Алегзандър Маккол Смит
Школа по машинопис за мъже „Калахари“ (10)

Десета глава
Школа по машинопис за мъже „Калахари“ отваря врати (за мъже)

Един ден, когато маа Макутси, помощник-детектив в „Дамска детективска агенция №1“ и бивш изпълняващ длъжността управител на „Тлоквенг роуд спийди моторс“, се върнеше назад в спомените си за настоящите събития, щеше да се чуди как лесно и бързо се бе уредило всичко и школата й отвори врати. Ако всеки бизнес започваше така лесно, пътят към плутокрацията скоро щеше да бъде чист. Каква бе причината всичко да се нареди така бързо и безболезнено? Отговорът може би звучеше като извадка от ученическо есе на тема: „Бизнесът: добра идея, пазарна ниша, ниски стартови разходи“. И може би най-важното — огромно желание за работа. Всички тези фактори бяха налице в случая с „Школа по машинопис за мъже Калахари“.

Най-лесното нещо се оказа — а по правило това беше една от най-трудните задачи — да се намери помещение за провеждането на обучението. Този въпрос бе разрешен бързо от по-младия чирак. Той предложи да попита пастора на своята църква възможно ли е да използват залата, където вярващите провеждаха своите събрания. Тя се намираше до църквата.

— Залата не се използва през седмицата — бе казало момчето. — Пасторът все повтаря, че трябва да споделяме каквото имаме с ближните. Ето ни възможност да постъпим точно така.

Пасторът рече „амин“ при условие че химните и молитвите си останат по стените, така че курсистите по машинопис да имат възможност да спасят и душите си.

— Ще има много грешници, дошли да се учат на машинопис — заяви той. — Ще видят химните и някои ще разберат, че са грешници.

Маа Макутси с радост се съгласи и занесе пишещите машини, повечето от които вече работеха, макар че тук-таме липсваха някои букви. Прибраха ги в два шкафа и ги оставиха там. В залата имаше вече маси и столове, на които можеха да се съберат над трийсет души, макар че числеността на курса бе определена от броя на пишещите машини — десет.

В рамките на няколко дни всичко беше готово. В „Ботсуана дейли нюз“ бе поместена малка реклама, написана, така че да привлече вниманието на онези читатели, от които именно маа Макутси се интересуваше:

Мъже, знаете ли колко е важно в днешно време да умеете да пишете на машина? Ако не умеете, ще предпочетат някой друг пред вас. В съвременния свят няма шанс за онези, които не могат да използват клавиатура. Сега имате възможност да се научите в „Школата по машинопис за мъже Калахари“ под ръководството на маа Грейс Макутси, дипломирана секретарка с (отличие) (БКС).

По-долу за онези, които проявяваха интерес, беше даден телефонът на „Дамска детективска агенция №1“ и инструкции да търсят Отдела за обучение по машинопис.

В деня, когато съобщението трябваше да бъде отпечатано, маа Макутси пристигна по-рано на работа. Тя бе взела от печатницата един от първите екземпляри на вестника и четеше и препрочиташе текста на обявата. Усещаше определено удоволствие да вижда името си напечатано във вестник. За пръв път го виждаше по този начин и това я накара да седне и да го съзерцава известно време, като си мислеше: „Това съм аз, това е моето име, напечатано във вестника, това съм аз.“

Първото обаждане дойде след половин час и през целия ден телефонът продължи да звъни. До четири часа следобед имаше двайсет и двама записани, десет щяха да почнат следващата седмица, а останалите десет — след два месеца. Оставаха и две резерви.

Маа Рамотсве се радваше заедно с маа Макутси.

— ​Ти се оказа права — каза тя. — Имало толкова мъже, които отчаяно искат да се научат машинопис. Горкичките.

— Казах ти, че ще стане — рече господин Дж. Л. Б. Матекони. — Нали ти казах.

 

 

Курсът започна в сряда вечер. Маа Рамотсве бе освободила маа Макутси още от обяд, за да може да се приготви за първия си час. Маа Макутси постави бели листове на всеки чин и разпредели до тях текстовете за упражнения, които сама бе напечатала и размножила. На едното крило на черната дъска тя бе написала буквите, както са разпределени върху клавиатурата. С лъкатушни линии бе определила кои букви под управлението на кой пръст попадат. Това бе основата на машинописа, крайъгълният камък на тази професия. Оттук нататък пръстите се задвижваха по клавишите и чукчетата удряха върху валяка.

Нямаше никакво съмнение каква педагогическа философия щеше да ръководи „Школата по машинопис за мъже Калахари“ — същата, която ръководеше и обучението в Ботсуанския колеж за секретарки. Тя гласеше, че всеки пръст има свой определен периметър на действие. Не се допускаха никакви отклонения, никакви изключения, нямаше място за вредни навици. Кутрето отговаряше за „q“, палецът — за интервала. Така стояха нещата в Ботсуанския колеж за секретарки и маа Макутси не знаеше по-точна и резултатна методология за машинописа от тази.

На базата на придобитите навици за разположението на пръстите посредством неуморни повторения се изграждаше и способността за свързване на слуховото възприемане на думата или нейният образ с механизираното движение на мускулите. Това умение се придобиваше само с практика, само с непрекъснати стандартни упражнения. За няколко седмици човек, стига да не бе съвсем неспособен, се научаваше да печата бавно, но без грешка, даже като се има предвид, че мъжете имат по-големи и не така пъргави пръсти.

Заниманията започваха в шест часа, така че курсистите да имат време да стигнат от работа до залата при църквата. Те обаче се събраха доста по-рано и маа Макутси се озова срещу десет лица, които я гледаха с интерес и очакваха какво ще направи. Тя си погледна часовника, преброи курсистите и обяви, че часът може да започне.

Шейсет минути изтекоха неусетно. Курсистите научиха как се поставя лист в машината и за какво служи всеки клавиш. След това маа Макутси им нареди да напишат едновременно думата „цар“.

— Всички заедно — извика маа Макутси. — „Ц“, „а“ и „р“. Стоп.

Една ръка се издигна във въздуха.

— ​Моето „ц“ не излиза, маа — каза един елегантен господин със смутен поглед. — Натиснах го два пъти, но не работи. Написах „ар“.

Маа Макутси беше подготвена за подобни въпроси.

— Някои клавиши не работят — каза тя. — Това е без значение. Въпреки това трябва да ги натискате, защото във вашите офиси те работят. На този етап това няма значение.

Тя погледна мъжа, които бе вдигнал ръка. Косата му бе разделена на път по средата, а мустаците му бяха грижливо поддържани. Усмихваше се съвсем леко, устните му се отвориха, сякаш искаше нещо да каже. Но не каза нищо и класът продължи с нова, също лесна дума.

— „Зар“ — извика маа Макутси. — И „фар“. „Цар“, „зар“ „фар“.

На края на часа маа Макутси обиколи всички чинове и провери кой как се е справил. В Ботсуанския колеж за секретарки тя се бе научила колко е важно човек да бъде окуражаван и се постара да каже по една добра дума на всеки.

От вас ще излезе добър машинописец, раа — казваше тя. — Много добре контролирате движенията на пръстите си. — Или: — Много чисто сте напечатали „зар“. Много е добре. Когато часът свърши, мъжете се отправиха към вратата маа Макутси остана да подреди залата. Тя дочу една забележка, която един от курсистите подхвърли на друг:

— Тази жена е добър учител — каза той. — Не ме кара да се чувствам глупак. Добре си върши работата.

Останала сама в залата, тя се усмихна на себе си. Харесваше си класа, а бе разкрила в себе си и нов талант — да преподава. А отгоре на всичко в малката каса на бюрото й се намираха първите седмични такси, грижливо преброени в банкноти от Банката на Ботсуана. Беше прилична сума, а всъщност нямаше да се плащат повече разходи. Можеше да разполага свободно с тези пари, въпреки че имаше намерение да даде част от тях на маа Рамотсве, за да покрие телефонната сметка и като отплата за приноса й в новия бизнес. След това щеше да внесе парите в банковата си сметка. Бедните времена бяха към своя край.

Тя заключи, прибра парите в чантата с листата и се отправи към къщи. Вървеше по неасфалтиран черен път, край малки къщички, чиито прозорци светеха и представяха като в рамка сцени от домашния живот. Деца, седнали до масата или прави, погълнати от някакво занимание, вперили поглед в тавана, докато родителите сипваха яденето в купичките им. Голите крушки в някои стаи, другаде цветни лампиони, от кухните се носеше музика, едно момиче, седнало на стъпалата пред къщи, тананикаше познат мотив от песен, песен, която маа Макутси си спомняше от своето детство и която я накара да спре за миг сред сенките, за да си спомни още.