Ясмина Кадра
Кабулските лястовици (5)

4.

Слънцето се готви да се оттегли. Лъчите му вече не парят със същия бяс по билата на хълмовете. Обаче замаяните по прустовете старци, макар да очакват вечерта с нетърпение, знаят, че нощта ще бъде също толкова знойна, колкото деня.

Пристегнат в потилнята на скалистите си планини, Кабул се задушава. Човек би казал, че в небето е зейнал прозорец към преизподнята. Редките тласъци на вятъра, вместо да разхладят или да раздвижат обеднелия въздух, се забавляват да издигат прах в празното пространство, за да гложди очите и да изсушава гърлата.

Атик Шаукат установява, че сянката му до безкрайност се е разтегнала по земята; мюезинът скоро ще повика вярващите за магребската молитва. Той прибира нагайката под колана си и без да бърза, се насочва към кварталната джамия, простичко боядисана голяма зала с нестабилен таван и с отнесено от бомбардировка минаре.

Хайка талибани се върти около светилището, за да улавя минувачите и да ги принуждава под заплахите на оръжието да се присъединят към вярващите.

Вътрешността на храма жужи като бойно поле. Първите пристигнали са превзели смачканите килимчета, застлани по земята в близост до минбара^[1], върху който един молла учено чете от някаква религиозна книга. Не толкова чевръстите са принудени да си поделят няколкото парчета покривки, които някои използват като завивки. Останалите, благодарни, че са се спасили от слънцето и от нагайките на милиционерите, се задоволяват с грапавата земя, която оставя по задниците им ясни отпечатъци.

Атик отблъсква с крак грозд дядковци, скарва се на най-стария и го принуждава да се прилепи към стената, след което сяда до една колона. Навъсеният му поглед продължава да смразява стареца, който се мъчи да стане по-нисък от тревата.

Атик Шаукат ненавижда старците, особено тези от квартала, в голямата си част неприкосновени юродиви, съсипващи се от просия, които по цели дни мълвят безкрайни молитви и дърпат с ръцете си на призраци пешовете на минувачите. Грабливи птици, дебнещи плячка, те се събират вечер там, където милосърдни души оставят купи с ориз, предназначени за вдовиците и сираците, и не се поколебават да разкрият недъзите си, за да се доберат до няколко залъка. Атик ги ненавижда най-вече по тази причина. Всеки път, когато ги открива близо до себе си, той се моли с отвращение. Не понася нито охканията им, когато се превиват, нито болезнената им дрямка по време на проповедта. За него това са живи мощи, които гробарят е пропуснал, загнили и треперещи, с гуреливи очи, изкривени устни и смрад на умиращи животни…

— Астагфиру Ллах!^[2] — си казва той. — Ето че сърцето ти се изпълва с жлъч дори в Божия дом, бедни ми Атик. Вземи се в ръце. Остави неприязънта си на улицата и се опитай да не позволиш на злото да омърси мислите ти.

Той стиска слепоочията си с ръце, опитва се да изпразни главата си от лошите мисли, след това забива брадичката в кухината на шията си, упорито свежда поглед надолу, та гледката на старците да не смущава съсредоточеността му.

Мюезинът призовава към молитва. Вярващите стихийно се надигат и започват да се подреждат в редици. Един дребосък с щръкнали уши и с вид на малко дяволче дърпа Атик за края на жилетката му, приканвайки го да застане редом с останалите. Раздразнен от този жест, надзирателят хваща юмрука му и леко го извива. Отначало удивен, мъникът се опитва да изтегли ръката си от менгемето, което я стяга, но не успява и се превива. За малко да падне, толкова силна е болката. В продължение на няколко мига Атик продължава да го стиска; когато осъзнава, че жертвата му ще се разкрещи, я пуска. Джуджето разтрива изтръпналата си ръка, мушва я под мишницата си и неспособен да се примири с идеята, че един вярващ може да се държи по такъв начин в джамия, си намира място в предната редица и застава там, без да се обръща назад.

— Астагфиру Ллах! — отново си прошепва Атик. — Какво става с мене? Не мога да понасям нито мрака, нито дневния зрак, нито да седя, нито да стърча прав, нито старците, нито децата, нито погледите на хората, нито пък ръцете им да ме докосват. Едва търпя самия себе си. Дали не съм луд за връзване?

След молитвата той решава да изчака следващия призив на мюезина в джамията. Във всеки случай няма готовност да се прибере вкъщи, където го чака разтуреното му легло, кухненските съдове, забравени в миризливия леген, и свитата му на кълбо жена в единия ъгъл на стаята, завила главата си с мръсна бурка и с възмораво лице… Вярващите се разпръскват; някои се прибират по домовете си, други остават в двора на разговорка. Старците и просяците се скупчват при входа на джамията с протегнати ръце. Атик се приближава към група инвалиди от войната, които си припомнят сраженията. Най-високият от тях, своеобразен Голиат, оплел се в брадата си, чертае с подут пръст някакви схеми по прахта. Останалите, седнали по турски около него, го наблюдават мълчаливо. Всичките са с отрязани крак или ръка. Един от тях, отдръпнат малко назад, е въобще без крака. Поставен е в занаятчийска количка, пригодена да му служи за инвалиден стол. Голиат е едноок и половината от лицето му е обезобразено. Той свършва с рисуването, превива се към земята и започва да разказва:

— Разположението на терена беше горе-долу такова — изрича той с тънък гласец, който силно контрастира с херкулесовото му тяло. — Ето тук имаше планина, там скалист бряг и тези два хълма. Реката протичаше оттук и заобикаляше планината от север. Руснаците държаха хребета и стърчаха над нас по целия фронт. От два дни те ни задържаха упорито. Не можехме да отстъпим заради планината. Тя беше лиса и хеликоптерите щяха да ни направят на перушина. На това място стръмният бряг се превръщаше в пропаст. Реката, дълбока и широка, ни препречваше пътя от тази страна. Имахме само един път, през брода, а руснаците нарочно ни го бяха оставили. Всъщност това беше клопка. Веднъж попаднали там, щяха да ни изтребят като плъхове.

Но не беше възможно дълго време да задържим позициите си. Не ни достигаха муниции и нямахме почти нищо за ядене. Освен това противникът беше поискал подкрепления. Подсилената му артилерия ни обстрелваше денонощно. Не можехме да мигнем. Намирахме се в плачевно състояние. Не можехме дори да погребем мъртъвците си, които започваха ужасно да смърдят…

— Нашите мъртъвци никога не са смърдели ужасно — намесва се разгневеният инвалид без крака. — Спомням си един снаряд, който ни връхлетя изненадващо и уби на място четиринайсет муджахидини. Така останах без крака. В продължение на осем дни стояхме в ямата. Но мъртвите не започнаха да се разлагат. Лежаха там, където взривът ги беше запратил. Не миришеха лошо. Лицата им бяха ведри. Въпреки раните и локвите кръв човек би казал, че са заспали.

— Това се е случило през зимата — изказа предположение Голиат.

— Не беше през зимата. В разгара на лятото се случи и цареше такава жега, че върху камъните можеше да изпържим яйца.

— Може би тези муджахидини са били светци — рече обърканият Голиат.

— Всички муджахидини са благословени от Бога — припомни му безногият, а останалите кимаха утвърдително с глави. — Те не смърдят и не се разлагат.

— От какво е била тогава миризмата, обзела нашите позиции?

— От мъртвите ви мулета.

— Нямахме мулета.

— Тогава е била миризмата на шуравите^[3]. Тези свини смърдят дори когато излизат от банята. Спомням си, че когато залавяхме някои от тях, облаци мухи идваха да ги разгледат отблизо…

— Ще ме оставиш ли да си довърша разказа, Тамриз? — смъмря го раздразненият Голиат.

— Исках само да уточня, че нашите мъртъвци не смърдят. Впрочем през нощта парфюм на мускус ги обгръща до изгрев-слънце.

Голиат ядосано изтрива начертаното в прахта и се надига. Поглежда навъсено безногия, прескача ниския зид и тръгва към някакъв палатков лагер. Останалите мълчат, докато той се отдалечава, след това възбудено се приближават до мъжа на инвалидния стол.

— Впрочем неговата история вече я знаем наизуст. Колко приказки изрежда, за да стигне до раняването си — заявява един мършав безрък.

— Бил е голям воин — твърди съседът му.

— Истината е, че е изгубил окото си при злополука, а не в сражение. И право да ви кажа, се питам на чия страна е той, щом твърди, че мъртвите смърдят. Тамриз има право. Ние сме ветерани от войната. Изгубихме стотици другари. Те умряха в ръцете ни или пред очите ни; никой от тях не смърдеше…

Тамриз се размърдва на стола, оправя възглавничката под коленете си, омотани в каучукови превръзки, и гледа към палатковия лагер, сякаш се бои да не се завърне Голиат.

— Изгубих си краката, половината от зъбите, косите, но паметта ми остана невредима. Спомням си всеки детайл, сякаш беше вчера. Намирахме се в разгара на лятото, а през тази година жегата тласкаше гарваните към самоубийство. Виждахме ги да се издигат високо в небесата, преди тежко-тежко да се стоварят на земята, с прилепени към тялото криле и с отворени човки. Кълна се в Корана, това е святата истина. Чувахме как пращяха въшките в бельото ни, простряно върху нагретите скали. Това беше най-ужасното лято, което съм преживявал. Бяхме отслабили бдителността си, убедени, че не е възможно бял задник да се измъкне от мястото си на квартируване в подобен пек. Но руските ренегати ни бяха открили с помощта на сателит или на нещо подобно. Ако хеликоптер или самолет беше прелетял над позициите ни, в следващата минута щяхме да се изнесем оттам. Но на хоризонта не се появяваше нищо. Пълно спокойствие по всички направления. Обядвахме в дупката си, когато снарядът падна. Улучи право в целта. В точния момент и на точното място. Бум! Видях гейзер от огън и земя да ме залива и това беше всичко. Когато се събудих, лежах върху една скала, ръцете ми в кръв, дрехите — разкъсани, почернели от дима. Отначало нищо не разбрах. После видях до себе си крак. Нито за миг не си помислих, че е моят. Чувствувах се добре, не страдах. Само бях малко зашеметен. (Изведнъж мъжът облещва очи и обръща глава към върха на минарето. Устните му треперят, а неовладяеми спазми се появяват по скулите му. Той събира длани, сякаш се опитва да ги напълни с водата от фонтан, и продължава разказа си със силен трепет в гласа…) Така го видях. Както виждам вас. Кълна се в Корана, истина ви казвам… Кръжеше в синьото небе. Крилете му бяха толкова бели, че отраженията им осветяваха вътрешността на пещерата. Той кръжеше, кръжеше. В абсолютно мълчание, не чувах нито виковете на ранените, нито взривовете наоколо; до мен долиташе само коприненият ромон на крилете му, които величествено цепеха въздуха… Беше феерично видение.

— А слезе ли той към тебе? — трескаво се осведомява безръкият.

— Да — отвръща Тамриз. — Той слезе до мене. Ридаеше, а пурпурното му лице грееше като звезда.

— Това е бил ангелът на смъртта — уверява го съседът му. — Само той може да е. Винаги се появява по този начин, слиза при големите храбреци. Каза ли ти нещо?

— Не си спомням. Разгърна криле над тялото ми, но аз го отблъснах.

— Клетнико — викат останалите, — трябвало е да го оставиш. Ангелът щеше да те отведе направо в рая и сега ти нямаше да умираш бавно в инвалидната количка.

Атик решава, че достатъчно е слушал, и поема в друга посока, за да разведри мислите си. Повтаряни до втръсване и все по-заплетени, историите на ветераните от войната са на път да се превърнат в невероятни измишльотини. Атик е дълбоко убеден, че моллите трябва да сложат край на всичко това. Той установява, че не може да броди до безкрайност по улиците. Осъзнава, че се опитва да избяга от своята действителност, от тази, която не може нито да заплете повече, нито да превърне в разказ, не бива да я споделя дори с безчувствения и тъп Мирза Шах, бързащ да упреква хората за малкото съвест, която им е останала. Впрочем той се обвинява, че тръгна да излива душата си пред него. За една чаша чай, която така и не изпи. Обвинява се, че е тръгнал да обсъжда чувството си за отговорност, като последен глупак е повярвал, че най-добрият начин да решиш някой проблем е да му обърнеш гръб. Съпругата му е болна; да не би да е виновна за това? Забравил ли е как тя се раздаваше за него, когато разбитата му бойна група го остави в селото; как тя го кри, седмици наред се грижи за него; как успя да го пренесе на гърба на мулето, да върви дни и нощи през вражеската територия, под снежната виелица, чак до Пешавар? Сега, когато тя има нужда от него, той безсрамно я отбягва, търчи наляво и надясно след всичко, което може малко от малко да го разсее.

Но всяко нещо си има край, също и денят. Ето я нощта; хората се прибират по домовете си, бездомните се скриват в бърлогите си, а ченгетата често пъти стрелят без предупреждение по съмнителните сенки. Трябва да си иде у дома, където ще завари жена си в състоянието, в което я остави, тоест страдаща и безпомощна. Той тръгва по осеяна със сипеи улица, спира на височинката край една руина, протяга ръка към единствената права стена и остава така, с брадичка, докосваща рамото му, здраво укрепил се на прасците си. Тук-там в мрака просветват слаби светлинки, дочува се плач на пеленачета. Ревът им прониква в черепа му като свредел. Жена се бунтува срещу врявата на дребосъците, но бързо е принудена да млъкне от мъжки глух глас. Атик вдига глава и съзерцава хилядите греещи в небето съзвездия. Нещо като вопъл присвива гърлото му. Трябва да стисне пръсти до кръв, за да не рухне. Изморен е, изморен да се върти в кръг, да бяга след димните спирали; изморен от тия отвратителни дни, които го карат от зори до мрак да трамбова из града. Не разбира защо е оцелял след две десетилетия без отдих, непрекъснати засади, въздушни набези, експлодиращи ракети, разкъсващи десетки тела около него, без да жалят нито жените, нито децата, нито стадата, нито колибите, за да продължи в крайна сметка да вегетира във все така неприветливия и грозен свят, в напълно побъркания град, окичен с ешафоди и пренаселен с грохнала човешка измет: град, който непрекъснато го нагрубява и наранява, ден след ден, нощ след нощ, или в компанията на една осъдена на смърт в пъклото на смърдящата дупка, или надвесен над агонизиращата си съпруга, по-окаян и от очакващата гибелта си блудница…

— Ла хавла!^[4] — въздиша тежко той. — Ако такова е изпитанието, на което ти ме подлагаш, Господи, дай ми сили да го превъзмогна.

 

 

Първото нещо, което смущава Атик, когато блъсва вратата на дома си, е запаленият ветроупорен фенер. Обикновено по това време Мюссарат лежи в леглото, а стаите тънат в мрак. Той забелязва празния одър, внимателно сгънатите върху сламеника завивки, подредените до стената възглавници, тъй както той обича. Надава слух: ни стон, ни гък. Връща се назад, установява, че легените са обърнати наопаки, а съдовете греят в ъгъла. Това го учудва, защото от месеци насам Мюссарат рядко оправя дома. Проядена от болестта, тя прекарва по-голямата част от времето в хленчене, свива се от болките, които разкъсват вътрешностите й. Атик се покашля в юмрука си, за да извести, че се е прибрал. Една завеса се разгръща и ето че Мюссарат най-после се появява, с посърнало лице, но изправена на краката си. Ръката й обаче не може да се отдели от стената, на която се подпира, човек усеща, че тя се бори с цялата си енергия да се задържи права, сякаш от това зависи достойнството й. Атик хваща брадичката си с два пръста, едната му вежда отскача нагоре, но не се и опитва да прикрие изненадата си.

— Помислих, че сестра ти се е върнала от Балучистан — казва той.

Мюссарат подскача.

— Още не съм недъгава — отбелязва тя.

— Не исках да кажа това. Сутринта те оставих в много тежко състояние. А сега виждам всичко подредено, подът изметен, и веднага реших, че сестра ти се е върнала. Освен нея си нямаме никой друг да ни помага. Съседките ти отлично знаят какво ти е състоянието, но нито една от тях не е дошла да попита може ли с нещо да бъде полезна.

— Нямам нужда от тях.

— Колко си мнителна, Мюссарат. Защо трябва да преобръщаш всяка дума, за да търсиш под вола теле?

Мюссарат си дава сметка, че по този начин няма да оправи нещата между нея и съпруга й. Тя маха ветроупорния фенер от масата и го окача на една греда, за да дава повече светлина; след това отива да вземе купа с храна.

— Нарязах пъпеша, който ти ми изпрати, и го сложих на хлад на прозореца — казва тя помирително. — Сигурно си гладен. Приготвих ти ориз, така както го обичаш.

Атик си събува чехлите, закача чалмата и нагайката си на една стърчаща дръжка и сяда до желязната купа. Не знае какво да рече и не смее да гледа съпругата си от страх да не засили подозрителността й, така че грабва чашата и я допира до устните си. Водата прелива от устата му и тече по брадата; той се избърсва с опакото на ръката си и се преструва, че се интересува от една ечемичена питка.

— Сама я изпекох — казва му Мюссарат, която дебне жестовете му.

— Защо си създаваш толкова грижи? — промънква той накрая.

— Желая докрай да изпълнявам задълженията си на съпруга.

— Аз нищо не съм искал от тебе.

— Не е необходимо да го правиш.

Тя почти се свлича на рогозката срещу него, издебва погледа му и добавя: — Отказвам да абдикирам, Атик.

— Не е там работата, жено.

— Знаеш колко мразя унижението.

Атик вдига към нея дълбокия си поглед.

— Направил ли съм нещо, което да те е оскърбило, Мюссарат?

— Унижението не е непременно в поведението на другите, понякога то се съдържа в обстоятелството, че сам не можеш да се понасяш.

— Това пък как го измисли, жено? Болна си и толкоз. Имаш нужда да си починеш, да събереш силици. Аз не съм сляп. Живеем заедно от дълги години; ти никога не си се преструвала. Нито пред мене, нито пред когото и да било. Не е необходимо да утежняваш състоянието си, за да ми доказваш несъстоятелни неща.

— Ние живеем заедно от дълги години, Атик, но за първи път имам чувството, че изневерявам на съпружеските си задължения: мъжът ми вече не ми говори.

— Вярно е, че не ти говоря, но не ти се сърдя. Просто съм смазан от тази безкрайна война и от мизерията, която похабява всичко около нас. Аз съм само един надзирател, който не може да разбере защо е приел да пази клетниците, вместо да се занимава със собственото си нещастие.

— Ако вярваш в Бог, трябва да смяташ нещастието, което аз станах за тебе, като небесно изпитание.

— Ти не си моето нещастие, Мюссарат. Сама си измисляш тези глупости. Вярвам в Бог и приемам огорченията, които той ми изпраща, за да провери силата на търпението ми.

Мюссарат разчупва питката и дава част от нея на съпруга си.

— След като веднъж ни се е отдала възможност да поговорим, да внимаваме да не се препираме — шепне тя.

— Съгласен съм — подкрепя я Атик. — След като сега имаме възможност да си побъбрим, нека избягваме обидните твърдения и намеци. Аз съм твой съпруг, Мюссарат. Опитвам се на свой ред да спазвам семейните си задължения. Проблемът е, че съм малко изваден от равновесие. Не изпитвам никакъв гняв спрямо тебе. Трябва да знаеш това. Мълчанието ми не е отхвърляне, то е израз на безпомощността ми. Разбираш ли ме, жено?

Мюссарат неубедено кима в знак на съгласие.

Атик топва залък хляб в яденето. Ръката му трепери; диша шумно, толкова му е трудно да потиска гнева, който напира да избухне в него. Той свива врат между раменете си, опитва се да дисциплинира дъха си, а след това, все по-раздразнен, че трябва да се обяснява, казва:

— Не обичам да се оправдавам. Имам усещането, че съм извършил някаква грешка, но не е така. Единственото, което желая, е да имам малко спокойствие в дома си. Прекалено много ли е това? Внушаваш си разни неща, жено. Ти се тормозиш и мене тормозиш. Бих казал направо, че ме провокираш.

— Не те провокирам.

— Може и да е така, но ти казвам какво чувствам. Щом набереш малко сили, тръгваш глупаво да ги пилееш, за да ми докажеш, че се държиш на краката си, че болестта не те е повалила. Но след два дни се огъваш и трябва направо да те нося на гръб. Колко време ще продължи тази комедия, а?

— Прости ми.

Атик въздъхва, топва хляба си в студения сос и го набутва в устата си, без да вдига глава.

Мюссарат оправя дрехата на ръцете си и гледа как мъжът й яде, мляскайки неприятно. Не успява да улови погледа му и се задоволява да съзерцава плешивината, която расте на върха на черепа му.

— Миналата нощ — разказва му тя с тъга в гласа, — на лунна светлина, дръпнах завесата, за да те погледам как спиш. Сънят ти беше спокоен като на човек, комуто нищо не тежи на съвестта. Лека усмивка се прокрадваше в брадата ти. Лицето ти беше сякаш безоблачно; изглеждаше като че ли всичките преживени от тебе страдания се бяха изпарили, че болката никога не се е притаявала в бръчките ти. Гледката беше толкова красива и спокойна, че си пожелах зората никога да не настъпва. Сънят ти те държеше далеч от всичко, което те притеснява. Седнах до тебе. Изгарях от желание да хвана ръката ти, но се боях да не те събудя. За да устоя на изкушението, се размислих за годините, които сме споделяли, често пъти не за добро, и се запитах дали в най-паметните моменти от нашата връзка сме се обичали…

Внезапно Атик спира да се храни. Шепата му трепери, когато си бърше устните. Промърморва ла хавла и разглежда съпругата си, а ноздрите му пърхат.

С фалшиво спокоен глас той се осведомява:

— Какво не е наред, Мюссарат? Прекалено си словоохотлива тази вечер.

— Може би причината е, че ние почти не си говорим от известно време.

— А какво те прави толкова бъбрива днес?

— Болестта. Тя, болестта, е много важен момент, моментът на истината. Човек не може вече нищо да скрива.

— Неведнъж си се чувствала зле и преди…

— Този път усещам, че болката, която се е загнездила в мене, ще ме отнесе със себе си.

Атик отблъсква чинията си и се дръпва към стената.

— От една страна, ти приготвяш вечеря; от друга, ми пречиш да се докосна до нея. Намираш ли това за правилно?

— Прости ми.

— Минаваш всички граници, а после искаш извинение. Не мога да се занимавам с безумията ти.

Тя става и се готви да се прибере зад завесата.

— Ето причината, която ме кара да избягвам да разговарям с тебе, Мюссарат. Ти непрекъснато си в отбрана, като вълчица в опасност. А когато се опитам да те вразумя, приемаш нещата зле и се оттегляш.

— Вярно е — признава тя, — но аз нямам никой друг, освен тебе. Когато ти ми се сърдиш, целият свят ми обръща гръб. Бих дала всичко за тебе. Именно защото се опитвам на всяка цена да бъда достойна за тебе, стават всички тези недоразумения. Днес си бях забранила да ти противореча или да те разочаровам. Обаче непрекъснато правя именно това.

— Защо тогава все повече се оплиташ в заблужденията си?

— Страх ме е…

— От какво?

— От предстоящите дни. Те ме ужасяват. Само да желаеше да облекчиш нещата.

— Как?

— Като признаеш какво ти каза лекарят за болестта ми.

— Пак ли! — разкрещява се вбесеният Атик.

С ритник той обръща масата, става, грабва нагайката и чалмата си, нахлузва чехлите и излиза на улицата.

Останала сама, Мюссарат сграбчва главата в дланите си. Крехките й рамене бавно се разтрисат от ридания.

 

 

Недалеч от там, Мохсен Рамат също не спи. Обтегнал се върху сламеника си, с ръце под темето, той втренчено гледа закрепената върху керамична паничка свещ, която хвърля заплитащи се сенки върху стените. Над главата му на олющения таван една дъска се е огънала заплашително. Миналата седмица в съседната стая се откъсна едно парче и без малко щеше да затрупа Зунайра…

Зунайра, която се е усамотила в кухнята и не бърза да се върне при него.

Двамата вечеряха мълчаливо, той съсипан, а тя отсъстваща. Не се докоснаха до яденето, разсеяно преглъщаха цял час парчета хляб. Мохсен се чувстваше притеснен. Разказът му за убийството на проститутката хвърли в смут къщата. Изповядвайки се пред Зунайра, той искаше да облекчи съвестта си, да се вземе в ръце. Въобще не подозираше, че до такава степен ще шокира съпругата си. Няколко пъти се опита да протегне ръка към нея, да й покаже колко съжалява; ръката му не се подчиняваше; оставаше прилепена към тялото му като вдървена. Зунайра не го окуражи. Тя бе вперила очи в пода, с наведена брадичка, а пръстите й едва докосваха крайчеца на масичката. Повече време й отнемаше да доближи къшей хляб до устните си, отколкото да го отхапе. Отдалечена, с машинални жестове, тя сякаш не желаеше да се върне в реалността, да се разбуди. Сякаш нито един от двамата не ядеше истински, накрая тя вдигна блюдото и се оттегли зад пердето. Мохсен дълго я чака, после отиде да се просне на сламеника. И там продължи да я чака. Зунайра не се появи. Вече я чакаше от два часа, може би и повече, но Зунайра все не идваше. От кухнята никакъв шум не напомняше за присъствието й. Измиването на две чинии и изпразването на кошничката за хляб не можеше да продължава до безкрайност. Мохсен изчаква още няколко минути и решава да види какво става. Когато дръпва пердето, открива Зунайра седнала на една покривка, сгънала колене към корема си и обърната към стената. Сигурен е, че тя не спи, но не посмява да я обезпокои. Връща се безшумно, надява една роба и сандалите си, духва свещта и излиза на улицата. Влажна жега властва над квартала. Тук-там мъже разговарят пред праговете на къщите си или в подножието на стените. Мохсен не намира за нужно да се отдалечава от дома си. Той сяда на стъпалото, скръства ръце на гърдите си и започва да търси звезди в небето. Точно в този момент някакъв човек изскача като диво животно пред него и с гневна походка преминава по уличката. Отражението на един лунен лъч осветява сгърченото му лице; Мохсен разпознава тъмничаря, който щеше да му отнесе главата с нагайката си преди малко на прага на магазинчето.