Алегзандър Маккол Смит
Школа по машинопис за мъже „Калахари“ (16)

Шестнадесета глава
Маа Рамотсве пука гума. Маа Макутси отива на кино с господин Бърнард Селелипенг

Тази вечер маа Рамотсве се връщаше по обичайния си маршрут от „Тлоквенг роуд“ към „Зебра драйв“. Тъкмо зави по „Оди драйв“ и белият микробус започна да се отклонява наляво. За момент тя си помисли, че воланът е разцентрован, и опита да се премести по-надясно, но без резултат. От задната част на микробуса се чу странен звук, някакво стържене на метал в камък и тогава маа Рамотсве разбра, че е спукала гума. Това беше едновременно успокоително и неприятно. Успокоително, защото проблемът беше лесно отстраним, особено ако човек има резервна гума, но тя нямаше. Тя бе помолила един от чираците да я вземе и да я напомпа, а след това я бе подпряла на стената на сервиза. И точно когато си мислеше да я прибере в багажника, маа Макутси я извика за телефонен разговор. И тъй, резервната гума си остана в „Тлоквенг роуд спийди моторс“, а пък маа Рамотсве седеше насред пътя без резервна гума.

Тя се ядоса на себе си. Наистина нямаше никакво извинение да тръгнеш без гума, непрекъснато се случваше човек да спука гума по тия пътища, пълни с остри камъчета, разпилени пирони и какво ли още не. Ако се бе случило на някой друг, тя без колебание щеше да каже: „Сам си си виновен, не е много умно да тръгнеш така“, но се беше случило на нея и сега можеше да каже същото на себе си.

Тя изтегли колата вляво на банкета, за да не пречи на движението, макар да нямаше кой знае какво движение по този спокоен път през жилищната зона на града. После се огледа. Не беше далеч от „Зебра драйв“ — най-много половин час път пеша, и лесно можеше да си отиде вкъщи и да изчака господин Дж. Л. Б. Матекони да се прибере за вечеря. После можеха да дойдат и да проведат заедно операцията по спасяване на белия микробус. Или пък — за да си спестят излишното разтакаване — можеше да му звънне в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ където той работеше до късно и да го помоли да й донесе резервната гума на път към „Зебра драйв“.

Тя се огледа. Обществен телефон имаше в търговския център, а също — по-добра идея — в близката къща на доктор Мофат. Доктор Мофат, който бе помогнал на господин Дж. Л. Б. Матекони да се възстанови от тежката депресия, живееше със съпругата си в стара къща с огромна градина, чиято порта маа Рамотсве сега отвори предпазливо, защото знаеше какви кучета живеят понякога в подобни дворове. Не излая куче, но се чу изненаданият глас на госпожа Мофат, която се появи иззад един храст, който подрязваше.

— Маа Рамотсве! Винаги се появявате изневиделица и стъпвате на пръсти.

Маа Рамотсве се усмихна.

— Не идвам по работа. Идвам, защото спуках гума с микробуса и ми се налага да се обадя на господин Дж. Л. Б. Матекони за помощ. Имате ли нещо против, маа?

Госпожа Мофат спусна градинските ножици в джоба си.

— Може да отидем да се обадите веднага, а после да пием чай, докато чакаме господин Дж. Л. Б. Матекони — каза тя.

Те влязоха в къщата, маа Рамотсве се обади на господин Дж. Л. Б. Матекони, каза му за бедата, която я е сполетяла, и му обясни къде е. После съпругата на доктора я покани на чай на верандата. Те седнаха на една малка масичка и се разприказваха.

Имаше много, за което да си говорят. Госпожа Мофат беше живяла в Мочуди, докато мъжът и управляваше там една малка болница. Тя познаваше Обед Рамотсве и още много семейства, също приятели на семейство Рамотсве. Маа Рамотсве обичаше повече от всичко да си спомня за онези дни, толкова отдавна потънали в миналото, но така скъпи за нея. Те й напомняха коя бе всъщност.

— Спомняте ли си шапката на баща ми? — попита тя, докато разбъркваше захарта в чая си. — Ходеше с една и съща шапка години наред. Беше много стара.

— Помня я — потвърди госпожа Мофат. — Докторът казваше, че била много мъдра шапка.

Маа Рамотсве се засмя.

— Предполагам, че една шапка вижда много работи — каза тя. — Все трябва да е научила нещо. — Тя замълча. Спомни си деня, в който баща й загуби шапката си. Беше я свалил по някаква причина и забравил къде я е сложил. Почти цял ден претърсваха Мочуди, разпитваха навсякъде дали не са я видели и накрая я намериха на една стена, закачена от човек, който явно я беше намерил на пътя. Щеше ли сега някой в Габороне да закачи една шапка на безопасно място, ако я намери на пътя? Тя силно се съмняваше. Вече не ни е грижа за шапките на другите, както беше едно време, нали?

— Липсва ми Мочуди — каза госпожа Мофат. — Липсват ми утрините, когато слушахме хлопките на стадата. Липсват ми песните на децата на връщане от училище, които вятърът донася случайно.

— Добро място е Мочуди — каза маа Рамотсве. — На мен ми липсват хората и техните разговори за съвсем дребни неща.

— Например за шапки — подхвърли госпожа Мофат.

— Да, например за шапки. И за животни. И кое бебе се е родило и как са го кръстили. Такива работи.

Госпожа Мофат наля още чай в чашите и те помълчаха няколко минути, всяка заета с мислите си. Маа Рамотсве мислеше за баща си, за Мочуди и за своето детство, толкова щастливо, макар и без майка. А госпожа Мофат мислеше за родителите си, за баща си, художника, който бе ослепял, и колко ли е било трудно да се движиш в пълна тъмнина.

— Имам някои снимки, които може би ще ви бъде интересно да видите — каза след малко госпожа Мофат. — Това са снимки от онези дни в Мочуди. Ще познаете кой е на тях.

Тя влезе в гостната и се върна с голяма кутия за снимки.

— Имах намерение да ги подредя в албуми — каза тя, — но така и не стигнах до това. Някой ден, може би.

— Аз съм същата — каза маа Рамотсве. — Все казвам „някой ден“.

Те извадиха снимките и ги разгледаха една по една. Имаше много хора, които маа Рамотсве позна, снимана бе госпожа Де Кок, съпругата на мисионера, застанала пред един розов храст, ето го учителя от началното училище, който връчва награда на едно малко учениче, ето го и доктора как играе тенис, а там, сред една група мъже пред кготла^[1] се виждаше самият Обед Рамотсве, с шапка. Щом го видя, дъхът й секна.

— Ето, това е баща ви, нали е той?

Маа Рамотсве кимна.

— Вземете я — каза госпожа Мофат и й подаде снимката.

Тя прие подаръка с благодарност и продължиха да разглеждат снимките.

— Коя е тази жена? — попита маа Рамотсве и посочи снимка на възрастна жена, седнала на една маса, под сенките в градината. Тя играеше карти с доктор Мофат и децата му.

— Това е майката на доктора — каза госпожа Мофат.

— А този човек, отзад, който гледа право в обектива?

— Това беше един човек, който идваше при нас от време на време. Пише книги.

Маа Рамотсве се вгледа по-внимателно в снимката.

— Като че ли гледа право в мен — каза тя. — Усмихва ми се.

— Да — каза госпожа Мофат. — Може би наистина ти се усмихва.

Маа Рамотсве отново се загледа в снимката на баща си. Да, това беше неговата усмивка — отначало колеблива сетне все по-широка и по-широка, и разбира се, шапката му. Тя се зачуди по какъв ли случай е направена тази снимка защо са се събрали тези мъже пред портата на кготла, мястото за срещи. Докторът трябваше да знае, нали той беше правил снимката. Може би имаше нещо общо с болницата. Хората събираха пари за нея и организираха събрания. Може би беше по повод на болницата.

Всички на снимката бяха издокарани, дори в горещината, всички гледаха благовъзпитано в обектива. Така повеляваха старите обичаи на Ботсуана — да се отнасяш внимателно с всички, но те изчезваха вече, така, както ги нямаше и хората от тази снимка. Тя докосна снимката с пръст за миг, сякаш да докосне самите тях, да им каже нещо, и в този момент усети, че очите й са пълни със сълзи.

— Моля, извинете ме, маа. Мислех си за това как изчезва цялата тази стара Ботсуана, нашата Ботсуана.

— Разбирам — каза госпожа Мофат и докосна ръката на приятелката си. — Но ние си я спомняме, нали?

И тя си каза: да, тази жена, дъщерята на Обед Рамотсве, която всички харесваха, ще помни винаги старата Ботсуана такава, каквато беше и все още е — лъч светлина в Африка, страна на задружния и щедър живот, на радост и в простите и в големите неща.

 

 

Тази вечер занятията по машинопис вървяха изключително добре. Маа Макутси бе планирала диктовка за проверка на бързината на писане и остана много приятно изненадана от резултатите. Един-двама от курсистите не бяха много добри, един дори мислеше да се отказва, но останалите от класа го бяха убедили да продължи. Повечето обаче работеха здравата и вече почваха да виждат резултатите от упоритите упражнения и от професионалната помощ на маа Макутси. Господин Бърнард Селелипенг се справяше изключително добре и напълно справедливо постигна най-добър резултат в класа за брой думи в секунда.

— Много добре, господин Селелипенг — каза маа Макутси, когато видя резултата. Тя запазваше техните официални взаимоотношения, макар че когато се обръщаше към него, чувстваше прилив на топлота и благодарност към този мъж, който се отнасяше към нея с непознато дотогава уважение и възхищение. Той се държеше с нея като с учителка, а не като с приятелка, без каквато и да било фамилиарност и без да очаква специално отношение.

След като свърши часът, маа Макутси заключи залата и излезе навън, където той я чакаше в колата си, както се бяха уговорили. Беше й предложил тази вечер да отидат на кино и после да хапнат. Идеята за киното особено съблазняваше маа Макутси, която често седеше самичка в киносалона, а сега щеше да седи с кавалер както повечето жени.

Филмът бе пълен с богати глупави хора, живеещи в невъобразим разкош, но маа Макутси слабо се интересуваше от това, което ставаше на екрана. Мислите й бяха насочени главно към господин Селелипенг, който по средата на филма пъхна ръка в нейната и й прошепна нещо, от което й се зави свят. Тя се почувства щастлива. Най-накрая в живота й се беше появила и любов след толкова години очакване. Един мъж бе влязъл в живота й и му бе придал ново значение. Това чувство — или по-право самозаблуждение — за всеобхватна промяна, типично за влюбените, я обхвана с пълна сила, тя притвори очи, замаяна от удоволствие и щастие. Да, тя щеше да направи щастлив този толкова добър с нея мъж.

След киното те отидоха в едно заведение и си поръчаха вечеря. Седнали на една маса до вратата, те си говореха един за друг, както правят влюбените, хванали ръце под масата. Точно тогава пристигнаха маа Рамотсве с господин Дж. Л. Б. Матекони. Маа Макутси представи своя приятел на маа Рамотсве, която се усмихна и любезно го поздрави. Маа Рамотсве и господин Дж. Л. Б. Матекони не останаха дълго.

— Нещо си притеснена — каза господин Дж. Л. Б. Матерни на маа Рамотсве, докато отиваха към микробуса.

— Много ми е тъжно. Направих едно откритие, което много ме натъжи. Но сега не съм в състояние да говоря за това. Моля те, господин Дж. Л. Б. Матекони, откарай ме до вкъщи. Много ми е тъжно.