Метаданни
Данни
- Серия
- Нашествието на монголите (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Чингиз хан, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Гергана Стойчева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2016)
- Корекция
- plqsak(2017)
Издание:
Автор: Василий Ян
Заглавие: Чингис хан
Преводач: Гергана Стойчева
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: ИК „Ирина Галчовска — Гея 11“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Технически редактор: Валентин Иванов
ISBN: 954-361-002-9; 978-954-361-002-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/873
История
- —Добавяне
Глава четвърта
В страната на аланите[1] и кипчакците
В Северен Кавказ Джебе и Субетей пристигнаха в страната на аланите, където от обширните северни степи в помощ на аланите се събраха много лезгини[2], черкези и кипчакци. Монголите се биха с тях цял ден до вечерта, но силите оставаха равностойни и никой не удържа победа. Тогава Джебе изпрати шпионин при най-знатния кипчакски шах Котян, за да му прочете следното писмо:
„Ние, татарите, както и вие, кипчакците, сме една кръв и един род. А вие сте се съюзили с други племена срещу братята си. Аланите са чужди и на нас, и на вас. Нека сключим нерушим договор да не воюваме един с друг. За това ще ви дадем толкова злато и богати одежди, колкото пожелаете. А вие самите си отидете оттук и ни оставете сами да се разправим с аланите.“
Монголите наистина изпратиха на кипчакците много коне, натоварени с ценни подаръци и кипчакските ханове се съблазниха, предателски напуснаха аланите през нощта и отведоха войската си на север.
Тогава дивите отряди нападнаха аланите, разгромиха ги и се понесоха из градовете им, като подлагаха всичко на огън, грабеж и убийства. Аланите обявиха, че напълно се покоряват на Чингис хан, а частите им се присъединиха към монголските отряди.
След това, като ги нямаше вече острите мечове на аланите, Джебе и Субетей внезапно поведоха тюмените си на север в степта, към кипчакските чергарища. Уверени в мира и в своята безопасност, кипчакските ханове с отделни отряди се разотидоха по своите селища. Монголите ги догониха, разпердушиниха главните пасища и взеха цялото им имущество, което беше много пъти повече от онова, което бяха дали в отплата за измяната им.
Тези от кипчакците, които живееха далече в степта, чули за нападението на монголите скочиха на камилите си, натовариха вещите си и побягнаха кой както свари — едни се скриха в блатата, други — в горите. Мнозина стигнаха чак до руските и унгарските земи.
Монголите преследваха бягащите по бреговете на Дон, докато не ги изтласкаха в сините вълни на Хазарско море[3] и там мнозина се удавиха. Останалите живи кипчакци направиха свои коняри и пастири, за да пазят събраните отвсякъде стада и табуни коне.
След това отидоха на Хазарския полуостров и нападнаха Судак, богатия крайморски кипчакски град. Към него по-рано идваха много чуждестранни кораби с одежди, тъкани и други стоки. Кипчакците ги разменяха за роби, черно-кафяви лисици и катерички, а също и за бичи кожи, с които бе прославена кипчакската земя.
Като разбраха за приближаването на монголите, жителите на Судак побягнаха, част от тях се качиха на кораби и отплаваха през морето в Требизонт. Джебе и Субетей разграбиха града и отново се върнаха на север, за да си починат в кипчакските станове, където останаха повече от година.
Тук се простираха ливади с обилна трева и плодородни поля, орани от роби, и бостани с дини и тикви. Имаше многобройни стада от едри крави и тънкоруни овни. Монголските воини хвалеха тези степи и казваха, че конете им тук се чувстват толкова свободно, колкото и на бреговете на Онон и Керулен. Но родните степи са им по-скъпи и няма да ги сменят с които и да е други. Когато приключат със завоюването на света, всички монголи искат само едно — да се върнат на брега на родния Керулен.
Джебе и Субетей с отрядите си скоро достигнаха Шарукан[4] — главния град на кипчакците. В него имаше и каменни постройки, наполовина вкопани в земята, и хамбари със складирани чуждестранни стоки, но преди всичко бе изпълнен с разглобяеми юрти, в каквито живееха както хановете, така и обикновените номади. През пролетта те се преместваха от града в степта, а зиме отново се връщаха в града.
С пристигането на нашествениците задморските търговци, които се страхуваха от война, престанаха да търгуват със степта. Град Шарукан, разграбен и опожарен, опустя, а монголската войска отиде в Лукоморие[5].
Там образуваха поселища — курени, в низините между хълмовете, за да се предпазят от ветровете. Всеки курен се състоеше от пръстен от няколкостотин юрти, взети от кипчакците. В курена се наброяваха хиляда воина. По средата на всеки кръг беше голямата юрта на хилядника с неговия висок рогат бунчук[6] от конски опашки. Около юртите, привързани към железни колове, чакаха винаги готови за поход оседлани коне с изопнати поводи, а останалите животни пасяха в огромни табуни из степта под надзора на кипчакските коняри.
Монголската войска продължи, да съблюдава строги закони — „ясите на Чингис хан“[7] — лагерите бяха обкръжени от тройна верига часови. В степта, по главните пътища, водещи в земите на болгарите, урусите и угрите[8], се криеха стражеви постове. Те залавяха всеки, който вървеше из степта, разпитваха го, след това пращаха при Джебе-нойон онези, които знаеха новини за съседните племена, а останалите убиваха. Заедно с много нукери в юртите бяха дошли и монголските им жени и деца, тръгнали на поход още от далечната родина, а също и жени и деца, пленени по време на път. Монголките бяха облечени така, както и нукерите, и беше трудно да се различат веднага. Понякога те участваха в битките, но обикновено водеха камилите, товарните коне и коли, в които се пазеше полученото при деленето на плячката. Жените наглеждаха и пленниците, които носеха дамга на собственика, жигосана на бедрото им, и им заръчваха различни работи. Заедно с пленниците дояха кобилите, кравите и камилите и по време на лагеруване варяха храната в медни или каменни котли.
Малките деца, родени по време на походите, или взети по пътя, по време на преходите седяха в талигите или в кожени торби, преметнати на товарните коне, както и на гърбовете на яздещите монголки.
В степта, встрани от монголския лагер, се простираше сборният табор на воини от различни племена, присъединили се по пътя към монголите. Там можеха да се видят и тюркменски пъстри юрти, и тангутски червеникави шатри, и черните шатри на белуджите[9], и простите колиби от пръти на аланите или на конници от неизвестно племе. Цялата тази разнородна орда, подгонена от дивите азиатци, първа беше хвърляна в атака, а след боя събираше останките от плячката, която заграбваха воините на Чингис хан.