Василий Ян
Чингис хан (4)

Глава трета
Степният джигит

Старецът се надигна и излезе. Думите на разговарящите се долавяха едва-едва.

— Той защо е дошъл тук? — пресипнало шепнеше конникът. — Или е настанал смъртният му час?

— И тримата са мои гости.

— Аз ще им покажа каква е присъдата на Аллах, изписана на бледните им чела…

— Няма да посмееш да ги докоснеш. А тези нови петима пленници откъде ги взе?

— Това са опитни майстори: бакърджии и оръжейници. Вървяха заедно с кервана. Исках да „поострижа“ този керван, но отнейде дяволът доведе две стотни джигити, гонещи джейрани за някакъв знатен бек. Наложи се да изоставя камилите, водачите се разбягаха и аз хванах само тези петима майстори. Сега ще ги откарам в Мерв, където ще ги продам на добра цена.

— Аллах да ти помага в това начинание!

Стопанинът и новодошлият гост влязоха в юртата.

Непознатият бе млад, висок, с изправени рамене и много тънък кръст, отстрани на който зелена сахтиянова ножница висеше дълъг меч — кончар^[1]. Жълтите ботуши от камилска кожа с тънки, високи токове, високата кръгла шапка от овча кожа и особената кройка на черния чапан^[2] говореха, че той е тюркмен. Това се потвърждаваше и от смуглото решително лице с изпъкнали скули.

— Приближи към огъня, седни! — покани го стопанинът.

Гостът обаче не седна на килима, а продължи да стои до входа. Очите му се разшириха и станаха кръгли като на сова.

— Ти кой си? — попита Джалал ад-Дин, без да вдигне очи.

— Степник…

— Скиташ с добитъка или се занимаваш с нещо друго?

— Подстригвам брадите на керванните търговци…

Такъв отговор, според степния обичай, минаваше за доста груб. При среща край огъня с непознати, били те и бедно облечени, всички ставаха равни, обменяха се вежливи въпроси: за здравето, за състоянието на стадата, за дългия път. Тюркменът очевидно търсеше кавга.

Джалал ад-Дин повдигна очи за миг и пак ги сведе, само ъгълчето на устата му трепна едва-едва. Нима знатният хан ще започне пререкания с прост скитник от пясъците?

— Стопанинът каза, че търсиш пътя за Гургандж? Аз мога да те заведа — след кратко мълчание каза чергаринът.

Младият бек беше храбър, но конят му бе уморен. В юртата се намираше в безопасност, защитаваше го законът на гостоприемството. Ала излезеше ли на пътя, този тюркмен щеше да го дебне така, както самият хан ловуваше джейрана. Затова ханът отговори:

— Сега няма да тръгвам към Гургандж.

— А кой е този стенещият, напускащ нашия тъжен свят?

— Ранен е от разбойници — обясни дервишът. — А аз съм мислител и певец. Чакам спътник, за да не попадна в ръцете на ужасния Кара-Кончар. Казват, че този пустинен барс^[3] не щади никого, даже бедни дервиши…

— А ти да не би да мислиш, че Кара-Кончар самият не е бил обиран?

Дервишът отвърна:

— Какво мога да мисля аз, празна черупка, гонена из степта от ветровете на странстването?

— Кара-Кончар живее в безводна, недостъпна солена земя. Той е неуловим като гущер, шмугващ се в пясъка, или като змия, плъзгаща се сред тръстиките. Никой не може да се доближи до него, а той самият може да прониква навсякъде.

— Този, който се занимава с разбойничество, си подготвя славен край: главата му ще се издигне високо над всички, набучена на кол на стената на Гургандж — равнодушно каза Джалал ад-Дин и обърна пръчката с цвърчащото месо.

— Кара-Кончар е нощна сянка, която догонва злодея — продължаваше тюркменът. — Кара-Кончар е кинжалът на отмъщението, копието на гнева и мечът на разплатата. Сега Кара-Кончар е сам, няма нито син, нито брат. Ще дойде ден, когато ще падне мъртъв и мястото, където се издига юртата му, ще опустее. Хубаво ли е това?

— Не е добре — кимна Джалал ад-Дин.

— А по-рано Кара-Кончар имаше и стар баща, и смели братя, и нежни сестри. Но когато на шах Мохамед му притрябваха стотина коне, той дойде с кипчакските воини в нашия стан и взе вместо сто, триста от най-хубавите ни жребци. А от жените свали сребърните украшения като каза, че го прави за наказание — някакви чергари някъде си ограбили надменния кипчакски хан. Въпреки че в двореца на шаха има триста жени, той със своите кипчакци отвлече най-хубавата ни девойка — Гюл-Джамал, за която си съперничеха сто джигита, и сега я държи в своя дворец против волята й и я нарича триста и първата си жена. Хубаво ли е това?

— Това също не е добре — каза спокойно Джалал ад-Дин. — Но това, че сто джигита са допуснали от стана да бъде отвлечена най-хубавата девойка и не са я защитили — ето това не е хубаво.

— Тогава нашите джигити не бяха в стана. Кипчацките са хитри и избират най-подходящото и безопасно време да пристигнат при нас.

— Чуй думите ми, джигите. Казваш, че си имал баща, братя и сестри? Защо ги няма вече? — попита бекът.

— Белобрадият ми баща го заловиха шахските палачи и на площада в Гургандж го насякоха бавно на парчета, като започнаха от стъпалата му. Братята ми избягаха на изток и на запад. Сестрите ми ги хванаха кипчакските конници и ги отвлякоха. Нима това е хубаво?

— Това също не е хубаво — съгласи се Джалал ад-Дин.

— Къде сега да скитам под слънцето? Какво ми остава да правя?

Джалал ад-Дин заговори пламенно:

— Ако светлата сабя в твоите ръце блести за защита на родното племе, ако освен да се забавляваш из керванните пътища, искаш да извършиш подвиг и да станеш вярна опора на зеленото ни знаме, то ела при мен в Гургандж и аз ще ти покажа как да си заслужиш славно име.

— Слушай, бек-джигите — отвърна тюркменът като яростно изтриваше устни в ръкава си. — Още щом вляза в Гургандж, по следите ми, като глутница чакали, ще се втурнат шпионите „джазуси“ на шаха, но аз няма да им се дам и ще загина в схватка. Нужно ли е това да се случи?

— Не, това няма да стане — увери го Джалал. — Когато наближиш западната врата на Гургандж, ще съзреш градина с високи тополи. Попитай вратарите: „Това ли са новият дворец и градината на Тилял? Заведете ме при стопанина“. И ще покажеш ето това листче.

Благородникът извади от гънките на чалмата си с цвят на шафран^[4] лист хартия и свали от палеца си златен пръстен. Опуши печата на пръстена с тлееща съчка, навлажни със слюнка ъгълчето на листа и допря пръстена там. Върху хартията саждите отпечатаха име, изписано с красиво преплетени букви. После сви листчето на тръбичка, сгъна я на две, приглади я на коляно и я подаде на тюркмена, който допря листчето до устните и до челото си и го скри в медната кутийка за прахан, окачена на пояса му.

— Вярвам на думата ти, бек-джигите, ще дойда. Селям! — и изчезна зад завесата на входа.

Стопанинът мълчаливо го последва. Пред юртата, където над огъня кипеше голям меден котел, върху мократа от топящия се сняг земя седяха петима изтощени роби в разкъсани дрипи. Ръцете на всички бяха извити на гърба, шиите им стегнати в примки, привързани в другия си край към ласо от конски косъм. До робите стоеше висок риж кон със сребърна юзда, поводите на която бяха здраво пристегнати към лъка на седлото. Там беше намотан и краят на ласото. Тюркменът яхна коня.

— Тръгвайте, скотове друговерци! Ако не се потътрите нататък, ще ви накълцам и ще оставя труповете ви по пътя.

Петимата роби станаха и закретаха един след друг. Джигитът замахна с плетения камшик и скоро всички се скриха зад хълма. Стопанинът се върна в юртата.

— Почтени гостенино, около стотина ездачи се показаха отдалече и се насочват насам.

— Знам, това са джигитите на Хорезъм шаха, търсят ме. А кой беше човекът, с когото говорих преди малко?

— Това е — и стопанинът продължи шепнешком, като че се страхуваше, че тюркменът ще се върне, — това е Каракумският барс, страшилището на керваните, славният разбойник Кара-Кончар, да го съди Аллах!