Ясмина Кадра
Кабулските лястовици (6)

5.

Атик Шаукат се връща в джамията, за да присъства на молитвата за Ел Иша^[1], от която последен ще се изправи. Ще прекара дълги минути с разтворени молитвено ръце, ще повтаря изречения от Корана и ще моли светците и предците да го подкрепят в нещастието. Принуден от старите си болки в коляното да прекрати преклонението, той се отправя към етажерка, отрупана с религиозни книги, и се опитва да чете. Не успява да се концентрира. Текстовете играят пред очите му и заплашват да му взривят главата. Скоро тежката жега в храма го принуждава да се присъедини към групите вярващи, разпръснати из двора. Старците и просяците са изчезнали, но военните инвалиди пак са тук, показват недъзите си като трофеи. Безногият властно се е разположил на количката си, следи разказите на събеседниците си, готов да ги потвърди или да не се съгласява. Голиат се е върнал; седнал до един безрък, той внимателно слуша старец, който разказва как с шепа муджахидини, въоръжен само с една лека картечница, е успял да спре колона съветски танкове.

Атик не устоява дълго на безумните военни истории. Той напуска джамията и тръгва да броди из сякаш преминалите през хекатомба квартали, като от време на време използва нагайката си, за да отблъсне най-нахалните просяци. Без да осъзнава, се озовава в своята тъмница и влиза вътре. Мълчанието на килиите го успокоява. Той решава тук да прекара нощта. Опипом търси огнеупорния фенер, запалва го и се просва на походното легло, мушнал ръце под главата си и вперил очи в тавана. Всеки път, когато мислите му го връщат към Мюссарат, той рита в празното пространство, като че ли се опитва да се отърве от тях. Яростта се завръща на заливащи го една след друга вълни, кръвта във вените му кипва и стяга гърдите му. Сърди се на себе си, че няма смелост да сложи край на гнойния оток веднъж завинаги, да каже цялата истина на съпругата си, която се смята за привилегирована в сравнение с обезправените жени по улиците на Кабул. Мюссарат злоупотребява с търпението му. Болестта й не представлява смекчаващо вината обстоятелство; тя трябва веднъж завинаги да я приеме.

Една чудовищна сянка затулва стената. Атик подскача и грабва нагайката.

— Аз съм, Назих — успокоява го един треперещ глас.

— Не са ли не научили да чукаш, преди да влезеш? — гълчи го побеснелият Атик.

— Ръцете ми са заети. Не исках да те плаша.

Атик насочва фенера към новодошлия. Това е мъж на шейсетина години, висок като стълб, прегърбен, с гротесков врат и с безформена шапка над разрошените му коси. Изпитото му лице се разтегля към брадичката, от която се проточва побеляла брада, а изпъкналите му очи сякаш изскачат от челото му като под въздействието на ужасна болка.

Той остава прав под рамката на вратата, нерешително усмихнат, чакайки знак от тъмничаря, за да влезе или да се разкара.

— Видях светлината — обяснява той. — Рекох си, добрият Атик не е на кеф, трябва да ида да му правя компания. Но не дойдох с празни ръце. Донесох малко изсушено месо и ягоди.

Атик размисля, повдига рамене и посочва една агнешка кожа на земята. Щастлив, че е приет, Назих се настанява на определеното му място, развива едно вързопче и оставя щедрия си дар пред нозете на тъмничаря.

— Рекох си, Атик се е изнервил вкъщи. Не би дошъл по това време в затвора, където няма никой, ако нямаше нужда да се разсее. Аз също не се чувствам уютно у дома. Стогодишният ми баща не се укротява. Изгуби зрението си и краката не го държат, но не престава да мърмори. Непрекъснато е недоволен. Преди, за да го накараме да млъкне, му давахме да яде. Сега няма кой знае какво за похапване, пък и той вече няма зъби, така че нищо не може да спре езика му. Понякога първо призовава за мълчание, а след това не можеш да го спреш. Преди два дни не се събуди. Дъщерите ми го разтърсиха, напръскаха го с вода; не помръдна. Взех ръката му — нямаше пулс. Допрях ухо до гръдта му, не дишаше. Рекох си, добре, починал е, ще предупредя семейството и ще му устроя хубаво погребение. Излязох да съобщя вестта на съседите, след това отидох да споделя новината за кончината на старейшината на рода с братовчедите, племенниците, близките и приятелите. На обяд се върнах у дома. И кого мислиш заварих в двора да гълчи де кого свари? Баща ми, от плът и кръв, жив като попържните си, а устата му зейнала, с побелели венци. Струва ми се, че не е съвсем с ума си. Човек не може нито да седне на масата, нито да легне с него. Мине ли някой, скача отгоре му и започва да сипе ругатни. Съседите се намесват и смятат, че гневя Господа, като не проявявам търпение към моя създател. За да не ядосвам Бог, повечето време прекарвам навън. Даже се храня на улицата.

Атик кима с глава. Тъжна работа. Назих вече не е същият. Познаваше го като мюфтия в Кабул преди едно десетилетие. Не беше прекалено венцехвален, но петъчните му проповеди събираха стотици вярващи. Живееше в голяма къща с градина и врата от ковано желязо, понякога го канеха на официалните церемонии редом с големците. Синовете му бяха убити във войната срещу руснаците, което увеличи уважението на местните власти към него. Не се оплакваше от нищо и нямаше неприятели. Живееше относително нормално, от джамията вкъщи и от къщи в джамията. Четеше много; ерудицията му внушаваше респект, макар той да не я демонстрираше за щяло и нещяло. След това обаче, изведнъж, една сутрин го видяха с изцъклени очи и разпенена уста да върви, жестикулирайки, по улиците. Първо си рекоха, че е бил обладан от зли сили, но екзорсистите напразно се опитваха да ги прогонят, след това го въдвориха за няколко месеца в клиника. Той никога вече не си възвърна всичките способности. Понякога го осеняваше лъч здрав разум и тогава се изолираше, за да крие срама от това, в което се е превърнал. Често пъти заставаше там, пред прага на дома си, седеше под избелял чадър и с еднакво безразличие гледаше как преминават дните и хората.

— Знаеш ли какво ще сторя, Атик?

— Откъде да знам? Ти никога нищо не казваш.

Назих наостря слух, а след това, успокоен, че никой не може да го чуе, се свежда към надзирателя и шепнейки, му доверява:

— Ще замина…

— Къде ще заминеш?

Назих гледа към вратата, сдържа дишането си и слуша. Обезпокоява се, става, излиза на улицата, за да провери дали няма някого, и се връща, а в зениците му грее някакво безумно ликуване.

— Хич си нямам и представа. Ще замина и точка. Приготвих си бохчата, сопата и парите. Щом оздравее десният ми крак, ще им върна купоните, всички налични документи и без да казвам никому благодаря или сбогом, ще си замина. Ще хвана първия попаднал пред очите ми път и ще вървя по него чак до океана. Като стигна на брега, ще се хвърля във водата. Няма да се върна в Кабул. Това е прокълнат град. Няма Божия благодат за него. Прекалено много хора умират, а улиците са пълни с вдовици и сираци.

— Също и с талибани.

Назих се обръща рязко към вратата, стреснат от забележката на надзирателя, след това измършавялата му ръка описва жест на отвращение и вратът му се удължава, когато промърморва:

— Тия нищо няма да загубят, ако почакат.

Атик не му възразява. Той взема парче изсушено месо и го проучва с несигурен поглед. Назих поглъща два залъка, за да му докаже, че не рискува нищо. Атик отново помирисва месото и го оставя; избира си плод и го яде с апетит.

— Кога ще ти оздравее кракът?

— След една-две седмици. А след това, без да съобщавам никому, си грабвам партакешите и хайде, ни чул, ни видял! Ще вървя до прималяване, все направо, без да разговарям с никого, без дори да срещам никого по пътя си. Ще вървя, ще вървя, ще вървя, докато се изтъркат подметките на чехлите ми и стъпалата ми се разкървавят.

Атик се облизва, грабва втора ягода, избърсва я в жилетката си и я поглъща цялата.

— Приказваш си, че ще заминеш, но си тук.

— Боли ме кракът.

— Помня, че те болеше кръстът, а преди кръста беше гърбът, а преди гърба бяха очите. От месеци все говориш за заминаването си и все си си тук. Като вчера, като утре. Никъде няма да отидеш, Назих.

— Напротив, ще отида. И ще излича следите от стъпките си. Никой няма да знае къде съм отишъл и самият аз няма да мога да намеря обратния път, ако ме обземе желание да се завърна.

— Не е така — казва Атик с желание да ядоса събеседника си, сякаш обстоятелството, че противоречи на клетника, ще е възмездие за собствените му злочестини, — ти никъде няма да заминеш. Също като дърво ще останеш побит в квартала. Не че корените те задържат, а хората като тебе не могат да стигнат по-далече от носа си. Те бълнуват за далечни страни, за безкрайни пътища, за неправдоподобни експедиции, но никога няма да ги реализират.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Не може да знаеш какво ни чака утре, Атик. Единствено Бог е всезнаещ.

— Не е необходимо да гледаш в кристална топка, за да предвидиш какво ще правят просяците утре. Утре, при зазоряване, ще ги открием на същото място, с протегната ръка и с умоляващ глас, също както вчера и предходните дни.

— Аз не съм просяк.

— Всички ние в Кабул сме просяци. И ти, Назих, утре ще стоиш на прага на дома си, под сянката на опърпания ти чадър, ще чакаш дъщерите ти да донесат скромното ядене, което ще изядеш посред улицата.

Назих е огорчен. Не разбира защо тъмничарят отказва да го признае способен за инициатива, свойствена за толкова много хора, и не знае как да го убеди. Възцарява се мълчание и накрая той притегля към себе си вързопчето с храната, решавайки, че надзирателят не е достоен за щедростта му.

Атик избухва в смях и грабва трета ягода, която отделя настрани.

— Преди, когато говорех, хората ми вярваха — казва Назих.

— Преди ти беше с ума си — отвръща му непреклонният тъмничар.

— Мислиш, че съм побъркан, така ли?

— Уви, не само аз съм на това мнение.

Назих свежда брадичка, съкрушен.

— Отивам си у дома — казва той.

— Чудесна идея.

Умърлушен върви към вратата. Преди да изчезне, потвърждава приглушено:

— Вярно е. Всяка нощ си казвам, че ще замина, а денем все съм си тук. Питам се какво ли толкова ме задържа.

Когато Назих си тръгва, Атик отново се просва на походното легло и скръства пръсти под тила си. Тъй като таванът на килията не му носи никакво разтоварване, той отново сяда и хваща с длани страните си. Прилив на яд се издига в главата му. Със свити юмруци става, за да се прибере вкъщи, обещавайки си, че ако съпругата му продължи да се държи като изкупителна жертва, няма повече да се грижи за нея.