Василий Ян
Чингис хан (78)

Глава трета
В желязната клетка

В дъното на тясното дворче в стената тъмнееше квадратен отвор с желязна решетка. Там се бе притаило нещо тъмно.

Около клетката се притискаше към стената слабичка фигура, загърната в дълъг до земята черен шал, обичаен за жените от номадското племе люли.

Туган се приближи внимателно, жената обърна глава. Познатите черти го поразиха: същото смугло лице, същите тъмнокафяви очи, но бе изчезнала предишната безгрижност. Жената се обърна, след като го изгледа… Нямаше съмнение — това беше Бент-Занкиджа.

Туган се приближи, вглеждайки се вътре в клетката. В нея заключеният можеше едва да седи, прегънат на две. От тъмнината се показа космата грива от черни къдрави коси и пламтящи, впиващи се очи. Ако не знаеше за страшната промяна в измършавялото лице, Туган нямаше да може да познае Хаджи Рахим. Дервишът допълзя към решетките и приближи косматото си лице към него.

— Дойде навреме, по-малки мой братко! — прохриптя. — Приближи се, Тугане, и чуй последното ми желание. Злобните имами искат да изгния в клетката или за веселба на тълпата да ми отсекат ушите и да ме разрежат на части… Но нима могат да убият свободната мисъл, да задушат трупащата се ненавист? Сега вече написах това, което исках, но ако прочетат записките ми, ще изгорят на клада и тях, и мен… Аз не хвалех като тях червенобрадия Чингис хан и не съчинявах хвалебствени медени песни за татарските поробители на Хорезъм, дебелокожи убийци на деца и жени… Смело написах истината за това, което са видели очите ми. Направих всичко, което можах, и вече дойде последният ми ден за сбогуване. Погребете ме под стария платан на брега на Салара… Моят учител Абу Али ибн Сина беше велик мъдрец, но гонен от глупавите злодеи имами също умря в тъмницата, върху гнил сламеник. Той знаеше всички тайни на света, но не знаеше една, как да се спаси от смъртта!…

Тугай заговори тихо:

— Помниш ли какво ме учеше в пустинята, когато бяхме завързани с въжета и над нас висеше мечът на страшния „черен конник“, Кара-Кончар? Не ми ли каза тогава: „Изчакай с унинието, нощта е дълга и още не е завършила.“ Сега ти казвам точно същото: „Изчакай с унинието, нощта дори не е започнала“.

Хаджи Рахим бързо се поизправи, сякаш му се бяха върнали силите. Туган продължаваше тихо, шепнешком, опитвайки се да го убеди.

— Слушай, по-големи мой братко, какво ще ти кажа. Ще ти дам три черни топчета и ще ги глътнеш. Тогава ще станеш неподвижен като мъртвец, ще спреш да усещаш болка и ще видиш сън, сякаш си прелетял през планините в долината на прохладни потоци и благоуханни цветя… Там пасат бели като сняг коне и пеят златни птици с прекрасни гласове… И там, в съня си ще срещнеш отново девойката, която си обичал на 16 години…

— А после, като се събудя, пак ще съм зад железните решетки? Не, не ми е притрябвал такъв сън!

— Почакай и чуй по-нататък! Докато на теб ти се присънва планинската долина, където ще се наслаждаваш на непомрачени забавления, аз ще обясня на тъмничарите ти, че си умрял и тялото ти трябва да се погребе. Тогава те ще отворят клетката, ще вдигнат тялото ти с верига и ще го закарат до ямата на погубените… Изтърпи го, колкото и да те боли, не викай и не плачи! Иначе ще ти разбият главата с желязна пръчка… Когато лежиш вече в ямата сред трупове и в полунощ се домъкнат чакалите, за да ти гризат краката, аз ще съм там с трима воини. Ще те загърнем в плащ и бързо ще те отнесем извън града на безлюдно място… Там разумът ще се върне в тялото ти, аз ще те кача на кон и ти ще заминеш на запад или на изток, където ще започнеш нов живот…

— Да, правилно каза — нощта още не е свършила! Готов съм да тръгна към долината на белите коне! Давай по-бързо целебните топчета! — и Хаджи Рахим протегна ръка, черна и жилеста, като грабливи нокти на скален орел.

Туган извади от цветна торбичка три черни топчета и ги даде на брат си, той ги глътна без да се колебае. Започна нещо да шепти, все по-неразбираемо и по-тихо, олюля се и се свлече на една страна…

Към клетката се приближи стражник с копие.

— Моят началник заповядва да не оставате повече край отявления престъпник!

— Заключеният не се нуждае от милостта на твоя началник — той е мъртъв!

Стражникът недоверчиво промуши копието си в клетката и ръгна с него дервиша.

— Не вика? Не се мърда? Явно наистина е умрял! Сега тялото на безумния „дивон“ ще бъде хвърлено в ямата. Ако искате да го погребете, трябва да го направите тази нощ. До сутринта кучетата и чакалите така ще изгризат покойника, че няма да можете да го познаете… Благодаря за щедростта! На всички все някога ще ни се наложи да умрем!…