Метаданни
Данни
- Серия
- Дамска детективска агенция №1 (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Kalahari typing school for men, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Василева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Алегзандър Маккол Смит, Школа по машинопис за мъже „Калахари“
Английска, първо издание
Превод: Весела Василева
Редактор: Милена Попова
Художник: Дима Недялкова-Каприева
Коректор: Людмила Петрова
Компютърна обработка: Румяна Величкова
Формат 32/84/108
Обем 11,5 п.к.
Дадена за печат юли 2006
Излязла от печат август 2006
Предпечат и печат „Изток-Запад“
История
- —Добавяне
Шеста глава
Стари пишещи машини събират прах
Маа Макутси проследи с поглед маа Рамотсве и господин Молефело, докато се отдалечаваха и си каза: „Ето един от недостатъците на това, да си само помощник-детектив. Изпускаш много важни неща. Научаваш всичко от втора ръка. Всъщност съм просто секретарка, а не помощник-детектив.“ После погледна купчината фактури от сервиза, които чакаха да бъдат сортирани, и си помисли: „И не съм истински помощник-управител на сервиз. Аз съм секретарка в сервиз, което не е същото.“
Тя стана от бюрото, за да си направи чаша ройбос. Макар да се появи клиент — а нямаше гаранция, че разговорът с него ще доведе до поръчка за платено разследване, — бъдещето на агенцията, а оттам и на нейното работно място, бяха под въпрос. А пред нея стоеше и сериозен финансов проблем. Тя знаеше, че маа Рамотсве и господин Дж. Л. Б. Матекони й плащат колкото е по силите им, но от тази сума тя трябваше да плаща наема си, който непрекъснато растеше, и да праща пари в Бобононг на родителите и лелите си, а нея практически не оставаше нищо. Даваше си сметка, че някои от роклите й бяха вече доста износени и че обувките й имаха нужда от смяна на подметките. Правеше всичко възможно да изглежда добре, но с толкова ограничен бюджет й беше много трудно. В този момент всичките й спестявания възлизаха на двеста трийсет и осем пули и четирийсет и пет теби. Това не беше достатъчно за чифт хубави обувки, нито за две рокли. И ако похарчеше тези пари, нямаше нищо да остане за лекарства за брат й, а те можеше да потрябват.
Маа Макутси разбираше, че единственият начин да подобри финансовото си положение бе да си намери някаква допълнителна работа в свободното време. Школата по кормуване не беше лоша идея, но колкото повече я обмисляше, толкова по-ясно й ставаше, че няма да се получи. Представяше си какво би й казал господин Дж. Л. Б. Матекони, ако му предложеше подобно нещо. Щеше да се отнесе добронамерено, разбира се, но отговорът му щеше да бъде следният:
— Застраховките ще бъдат прекалено скъпи. Ако си решил да обучаваш курсисти да карат кола, трябва да платиш много голяма застраховка. Застрахователите знаят, че вероятността от катастрофа е много голяма.
Щеше да й каже каква е сумата и цифрата би я ужасила. Ако трябваше да се плати тази сума, всичките й изчисления щяха да се окажат погрешни. Цените на уроците нямаше да бъдат такива, каквито си ги бе представяла, а много по-високи. Това би им отнело всички предимства пред големите школи по кормуване, които можеха да си позволят да предлагат и отстъпки в цените. И така, налагаше се да се откаже от тази идея, която й се бе сторила толкова привлекателна в началото, и да почне да търси друга възможност.
Докато печаташе писмо до един от нередовните длъжници на сервиза, изведнъж й хрумна една идея. Тя бе толкова изненадващо добра, че сама напусна мислите й и се материализира върху хартията:
Уважаеми господине, — натрака маа Макутси, — вече ви писахме на 25-ти ноември и на 18-ти декември по повод значителната сума от петстотин двайсет и две пули, която дължите на сервиза за извършена поправка на вашия автомобил. Отбелязваме, че досега тази сума не е заплатена и следователно ние нямаме друга алтернатива, освен да…
Интересно, защо всички машинописки са жени? В Ботсуанския колеж за секретарки бяхме само момичета, но нали и на мъжете им се налага да ползват клавиатура, ако пишат на компютър, което със сигурност правят инженерите, бизнесмените или банковите чиновници. Виждала съм ги в банката как седят и удрят с по един пръст по клавишите и колко много време губят. Защо не се научат да печатат по правилата? Работата е там, че те се срамуват да признаят, че не могат да пишат и не искат да учат машинопис заедно с жените. Страх ги е, че жените могат да се окажат по-добри в тази работа! А жените наистина повече ги бива! Даже онези безполезни създания, които едва успяваха да изкарат по 50% на изпитите в колежа. Даже те бяха по-добри от мъжете в това. Така че защо да не се организира клас специално само за мъже — школа по машинопис за мъже? Един мъж би могъл да идва след работно време и да учи само с други мъже. Бихме могли да провеждаме часовете си например в църквата, така че хората да остават с впечатлението, че тези мъже се събират за проповед. Мога сама да преподавам. Ще бъда ръководител на курса и ще издавам специално удостоверение при завършването му. Ще давам сертификат:
„Господин Еди-кой си е завършил курса по машинопис за мъже и е придобил професионални умения. Подпис: Грейс П. Макутси, ръководител, Школа по машинопис за господа.“
Тя свърши писмото и го изтегли със замах от машината. Не можеше да повярва — думите сами се бяха подредили на листа, идеята бе придобила напълно завършена и идеална форма. Това беше готов бизнес проект. Когато го препрочиташе, се замисли още веднъж върху тази основна черта на мъжката психика. Истина е, мъжете не обичат жените да правят нещо по-добре от тях. Това момиченцата го научават още от малки. Спомни си как нейните братя не понасяха да изгубят при игра със сестрите си и винаги намираха претекст да се измъкнат. Те просто трябваше да побеждават, да бъдат по-добри. Така стояха нещата и като пораснеха.
С писането на машина беше по-различно, естествено. Освен честолюбието, което не позволява на мъжете някакви си жени да ги превъзхождат в работата с машини мъжете обичат да си мислят, че те са тези, дето могат да се оправят с машините, се добавяше и притеснението, че ще ги видят да вършат нещо, което по традиция се смята за женско занимание. Мъжете не искаха да бъдат секретарки и дори бяха измислили отделна дума за мъже, които работят такава работа — наричаха се чиновници. Но каква е разликата между чиновника и секретарката? Единият е с панталони, а другата — с пола.
Маа Макутси беше сигурна — идеята беше добра и щеше да проработи. Е, имаше и някои проблеми. Първият от тях, както бяха учили в Ботсуанския колеж за секретарки, се наричаше „начален капитал“, а на обикновен език — просто пари. Нейният личен капитал възлизаше точно на сумата от двеста трийсет и осем пули и четирийсет и пет теби. С тези пари можеше да се купи най-много една пишеща машина на старо. А за клас от десет души бяха необходими десет пишещи машини, по четиристотин пули едната, което правеше четири хиляди пули. Това беше фантастична сума, години й бяха нужни, за да ги събере. А дори да успееше да вземе заем от банката, сегашните лихви бяха толкова високи, че всичките такси на курсистите щяха да отидат за покриването им. А и никоя банка нямаше да й даде заем без поръчителство, без собственост, без едничка крава дори, с която да гарантира за него.
Железният икономически принцип не можеше да бъде пренебрегван, това е ясно. За да спечели пари, човек вече трябваше да има пари. Ето защо тези, които имаха, добиваха все повече и повече. Например самата маа Рамотсве. Въпреки че винаги беше много сдържана по финансовите въпроси, тя бе започнала с едно голямо предимство. Бе сполучила да продаде стадата на баща си точно в момент, когато цената на говедата беше скочила много високо. Освен това бе наследила спестяванията му, вложени разумно в дялов капитал от един магазин и в земя. Тази земя, край Габороне, случайно се оказала точно там, където една голяма компания искала да си построи складове и това повишило цената й извънредно много. Всичко това позволило на маа Рамотсве да купи къщата на „Зебра драйв“ и да основе „Дамска детективска агенция №1“. Ето защо маа Рамотсве е работодател и шеф и това, както изглежда, не би могло да се промени. Разбира се, маа Макутси би могла да се омъжи за човек, който има пари, но кой мъж с пари ще я погледне, когато наоколо имаше толкова красиви момичета? Положението не беше никак розово.
Пишещи машини! Кой можеше да й даде стари, извадени от употреба пишещи машини, които събират праха в някой склад? Ботсуанският колеж за секретарки!
Маа Макутси вдигна телефона. Имаше правило да не се водят частни телефонни разговори от телефоните на гаража и агенцията. „Това не е заради теб — бе казала маа Рамотсве, — а заради онези чираци. Представи си какво ще стане, ако те почнат да говорят по телефона с всичките си гаджета. Няма да можем да платим сметката, даже половината от нея.“ Но случаят беше друг. Това беше делови разговор, макар и по странични дела.
Тя набра номера на колежа и след като любезно се осведоми за здравето на телефонистката отсреща, помоли да я свържат със заместник-директорката маа Манапотси. Тя добре се познаваше с маа Манапотси и двете често си приказваха, когато се срещаха в града.
— Толкова се гордеем с вас — казваше маа Манапотси, Деветдесет и седем процента! Никога няма да го забравя. И досега нямаме друго момиче, нито едно, което да е изкарало над осемдесет и пет. Името ви е завинаги в аналите на колежа! Толкова се гордеем с вас.
— Трябва да се гордеете и със сина си — напомняше й маа Макутси. Синът на маа Манапотси беше известен футболист в отбора на „Зебрите“ и беше се прославил с решаващия гол, който вкара на „Динамо Булавайо“ предната година. Той, като повечето футболисти, беше непоправим женкар, косата му беше винаги наплескана със странен лепкав гел — целящ, доколкото разбираше маа Макутси, да се хареса на дамите. Но маа Манапотси беше горда със сина си — коя майка не би се гордяла със син, заради когото хиляди хора скачат на крака?
Свързаха я с маа Манапотси, двете си размениха обичайните любезности и после маа Макутси мина на въпроса за пишещите машини. Докато говореше, стискаше палци под бюрото си като ученичка. Можеше да са изхвърлили вече старите пишещи машини, можеше да са ги поправили и да са ги вкарали в употреба.
Тя обясни, че иска да обучава малък клас по машинопис и би могла да заплати наем за пишещите машини, дори те да не са съвсем изправни.
— Но, разбира се, защо не — каза маа Манапотси. — Старите машини не ни трябват и не е зле да освободим мястото в склада. Би могла да ги вземеш в замяна на… — Маа Макутси си представи за миг спестовната си книжка с празни полета отгоре до долу. — … в замяна на обещанието да идваш от време на време и да разговаряш с момичетата от колежа — продължи маа Манапотси. — Имах идея да въведа в програмата нов предмет — разговори с отличници на колежа относно професионалната реализация след дипломирането. Ти може да си първият лектор.
Маа Макутси прие предложението с възторг.
— Има около дузина машини — каза маа Манапотси. — Не са в изрядно състояние, знаеш. Имат обикновена, а не разширена англоезична клавиатура. Някои прескачат и повече букви.
— Няма значение — каза маа Макутси. — На тях ще пишат само мъже.
— Е, тогава всичко е наред — заключи маа Манапотси.
Маа Макутси остави слушалката на място и стана от бюрото си. Погледна вратата, водеща към сервиза. Беше отворена, но никой не гледаше насам. Тогава тя затанцува победно из помещението, като надаваше викове под сурдинка. Танцът на победата. Току-що се бе родила „Школа по машинопис за мъже Калахари“. Първото й начинание, нейна собствена идея. Щеше да потръгне — нямаше съмнение — и щеше да реши всичките й проблеми. Мъжете щяха да се редят на опашка, петимни да усвоят безценната техника на машинописа, парите щяха потекат към банковата й сметка.
Тя намести очилата си, които по време на танца се бяха смъкнали до края на носа й, и погледна през прозореца. Нямаше търпение да дойде маа Рамотсве, за да й съобщи всичко. Сигурна бе, че ще срещне пълно одобрение. Маа Рамотсве искаше да й помогне — тя знаеше това много добре. За нейната шефка това щеше да е голямо облекчение — да й представи такъв блестящ проект за бизнес през свободното си време. Това бе точно в онзи дух на предприемчивост, за който маа Рамотсве бе говорила неведнъж, откакто работеха заедно. Предприемчивост и човешко отношение. И всички мъже, които искаха да се научат на машинопис, но се срамуваха да потърсят помощ, горкичките, вече можеха да си отдъхнат. Край на мъките.