Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Hirondelles de Kaboul, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Георги Цанков, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- notman(2016)
Издание:
Ясмина Кадра. Кабулските лястовици
Превод: Георги Цанков
Редактор: Йоана Томова
Художник на корицата: Буян Филчев
Коректор: Станка Митрополитска
Компютърен дизайн: Силвия Янева
Печат: „Инвестпрес“ АД
ИК „Прозорец“, София, 2007
ISBN: 978–954–733–499–1
История
- —Добавяне
15.
Джипът на Касим Абдул Яббар забива спирачки пред тъмницата, следван отблизо от микробус, пълен с жени и деца, който предпочита да спре от другата страна на улицата, сякаш за да се предпази от магиите, кръжащи около злокобната сграда. Атик Шаукат се промъква в коридора и се опира до стената, ръцете му треперят, прилепени към бедрата, гледа в земята, за да не издаде силата на чувствата си. Страх го е, тресе го от студ. Опънати до скъсване, вътрешностите му непрестанно къркорят, а остри и силни спазми измъчват краката му. Пулсирането на кръвта глухо отеква в слепоочията му и напомня удари на боздуган в подземни галерии. Той е стиснал челюсти и задържа все по-хаотичния си дъх, за да не се поддаде на паниката.
Касим прочиства гърлото си. Това е неговият начин да предизвести появата си. Тази сутрин в гъргоренето му има нещо чудовищно. Някой отваря вратата, после се чуват стъпки по пода. Появяват се сенки, а след тях в помещението плисва силна светлина. Две милиционерки проникват в потъналата в мрак тъмница, мразовита и влажна въпреки зараждащата се дневна жега. Те минават покрай надзирателя, безмълвно, с войнствена походка, и се насочват към килията в дъното. Касим на свой ред се появява. Великанската му фигура се откроява на прага и затулва проникващата отвън светлина. Поставил юмруци на хълбоците си, той върти глава наляво и надясно, криви се пресилено и се доближава до тъмничаря, преструвайки се, че съзерцава един пълзящ по тавана гущер.
— Вдигни глава, боецо. Тилът ти ще се превие и няма да можеш да се погледнеш в огледалото.
Атик кимва, но остава с приведен поглед.
Милиционерките се връщат и водят затворничката пред себе си. Двамата мъже се отдръпват, за да ги пуснат да минат. Касим, който с крайчеца на окото си наблюдава своя приятел, се изкашля в юмрука си.
— Работата е свършена — отсича.
Атик превива разтърсения си от трепет врат.
— Трябва да дойдеш с нас — настоява Касим. — Налага се да говоря с тебе.
— Не мога.
— Какво те спира?
Тъмничарят предпочита да запази мълчание, Касим се оглежда наоколо и като че ли забелязва някакъв силует в дъното на помещението.
— В канцеларията ти има някой.
Гръдта на Атик се повдига, а дишането му секва.
— Съпругата ми.
— Обзалагам се, че тя иска да отиде на стадиона.
— Така е, прав си… наистина иска.
— Моите съпруги и дъщерите ми също искат. Те ме принудиха да наема микробуса, който стои отвън. Е, добре, нямай грижа. Кажи й да се присъедини към тях. Ще я посрещнеш на излизане от стадиона. Колкото до твоя милост, ти ще дойдеш с мене. Непременно трябва да споделя с тебе един план, който ми е на сърцето.
Атик се заплита. Опитва се да размисля бързо, но грубият глас на Касим му пречи да се концентрира.
— Какво има? Сърдиш ли ми се?
— Не ти се сърдя!
— Тогава какво?
Хванат натясно, Атик се влачи към канцеларията си с полупритворени очи и се опитва да подреди мислите си. Нещата мълниеносно се променят около него, изпреварват го, измъчват го. Беше предвидил друг маньовър, но всичко се провали. Никога погледът на Касим не му е изглеждал толкова решителен и заплашителен. От него се лее пот. Започва да му се вие свят и дъхът му секва. Спира пред прага, умува няколко секунди и затваря вратата след себе си. Седналата на походното легло жена го гледа. Той не може да различи погледа й, но строгостта в него увеличава мъката му.
— Виждаш ли? — шепти. — Небето ни чу; ти си свободна. Човекът, който чака отвън, току-що го потвърди. Срещу тебе няма никакво обвинение. Още днес можеш да се върнеш у дома.
— Какви бяха тези жени, които видях да минават през коридора?
— Това е женски затвор. Те често пъти минават оттук.
— Затворничка ли отведоха?
— Не е твоя работа. Вчерашният прозорец вече е затворен, да отворим широко утрешния. Ти си свободна. Това е важното.
— Мога ли в такъв случай да си вървя?
— Естествено. Но преди това ще те заведа при едни други жени в чакащия на улицата микробус. Не е необходимо да им казваш нито коя си, нито откъде идваш. Те не бива да знаят… Микробусът ще ви отведе до стадиона, където започват официални церемонии.
— Искам да се прибера у дома.
— Шът! Говори по-тихо.
— Не желая да ходя на стадиона.
— Задължително е… Няма да продължи дълго. На края на митинга аз ще те чакам на изхода и ще те отведа на сигурно място.
В коридора Касим прочиства гърлото си, за да напомни на тъмничаря, че е време да тръгват.
Зунайра става. Атик я отвежда до микробуса и се връща да седне в джипа до Касим. Нито веднъж не поглежда двете милиционерки и тяхната затворничка, които са заели задните седалки.
Хулителните слова на моллите, разпространявани от многобройни високоговорители, отекват сред руините наоколо. На пресекулки стадионът се разтриса от овации и истерични крясъци. Тълпата продължава да приижда от четирите края на града. Въпреки подсилените от служителите на реда кордони разюздано вълнение е превзело пространството около арената. Касим първо спира микробуса пред една не чак толкова задръстена врата, сваля жените и ги поверява на милиционерките, за да ги настанят на трибуната. Вече спокоен за тях, се качва отново на джипа и подкарва по моравата, където въоръжени талибани вършеят с прекомерен ентусиазъм. Няколко тела се люлеят, увесени на въжета, което означава, че публичните екзекуции вече са започнали. По препълнените, терасовидно разположени пейки, хората грубо се бутат. Мнозина са дошли тук, за да избегнат неприятностите; те присъстват на ужасиите, без да изразяват нищо. Други, опитващи се да се доберат колкото може по-близо до трибуната, където са се разположили господарите на апокалипсиса, размахват ръце и крака, за да бъдат забелязани; тяхното прекомерно и дори ужасяващо ликуване, както и нестройните им крясъци отвращават дори самите гуру. Атик скача на земята и застинал пред джипа, не изпуска от очи отделеното за жени място, струва му се, че разпознава Зунайра във всяка от тях. Достигнал до върха на делириума си, с объркани вътрешности и глава, той не чува нито аплодисментите, нито проповедите на моллите. Сякаш не забелязва и хилядите зрители, струпани по пейките, хищници с по-мръсни лица от брадите им. Силна шумотевица се вдига от единия край на арената, раздават се смъртоносни крясъци. Копоите са помъкнали един „прокълнат“ към съдбата му, където го чака мъж с нож в ръка. Всичко продължава само няколко секунди. Овързаният е принуден да коленичи. Ножът проблясва и му прерязва гърлото. От пейките спорадични аплодисменти поздравяват сръчността на палача. Окървавеното тяло бива метнато върху носилка; следващият е на ред! Атик толкова съсредоточено следи редиците развяващи се бурки, че не вижда как милиционерките повеждат затворничката. Тя върви през тревната площ, а след това, ескортирана от двама мъже, се насочва към отреденото й място. Категоричен глас й заповядва да коленичи. Тя се подчинява и вдигайки за последен път очи през забулващата я маска, забелязва Атик, който й е обърнал гръб, застанал до джипа. В момента, когато тя усеща, че дулото на пушката се опира отзад до черепа й, отправя молба към небето тъмничарят да не се обърне. Изстрелът идва почти незабавно, отнасяйки в небесата незавършената молитва.
Атик няма понятие дали церемонията е продължила няколко часа или цяла вечност. Носачите събират труповете върху ремаркето на един трактор. Потрисаща проповед слага край на „празненството“. Веднага след това хиляди вярващи превземат моравата, тъй като е време за голямата молитва. Молла с поведение на султан води ритуала, а побеснелите копои гонят с нагайките си закъсняващите. След оттеглянето на официалните лица гъмжилото се превръща в мощен прибой и се запътва към изходите. Когато бурките започват да напускат пейките, Атик успява да се измъкне навън с група мъже. Сред тях е Касим, поставил ръце на хълбоците си, видимо доволен от представянето си. Убеден е, че приносът му за доброто протичане на публичните екзекуции не е убягнал от вниманието на моллите. Вече се вижда назначен за управител на най-големия затвор в страната.
Първите жени започват да излизат от стадиона и бързо биват прибирани от мъжете си. Отдалечават се на повече или по-малко еднообразни групи, някои от тях са съпровождани от децата си. Постепенно с отдалечаването на ордите шумотевицата намалява. Тълпата тръгва към града и изчезва сред прахоляка, вдиган от камионите на талибаните, поели в нестройни редици.
Касим открива своя харем сред множеството, с глава му сочи спрелия под едно дърво микробус.
— Ако искаш, ще ви откарам със съпругата ти до дома ви.
— Не е необходимо — отвръща му Атик.
— Отклонението няма да ме затрудни.
— Имам работа в града.
— Добре, както искаш. Надявам се, че ще размислиш над предложенията ми.
— Разбира се…
Касим си взема сбогом и хуква да настигне жените.
Атик продължава да чака своята. Около него струпването се свива като шагренова кожа. Скоро само малък грозд рошави индивиди му прави компания, преди на свой ред да се стопи, повличайки след себе си потръпването на бурките. Когато Атик идва на себе си, той си дава сметка, че на площада вече няма никого. Само издигащият се до небесата прах и широко отворената врата на стадиона, останалото е мълчание; жалко, дълбоко като бездна мълчание. Атик се оглежда наоколо, не може да повярва, напълно е объркан; той е съвсем сам. Обзет от паника, се връща на стадиона. Моравата, пейките, трибуните са празни. Не иска да приеме очевидното и се понася към мястото, където стояха жените. Няма никой, всичко е празно и пусто. Излиза на тревната площ и хуква да тича като бесен. Земята се тресе под стъпките му. Празните пейки започват да се въртят пред очите му, празни, празни, празни. За миг отвращението го принуждава да спре. Но веднага хуква отново, а трескавото му дишане като че ли ще превземе стадиона, града, цялата страна. Безпомощен, ужасен, със сърце, качило се в гърлото му, той се връща на моравата, точно там, където има локва засъхнала кръв, и хванал глава с ръце, една по една оглежда с дива надежда трибуните. Изведнъж осъзнава непроницаемостта на тишината, прасците му омекват и пада на колене. Викът му на поразен от мълния звяр се разнася над стадиона, също тъй страховит като сгромолясването на титан: Зунайра!
В оловносивото небе първите ивици на нощта се стараят да угасят последните огнища на здрача. Едни след други светлините на деня се сгърчват върху пейките, докато сенките, прикрити и разклонени, раздиплят шаловете си по земята, за да посрещнат нощта. В далечината шумовете на града утихват. А в стадиона, нападнат от сонм призраци, моравата потъва в гробищна немота. Атик, който се е молил и е чакал както никога досега, най-после решава да вдигне глава. Отчайващата нищета на мястото го връща към действителността; вече няма какво да търси сред тези олющени стени. Подпирайки се с една ръка на земята, той става. Несигурните му нозе треперят. Прави крачка, после друга и успява криво-ляво да стигне до портала. Навън нощта струпва мрачините си в подножието на руините. Просяци изпълзяват от дупките си, но гласовете им са прекалено сънени, за да изглеждат хленчовете им убедителни. Малко по-нататък хлапета, въоръжени със саби и пушки от дърво, повтарят церемониите от сутринта; вързали са няколко свои другарчета и се готвят да ги екзекутират. Побелели безделници ги наблюдават усмихнато, развеселени и разнежени от правдоподобността на възстановката. Атик върви накъдето го влачат нозете му. Има усещането, че го носи облак. В изсъхналата му от жажда уста се върти само едно име — Зунайра, — недоловимо, но обсебващо. Той преминава покрай тъмницата, след това и покрай къщата на Назих. Нощта го настига в дъното на една тясна уличка, затрупана от руини. Мимолетно мяркащи се силуети се плъзгат покрай него. Когато стига до дома си, краката отново го предават и той се свлича в двора.
Проснат по гръб, Атик съзерцава луната. Тази вечер тя е съвършено кръгла. Сякаш е посребрена ябълка, провесена в небесата. Когато беше малък, той губеше много време да я наблюдава. Седнал на някой хълм, далеч от семейния коптор, се опитваше да разбере как толкова тежко небесно тяло може да се рее в пространството и се питаше дали същества, подобни на тези от неговото село, там също обработваха ниви и водеха на паша козите си. Веднъж баща му дойде да му прави компания. Тогава му разказа за мистерията на луната. Тя е била слънце, разказа му той, което толкова се гордеело с дневната си светлина, че решило в самозабравата си да проникне в тайните на нощта. Това, което видяло там, обаче, било толкова непоносимо, че то изгубило целия си плам.
Дълго време Атик вярваше в тази история.
И днес продължава да вярва в нея. Какво ли толкова значимо има от другата страна на нощта, та слънцето там се лишава от всичките си оперения?
Събира последните си сили и влиза вътре в къщата. Опипващата му ръка преобръща фенера. Не го пали. Знае, че и най-нищожната светлинка ще изгори очите му. Пръстите му се плъзгат по стената, достигат прага на стаята, където обитаваше съпругата му. Търси сламеника, просва се отгоре и с преливащо от ридания гърло започва да стене:
— Мюссарат, клета ми Мюссарат, какво стори ти с нас?
Ляга на одъра, свива рамене към корема си и става съвсем мъничък, съвсем мъничък…
— Атик…
Той се сепва.
Насред стаята стои жена. Бурката й сякаш странно грее в мрака. Атик е като зашеметен. Търка си очите енергично. Жената не изчезва. Тя стои все на същото място, къпе се в размита светлина.
— Бях сигурен, че си си отишла, че никога няма да те видя отново — бълнува той, опитвайки се да се изправи.
— Лъгал си се.
— Къде изчезна? Търсих те навсякъде…
— Бях недалече… Криех се…
— Щях да полудея.
— Ето че сега съм тук.
Атик се обляга на стената, за да стъпи на нозете си. Трепери като лист. Жената разтваря обятия.
— Ела — казва му тя.
Той бърза да се гушне в нея. Прилича на дете, намерило майка си.
— О, Зунайра, Зунайра, какво ли щях да правя без тебе?
— Не мисли за това.
— Толкова ме беше страх.
— Причината е в мрака, който се стеле тук.
— Нарочно не запалих фенера. И не искам да го паля. Лицето ти грее по-силно от хиляди свещници. Свали си покривалото, моля те, и ми позволи да те бленувам.
Тя отстъпва крачка назад и дръпва бурката си. Атик изкрещява ужасено. Не е Зунайра; Мюссарат е, а половината от лицето й е отнесено от изстрела.
Атик се събужда, стенейки, протяга ръце напред, за да отблъсне ужаса. Очите му са изцъклени, тялото му се къпе в пот, нужни са му няколко мига, за да осъзнае, че всичко е само кошмар. Навън се събужда зората, а с нея и човешките неволи.
Подобен на призрак, Атик се озовава на градските гробища. Без чалма и без нагайка. Панталонът му се смъква, едва поддържан от зле закопчан колан. Той не върви, а се влачи с оцъклен поглед и отпаднали нозе. Развързаните връзки на вехтите му чехли чертаят невероятни криволици по прахта; десният му чорап е скъсан, оттам на слънцето се подава безформен пръст със счупен нокът, обкръжен от корица засъхнала кръв. Сигурно е падал някъде, защото дясната му страна е в кал, а лакътят му е целият издран. Сякаш е пиян, сякаш не знае накъде е тръгнал. От време на време спира, за да се облегне на някоя стена, провисва ръце към коленете си, борейки се между желанието да повърне и необходимостта да си поеме дъх. Мрачната му фигура, допълнително затъмнена от рошавата брада, е смачкана като изгнила дюля, челото му е силно набраздено, а клепачите са подути. Нещастието му е крещящо; разнебитеността му — жестока. Редките минувачи го гледат със съжаление; някои от тях правят големи криволици, за да го избегнат, а играещите по пътя му деца с любопитство го следят. Атик няма съзнание за ужаса, който поражда в околните. Главата му тежи върху раменете, жестовете му са нехармонични; почти не вижда къде върви. От три дни не е слагал в устата си залък хляб. Гладът и мъката са го обезсилили. От крайчеца на устата му се проточва слюнка; непрекъснато се бърше с юмрук. Няколко пъти прави неуспешни опити, докато най-после успява да се отблъсне от стената и да продължи пътя си. Прасците му треперят под размекнатото му тяло. На два пъти групи талибани го спират, подозират, че е пиян; един от тях го блъска и му нарежда веднага да се прибира вкъщи. Атик дори не усеща удара. Щом го оставят на мира, той отново поема към гробището, сякаш воден от непознат повик.
Семейство, състоящо се от забулена жена и деца с лица, нашарени от нечистотии, се е събрало около пресен гроб. По-нататък един каруцар се опитва да поправи колелото на каруцата си, измъкнало се от оста заради някакъв голям камък. Няколко мършави кучета душат между гробовете с кални муцуни и настръхнали уши. Атик се клатушка сред купчините пръст, които подуват равния терен с напукана земя, без надгробни паметници и надписи; само покрити с прах и чакъл ями, изкопавани надве-натри в страхотно безредие, което придава на тъжната обител трагична нотка. Атик се застоява пред гробовете, понякога прикляква и опипва земята с пръсти, после ги прескача или дори направо стъпва отгоре им. След като е направил една обиколка, внезапно си дава сметка, че никога няма да може да намери сетния дом на Мюссарат, защото няма представа къде точно се намира той. Забелязва един гробар, който отхапва парче изсушено месо, и тръгва да го пита къде е погребана жената, екзекутирана публично преди няколко дни на стадиона. Гробарят му сочи пресен гроб на хвърлей място и продължава с апетит да похапва.
Атик се просва пред гроба на съпругата си. Хванал е главата си с ръце. Остава да стои така до късно следобед. Мълчаливо. Без да нададе стон. Без да се моли. Заинтригуван, гробарят идва да провери дали странният посетител е буден. Предупреждава го, че слънцето пече силно, така че ако не се скрие на сянка, рискува да слънчаса. Атик дори не разбира какво му се говори. Той продължава да гледа неподвижно гроба на жена си. След това, склонил глава, почти невиждащ, става и напуска гробището, без да се обръща. Обляга се ту на стените, ту на дръвчетата, така се носи по уличките. Изведнъж от някаква мансарда излиза жена и той се сепва. Тя носи безцветна бурка, полата й е дрипава, а обувките — изтъркани. Атик застава насред улицата, за да я пресрещне. Жената се дръпва настрана; Атик я улавя за ръката и се опитва да я задържи. Тя рязко се изскубва от докосването на мъжа и побягва… Зунайра, вика я той, Зунайра… Жената спира в края на уличката, гледа го с любопитство и се скрива. Атик се опитва да я настигне, протегнал е ръце, сякаш иска да грабне облаче дим. В другата уличка той изненадва друга жена, застанала на прага на някаква руина. Виждайки го да се приближава, тя се прибира и затваря вратата след себе си. Зунайра, Зунайра… Децата се отдръпват, за да му сторят път, уплашени от този разчорлен мъж с ококорени зеници и посинели устни, който сякаш преследва собствената си лудост. Жълта бурка спира пред една къща. Атик се хвърля към нея, достига я почти в момента, когато вратата се отваря. Къде беше ти? Чаках те пред изхода на стадиона, както се уговорихме, а ти не дойде при мене… Жълтата бурка се опитва да се отскубне от ноктите, които я стискат… — Вие сте луд. Пуснете ме или ще викам… — Този път няма да те оставя сама, Зунайра. Ако не можеш да ме намериш, вече няма да е необходимо да ме търсиш… — Аз не съм Зунайра. Махайте се, нещастнико, иначе братята ми ще те убият… — Свали си бурката. Искам да видя лицето ти, красивото ти лице на хурия… В крайна сметка жената успява да се измъкне. Присъствали на сцената деца събират камъни и започват да замерят лудия, докато той тръгва да отстъпва. Един камък се забива в скулата му, от ухото му потича кръв, Атик побягва, първо тича леко, после, приближавайки се към площада, засилва крачка, запъхтява се, ноздрите му горят, а от устата му се сипе пяна. Зунайра, Зунайра, повтаря той и разблъсква минувачите, търсейки пак бурката. Изведнъж, обзет от безумие, започва да преследва жените и — о, светотатство! — дърпа покривалата, за да открие лицата им. Зунайра, знам, че си тук. Излез от скривалището си. Няма от какво да се боиш. Никой няма да ти стори зло. Аз уредих всичко. Няма да позволя на никого да те тормози… Разнасят се викове на възмущение. Той не ги чува. Ръцете му свалят бурките, яростно ги дърпат, като понякога направо повалят подгонените жени. Тези, които се опитват да му се противопоставят, той блъска грубо на земята, влачи ги в прахта и не ги пуска, докато не се убеди, че нямат нищо общо с онази, която търси. Удар със сопа го уцелва в тила. Носен обаче от свръхестествена сила, той продължава да се вихри. Скоро скандализираната тълпа нараства и се опитва да го усмири. Жените се разпръскват и надават крясъци; той успява да улови някои от тях, разкъсва покривалата им и варварски ги дърпа за косите, за да види лицата им. Към сопите се прибавят палки, после юмруци и ритници. „Обезчестените“ мъже изблъскват жените си, за да се хвърлят върху лудия… Инкуб![1] Изчадие на Сатаната!… Атик има смътното чувство, че отгоре му се е спуснала лавина. Хиляди чехли го ритат, хиляди бастуни и нагайки се изсипват върху главата и тялото му. Развратник! Проклет да си!… Смазан от бой, той се строполява на земята. Бясната глутница се нахвърля отгоре му, за да го линчува. Той долавя как хищните им пръсти раздират ризата му, как кръвта се стича по гърдите и ръцете му, а разцепените вежди не му позволяват да види изсипващата се отгоре му безмерна ярост. Нечовешки крясъци се примесват с жестоките удари. Трябва да го обесим; трябва да го разчекнем; трябва да го изгорим жив… Изведнъж главата му се разтърсва от спазъм и всичко наоколо потъва в мрак. Останалото е мълчание, тежко и гъсто. Затваряйки очи, Атик отправя молитва към предците си сънят му да бъде непроницаем като тайните на нощта.