията приключи.

— Хъм. — Василий кимна. Сойер не беше единственият флотски офицер, който се надяваше на повишение след края на кампанията. — Е, предполагам, че не е толкова далеч. Като се има предвид, че скоро ще пристигнем.

Сойер лапна лулата и всмукна.

— Не бих избързвал да го казвам. Не и докато не видя противника мъртъв и заровен на кръстопътя, с натъпкан в устата чесън.

— Сигурно сте прав. Но вашите момчета ще се погрижат за това, нали? А после ще дойдат и моите хора, за да разчистят бъркотията и да вземат мерки подобни неща да не се повтарят.

Сойер разглеждаше младия полицай с привидна любезност, зад която се криеше раздразнение.

— Има ли нещо, с което мога да ти помогна?

— Всъщност да, така мисля. — Гостът се облегна назад, бръкна в куртката си и извади табакера. — Нещо против да запаля?

Сойер сви рамене.

— Ти си мой гост.

— Благодаря!

В продължение на около минута се възцари тишина — двамата изпускаха малки облачета, които се възнасяха към вентилационната шахта. Все още несвикнал с пушенето, Василий се опитваше да потисне надигащата се в гърлото му кашлица.

— Става въпрос за арестувания инженер.

— Така ли?

— Да. — Пуф. — Чудех се какво да правим с него. Научих, че след няколко дни последният снабдителен кораб ще ни зареди и ще поеме към дома. И си мислех дали…

Сойер се надигна. Беше забравил за лулата.

— Мислеше си дали да не ти го прехвърля и да ви пратя двамата с бавен кораб към дома?

Василий кимна, усмихнат и засрамен.

— Точно така. Този човек е виновен като дявола, това е ясно за всички. Време е да го пратим у дома, за да подготвят процеса. Какво ще кажете?

— Има нещо вярно в думите ти — съгласи се Сойер. — Но нещата не стоят точно така от там, откъдето ги виждам аз. — Той отново припали лулата си.

— Хубав тютюн, сър — подметна Василий. — Но с малко странен вкус. Действа ми отпускащо.

— Това е от опиума — отвърна Сойер. — Истински лек, стига да не прекаляваш с него. — Около минута пуши замислено. — Защо според теб Спрингфийлд търка наровете?

Василий го погледна учудено.

— Ами че то е очевидно, нали? За нарушение на имперските закони. Точно затова ме пратиха.

— Само че, като го екзекутират, на Адмиралтейството няма да му е никак лесно да наема други чужди инженери да работят за нас, нали така? — попита Сойер. — Ако беше прост космонавт, момко, досега да е прекрачил шлюза. Виж какво ще ти кажа. Ако настояваш да го върнем у дома с обвиненията, с които разполагаме досега, Адмиралтейството ще ти изземе случая, ще протака разследването няколко месеца, ще заключи, че не е станало нищо сериозно и че провиненията са дребни, и сетне най-много да го осъди на срока на неговото задържане. А ти ще изглеждаш като кръгъл идиот. Не го искаш, повярвай ми, защото ще ти се запише в досието, а това не е никак добре за началото на една блестяща кариера.

— Какво предлагате, сър?

— Ами… — Сойер изчука въгленчето от лулата. — Предлагам ти да решиш дали да не удвоиш залога на коня.

— На коня, сър?

— Хазарт, драги ми господин Мюлер. Залагане. Или удвояваш, или се отказваш. Ти си убеден, че този инженер работи за онази фуста от Земята, нали? Подозренията ти ми се струват основателни, но съществува недостиг на улики. Освен игричките между тях двамата. Които, колкото и да са отвратителни, могат да са съвсем невинни — невинни по отношение на Републиката имам предвид. Във всеки случай тя не нарушава законите с нищо, освен че носи разни неща в дипломатическото си куфарче и се държи твърде фриволно, но това не са неща, за които да се хванем. Най-малкото не стигат да я обявим за persona non grata. Може да ни дразни с присъствието си, но е тук с изричното разпореждане на Негово превъзходителство ерцхерцога. Така че пред теб има две възможности. Или да свикнеш с мисълта, че господин Спрингфийлд ще бъде освободен, или да заложиш на по-голямата награда и да се надяваш, че ще успеем да отървем госпожата от Земята от нейния имунитет.

Василий пребледня. Беше си спомнил глупавия си ход с проникването в каютата на Рейчъл — сега или трябваше да открие някакво оправдание за действията си, или да преглътне факта, че кариерата му е изложена на риск.

— Готов съм да залагам, сър. Имате ли някакви конкретни предложения? Залъкът ми се струва прекомерно голям, не ми се ще да допуснем някаква грешка.

Сойер се засмя, но лицето му остана намръщено.

— Не се безпокой, няма да сгрешим. Има и други, които й искат главата и са готови да рискуват. Ето какво ще направим…