Алегзандър Маккол Смит
Школа по машинопис за мъже „Калахари“ (20)

Двадесета глава
Как едновременно бяха отстранени двама неудобни господа

Маа Рамотсве имаше чувство, че трудности те и бедите, започнали с болестта на господин Дж. Л. Б. Матекони и продължили с кратката любовна история на маа Макутси с господин Бърнард Селелипенг и с основаването на конкурентната детективска агенция, вече са на път да приключат. Тя все още се тревожеше по въпроса за господин Селелипенг, но скоро и той се разреши. Малко след визитата на маа Рамотсве на Лимпопо Корт 42 маа Макутси й съобщи, че за нещастие господин Селелипенг спешно трябвало да замине за Мочуди, за да се погрижи за свои възрастни роднини. По тази причина нямало да могат да се срещат толкова често, колкото на него му се искало.

— И по-добре — каза маа Макутси. — В началото много ми харесваше с него, маа, но после, нали знаете, малко ми омръзна и мислех да приключвам.

Маа Рамотсве за малко да се издаде.

— Ти ли да приключиш? Ти…

— Започнах да се отегчавам — каза безгрижно маа Макутси. — Той е много приятен мъж и в много отношения ми допада, но е прекалено зает с външния си вид. Освен това през цялото време седи и ми се усмихва. Разбирам, че е влюбен в мене, това е ясно, но все пак в един момент на човек му става досадно.

— Да, разбира се — каза бързо маа Рамотсве.

— Ами само седи и ме гледа в очите — продължи маа Макутси. — По едно време взех да ставам разногледа.

Маа Рамотсве се разсмя.

— На някои момичета точно това им се иска.

— Може — каза маа Макутси. — Но в такъв случай ще си потърся някой по…

— Интелигентен?

— Да.

— Много разумно — каза маа Рамотсве.

Маа Макутси махна безгрижно с ръка, сякаш наоколо имаше цял куп мъже.

— Щом ми каза, че ще заминава за Мочуди, честно казано, много се зарадвах. Веднага му казах, че няма да можем да се срещаме толкова често и че може би е най-добре да си вземем сбогом още сега. Той беше много учуден, но аз се постарах да го успокоя. И всичко се нареди. Той ми направи много хубав подарък. Един медальон с мъничък диамант. Каза, че имал възможност да го купи на специална цена от своята фирма.

Тя извади от една кесийка сребърна верижка с миниатюрно, почти невидимо диамантче.

„Можеше да бъде малко по-щедър — каза си маа Рамотсве, — но поне го е направил, а това беше по-важно.“

Маа Рамотсве се вгледа внимателно в Маа Макутси. Питаше се дали помощничката й изкусно прикрива тъгата си или наистина е искала да скъса с господин Селелипенг. Но имаше само една възможност. Маа Макутси беше извънредно искрен човек и не можеше, просто не би могла да седне да лъже маа Рамотсве. Така че в края на краищата тя бе направила първата крачка. Чудно как нещата сами се подреждат понякога, даже когато положението изглежда толкова отчайващо и безнадеждно.

 

 

Още по-изненадващо обаче беше посещението на господин Бутелези. Той почука на вратата, влезе, преди да го поканят и сърдечно поздрави маа Рамотсве и маа Макутси.

— Значи това е вашето местенце — каза той, като оглеждаше снизходително обстановката. — Питах се как ли изглежда пък вашият офис. Мислех, че ще трябва да е по-женствен някак, със завеси, нали разбирате, такива неща.

Маа Рамотсве погледна маа Макутси. Ако нахалството на този човек имаше някакви граници, те все още не бяха открити.

— Вие, хора, сте доста заети, чувам — каза той. — Много случаи. Такива, онакива.

— Да — каза маа Макутси и добави: — Някой клиенти дойдоха даже от…

— О, знам за това — каза господен Бутелези. — Оная жена! Аз й казах истината, а тя…

Маа Рамотсве високо се прокашля. Тя бе споменала непредпазливо за маа Селелипенг, забравяйки за момент, че много внимаваше маа Макутси да не научи нищо за нейното посещение.

— Да, да, раа. Но нека забравим за всичко. Това е дребна работа. Какво можем да направим сега за вас? Да ви трябват случайно детективски услуги?

При тези думи маа Макутси избухна в смях, но спря, защото срещна погледа на господин Бутелези.

— Много смешно, маа — каза той. — Истината е, че можете да си задържите бизнеса. Стига ми толкова. Не е за мене тази работа.

Маа Рамотсве за миг онемя. Наистина, нещата си идваха по местата от само себе си. След толкова много неприятности.

— Много отегчителна работа, така мисля — каза господин Бутелези. — Това е малък град. Хората живеят скучно. Нямат чак такива проблеми, с които аз да се заема. Не е като в Йоханесбург.

— Или като в Ню Йорк? — подхвърли маа Макутси.

— Да — потвърди господин Бутелези. — И като в Ню Йорк не е.

— И така, раа, с какво смятате да се заемете сега? — попита маа Рамотсве. — Мислите ли за някакъв друг бизнес?

— Ще се опитам да измисля нещо — каза господин Бутелези. — Все нещо ще изскочи.

— Какво ще кажете например за школа по кормуване? — каза маа Макутси. — Ще ви се удаде много.

Господин Бутелези се завъртя с лице към бюрото й.

— Много добра идея, маа. Много добра идея. Боже! Каква умна жена сте вие! Не само красива, но и умна.

— Може да я наречете „Станете шофьори с Божията помощ“ — предложи маа Макутси. — И ще привлечете много вярващи, които искат да бъдат внимателни шофьори.

— Виж ти! — възкликна господин Бутелези. И после пак: — Виж ти!

„Ама че силни гласове имат тези хора — каза си маа Рамотсве. — Всичките са такива, просто всичките.“

И понеже през следващата седмица нещата вървяха по-гладко и спокойно, Маа Рамотсве, маа Макутси и господин Дж. Л. Б. Матекони си направиха пикник край язовира. Те поканиха двамата чираци, а освен тях маа Потокване и съпруга й, маа Боко, която бе докарана от Молепололе с кола от единия чирак, и господин Молефело и семейството му. Маа Рамотсве и маа Макутси се претрепаха да приготвят пържени пилета и наденички и огромни количества ориз и царевични питки. На самия пикник чираците запалиха огън и опекоха хубави дебели телешки котлети.

Край язовира имаше и други семейства, включително и няколко, дошли с дъщерите си. Чираците зяпаха девойките, а после седнаха с тях на една скала да си говорят и да се смеят на неща, за които господин Дж. Л. Б. Матекони можеше само да гадае.

— За какво си говорят тия младежи? — попита той маа Рамотсве. — Виж ги само. Даже нашият набожен работник се занася с момичетата и се опитва да ги докосва по раменете.

— Върнал се е в правия път — каза маа Макутси, като взе едно апетитно парче пържено пиле и го лапна. — Забелязах аз. Няма да е дълго набожен.

— Не се учудвам, очаквах го. Хората не се променят толкова лесно.

Тя погледна господин Дж. Л. Б. Матекони, който тъкмо обръщаше една пържола върху жаравата. Добре е, че хората не се променят, освен ако няма място за напредък. Господин Дж. Л. Б. Матекони беше съвършен според нея, така както си беше. Добър, с изключителен усет към техниката, внимателен и нежен по природа. Такива мъже никак не бяха много и колко прекрасно бе, че все пак един от тях беше с нея.

Маа Потокване сипа в една чиния пиле и ориз и я подаде на мъжа си.

— Какви сме късметлии — каза тя. — Какъв късмет, че имаме такива добри приятели, че живеем в такова прекрасно място. Ние сме късметлии.

— Така си е — обади се мъжът й, — който за всичко се съгласяваше с жена си и нямаше възражения.

— Маа Потокване — каза господин Дж. Л. Б. Матекони, — работи ли добре новата ви помпа?

— Много добре — отговори маа Потокване. — Но една от нашите майки се оплаква, че бойлерът издава гъгнещ звук. Чудех се дали…

— Ще дойда да го оправя — обеща господин Дж. Л. Б. Матекони. — Още утре ще дойда.

Маа Рамотсве се усмихна, но само на себе си.