Василий Ян
Чингис хан (15)

Глава осма
„Пратеникът на тъгата“ може да донесе и радост

Хорезъм шахът се занимаваше с държавни дела в едни от най-отдалечените си покои. „И стените имат уши“, но не можеше да имат такива в тази стая без прозорци, облицована с килими, приличаща на кладенец, в който единствено горе, в отвора на тавана, нощем просветваше звезда. Тук шахът не се страхуваше да беседва на четири очи с главния палач или да изслушва векила относно новите лудории на многобройните си скучаещи жени. Тук той даваше шепнешком заповеди: тайно да удушат невнимателен хан, произнесъл по време на гуляй дръзки думи за своя повелител, или да се изпратят конници със закрити лица в имението на стиснат стар бек, който отдавна не е носил златни монети на владетеля. Неведнъж след тайна беседа с шаха в килимената стая на разсъмване от високата кула падаше с отчаян вик някой непознат и се разбиваше в камъните. Неведнъж при мъждивата светлина на полумесеца палачите хвърляха в тъмните води на буйната Джейхун гърчещи се в чували хора, неугодни на шаха. След това по широкия простор на реката се носеше песен:

През пролетта в твоите градини пеят славеи,

в цветната леха свеждат чело алени рози.

А гребците подхващаха припев:

О, прекрасен Хорезъм!

Тази вечер Мохамед седеше мрачен, неразговорчив, докато дворцовият векил му докладваше какви хора са посетили през деня сина му, хан Джалал ад-Дин:

— Пристигнаха трима тюркменци на прекрасни дългокраки жребци. Единият от тях криеше лицето си с шал. Забелязахме, че е млад, строен и очите му са остри като на ястреб.

— Защо не го задържа?

— Наблизо в горичката го чакаше цял отряд, четирийсет отчаяни тюркменски юнаци. Освен това на пазара в чайхана^[1] на Мердан, където обикновено се отбиват тюркмените, мой човек чул, как неведнъж повтаряли името на Кара-Кончар…

— Кара-Кончар, страшилището за керваните!

— Точно той, господарю. Но можеше ли да допуснем, че наследникът…

— Той вече не е наследник.

— С устата на шаха говори Аллах! Но въпреки това е трудно да допуснем, че даже прост бек ще се унизи дотолкова, че да беседва с разбойник от керванните пътища…

— Какво ли няма да чуеш в днешното тревожно време!

— Не смята ли господарят, че ако Джалал ад-Дин замине надалеко, например на поклонение на гроба на пророка в Свещената Мека, шушуканията му с тюркмените ще се прекратят?

— Аз го назначих за управител на далечната Газна, на границата с Индия. Но и там той ще събере около себе си метежни ханове и ще ги уговори да тръгнат да нападат Китай. А после Хорезъм ще се раздели като разсечена с нож диня. Не, нека Джалал ад-Дин стои тук, под моя покрив, за да мога винаги да го наблюдавам.

— Мъдро решение!

— И все пак, векиле, ти дето само ми размахваш опашка, чуй ме внимателно! Ако още веднъж разбера, че разбойникът Кара-Кончар свободно обикаля из Гургандж, сякаш си е у дома, то твоята глава с угаснали очи ще бъде побита на кол пред двореца на Джалал ад-Дин…

— Да ни опази Аллах от това! — мърмореше векилът, отстъпвайки към вратата.

Влезе стар евнух.

— Съгласно заповедта ти, величайши, хатун Гюл-Джамал дойде в твоите покои и чака заповедите ти.

Шахът се надигна някак неохотно.

— Доведи я тук, в килимената стая…

Властелинът на Хорезъм излезе в коридора, наведе се, за да мине през ниската врата, и започна да се изкачва по вита стълбичка. В малка съседна стаичка той се притисна към резбованата дървена решетка на тясно прозорче и започна да наблюдава какво ще се случи в килимената стая.

Старият голобрад евнух, прегърбен, с широки бедра, увити в кашмирски шал, отвори резбованата врата. В ръката си държеше сребърен свещник с четири свещи. Погледна малката фигурка, увита с пъстър плат, и съчувствено въздъхна.

— Е, да вървим нататък! — изписка тънкият му глас. После отметна тежките завеси и вдигна високо свещника. Гюл-Джамал се промъкна вътре, като се изви така, сякаш очакваше отгоре й да връхлети нещо, остави обувките си до вратата и направи две крачки напред.

Тясната стая, потънала в червени бухарски килими, изглеждаше като кукленска, таванът се губеше високо в тъмнината.

Евнухът излезе. Ключът шумно се превъртя в ключалката. Високо в стената светна полукръгъл прозорец със сложно украсена решетка — там вероятно евнухът остави свещта. На противоположната стена тъмнееше също такова украсено прозорче. Не надничаше ли някой през него?

Гюл-Джамал бе чувала дворцовите клюки за някаква килимена стая. Жените от харема разказваха, че в нея палачът Джихан-Пехливан удушава жените, уличени в изневяра, а Хорезъм шахът наблюдава през украсено прозорче горе в стената. Нима е попаднала именно в тази стая?

Девойката обиколи помещението. На пода имаше няколко неголеми килима, обикновено използвани за молитви. „Навярно в такъв килим завиват обречената жена, когато я изнасят нощем от двореца?“ Тя нахвърли в ъгъла разноцветни копринени възглавници и се отпусна върху тях, но остана нащрек и потрепваше при всеки шум.

Изведнъж килимът, който се спускаше от вратата, се размърда и изпод него се показа глава на страшен звяр. В мъждивия сумрак две кръгли очи блеснаха със зелени искри.

Гюл-Джамал подскочи и се притисна към стената. Животното, чието тяло бе покрито с жълто-черни петна, безшумно пропълзя в стаята и се излегна, положило муцуна върху лапите си. Дългата опашка се извиваше и удряше по пода.

„Барс! — помисли си мургавата девойка. — Обучен за лов, людоед! Но тюркменките не се предават без борба!“ — и като падна на колене, тя повдигна края на постлания килим. Хищникът заръмжа и започна да се приближава пълзешком.

— Вай-уляй! Помогнете! — закрещя Гюл-Джамал, докато вдигаше килима. С един силен скок звярът я повали и тя се сви, скрита под постелката. Пантерата удряше с лапи и се опитваше да раздере дебелата тъкан.

— Помощ! Настанал е последният ми ден! — крещеше момичето, когато чу силно чукане по вратата и спорещи гласове. Виковете на хората и ръмженето на звяра се усилиха и издигнаха… После шумът затихна… Някой отметна килима…

Висок слаб джигит с черна овча шапка над раздрана от слепоочието до брадичката си буза стоеше над нея и изтриваше в края на килима своя меч-кончар. Старият евнух, вкопчил се в ръкава на младия мъж, се опитваше да го избута навън.

— Как посмя да влезеш тук, в забранените покои? Какво стори, нещастнико? Как посмя да съсечеш любимия барс на падишаха? Повелителят ще те набие на кол!

— Отдръпни се, голобради! Или ще отсека и твоята глава.

Гюл-Джамал се надигна, но отново падна безсилно върху възглавниците. Животното лежеше в средата на стаята и сякаш държеше в лапи отсечената си глава. Тялото му все още потръпваше.

— Жива ли си, хатун?

— Ти си тежко ранен, смели джигите! Кръв се стича по лицето ти.

— Е, нищо и никаква работа! Белегът през лицето е украшение за воина.

В стаята се втурна началникът на охраната Тимур-Мелик. До вратата се тълпяха няколко стражи.

— Кой си ти? Как попадна в двореца? Как посмя да се биеш с часовите? Дай оръжието!

Джигитът, без да бърза, прибра меча в ножницата и спокойно отговори:

— А ти кой си? Не си ли ти началникът на стражата — Тимур-Мелик? Селям на теб! Трябва да видя шаха по много важна работа, отнасяща се до него. Лоши вести от Самарканд.

— Кой е този дързък човек? — прогърмя властен глас. В килимената стая с широки крачки влезе Хорезъм шахът, положил длан на дръжката на кинжала.

— Селям на теб, Велики шах! — поздрави джигитът, като допря длан до гърдите си и леко се поклони. После рязко се изправи. — Ти тук си зает с шегички да плашиш със степни кожи слабите жени, а по света стават важни работи. На пътя на керваните срещнах пратеник от Самарканд. Той преуморил коня си и бягаше пеша, чак докато се строполи от умора. Като безумец той твърдеше: „В Самарканд избухна въстание. Убиват всички търговци и ги окачват по дърветата като овчи трупове в месарница.“ Начело на въстаналите е твоят зет, султан Осман, управител на Самарканд. Искал да пререже гърлото и на твоята дъщеря, но тя със стотина предани джигита се е затворила в крепостта и се отбранява денонощно. Ето писмо от нея…

Великият владетел дръпна от ръцете на джигита червен свитък и го отвори с върха на кинжала си.

— Ще им дам аз едно въстание! — мърмореше, докато се опитваше да прочете писмото на мъждивата светлина. — Самарканд винаги е бил гнездо на бунтовници. Слушай, Тимур-Мелик! Незабавно да се съберат кипчакските отряди! Аз тръгвам за Самарканд. Там няма да стигнат тополите и въжетата, за да обеся всеки, осмелил се да вдигне ръка срещу сянката на Аллах на земята… Тази жена отнесете в нейната бяла юрта и извикайте лекар… Джигите, как се казваш?

— Е, не е важно! Просто така, един обикновен джигит във великата пустиня…

— Ти ми донесе „черна вест“, а по древен обичай аз съм длъжен да умъртвя „пратеника на скръбта“. А освен това съсече любимия ми барс. Каква присъда да ти отредя не знам…

— Аз зная, господарю! — провикна се Тимур-Мелик.

— Позволи ми да кажа.

— Говори, храбри Тимур-Мелик, и го обяви от мое име на дръзкия джигит.

— Във военните дела изпуснеш ли ден или дори час — значи да изпуснеш победата. Джигитът показа голямо усърдие и донесе важно и полезно писмо за Ваше величество. В него се казва, че дъщеря ви е жива и храбро отблъсква нападението на врага, сякаш тя самата е воин. Ти, мой Велики падишах, ще се понесеш към Самарканд и ще успееш да спасиш храбрата си дъщеря от гибел. За такава услуга шахът прощава на джигита девет пъти девет негови престъпления. А в замяна на убитото животно Хорезъм шахът ще получи нещо много по-голямо от него — същия този отчаяно смел джигит, и ще го назначи стотник — предводител на сто конника-тюркмени, които воинът трябва сам да доведе. Те ще постъпят в твоя отряд като лична охрана…

Владетелят стоеше изумен и навиваше къдрица от своята черна брада на пръста си, украсен с елмазен пръстен.

— Соколът от пътя си не се отбива, шахът две различни думи не казва — с достойнство произнесе джигитът и попита като се наведе и грижовно взе на ръце Гюл-Джамал.

— Къде ще заповядаш да отнеса тюркменската девойка?

На прага за миг се спря — висок, слаб и намръщен — и каза, обръщайки се към Хорезъм шаха като към равен:

— Селям на теб от Кара-Кончар, страшилището за твоите кервани! — и гордо продължи.

Шахът гледаше Тимур-Мелик и не знаеше да му се ядосва ли или да му благодари. А Тимур-Мелик се смееше гръмко.

— Какъв дързък храбрец! А ти, господарю, казваше, че на тюркмените не трябва да се доверяваш. Та с войска от такива джигити Вселената ще покориш!

 

 

… Изминаха няколко дни. Когато в нощния мрак над минаретата увисна тънкият сърп на полумесеца, няколко безшумни сенки се плъзнаха край двореца в една от пресечките и се спряха там, където клоните на старата топола се скланяха над стената.

Стълба от изплетено от косъм въже с кука в края бе преметната през стената. Една сянка се покатери горе. Над бялата юрта се извиваше дим, през цепнатините светеше. В тъмното, след крясък на сова от юртата излезе забулена жена…

В мрака се чуха думите:

— Всички тюркмени са братя! Селям! Здрава ли е хатун Гюл-Джамал?

— Аз съм нейната прислужница. Горко ни! Хорезъм шахът вече три дена откакто замина с войските си да усмирява въстаналия Самарканд. В двореца сега бди острото око на свирепата старица, ханшата майка Теркен-Хатун. Тя заповяда да пренесат нашата Усмивка на цвете в каменната кула на двореца и удвои стражата. Каза, че Гюл-Джамал ще остане в кулата до края на живота си.

— Ти се добери до нея. Ето ти златен динар за евнуха, а ето още два за стражата. Предай на хатун Гюл-Джамал да каже на ханшата майка, че иска да каже молитва на гроба на светия шейх, който се намира извън града, край големия път. Теркен-Хатун няма да посмее да й откаже молитва, а когато излязат от града — там вече Кара-Кончар ще стори, каквото е нужно.

Сянката отново се покатери върху стената и изчезна в мрака. Слугинята прошепна:

— Няма в света по-злобна и по-хитра жена от Теркен-Хатун! Ако поиска да изтрие някого от лицето на земята, кой ще се бори с нея?