Ясмина Кадра
Кабулските лястовици (14)

13.

Затворничката оставя подноса и деликатно бърше уста с крайчеца на дрипава кърпа. Начинът, по който почиства крайчеца на устните си, свидетелства, че е от вече отменено високо социално равнище; тя е жена с класа и несъмнено с образование. Атик я разглежда, преструвайки се, че изследва линиите на дланта си. Не иска да пропусне нищо от жестовете, от израженията й, от начина й на хранене, от начина, по който пие, взема и оставя предметите около себе си. За него няма съмнение, че тази жена е била богата и изискана, носела е коприна и бижута, ухаела е на главозамайващи парфюми и е подлудила сърцата на безброй поклонници; лицето й е огрявало мълниеносни идилии, а усмивката й е натъжила мнозина нещастници. Как ли е стигнала дотук? Какъв ли прокълнат вятър я е довял в тази килия, нея, която сякаш е събрала в погледа си светлината на целия свят?

Тя вдига очи към него. Той веднага се обръща, а гръдта му е обзета от неудържим трепет. Когато отново я поглежда, открива, че тя го наблюдава с тайнствена усмивчица на устните. За да преодолее срама, който го обзема, решава да я попита дали още е гладна. Тя поклаща глава в знак на отрицание. Той се сеща за ягодите на бюрото си, но не смее да отиде да ги вземе. Истината е, че не иска да я изостави нито за миг. Добре му е там, където е застанал, от другата страна на решетката, и същевременно тъй близо до нея, та има чувството, че долавя туптенето на пулса й.

Усмивката на жената не изчезва. Тя грее на лицето й като приказно видение. Усмихва ли се тя наистина или той бълнува? Жената не е изрекла нито дума, откакто е затворена. Тя се е сгушила в изгнанието си, мълчалива и достойна, не проявява нито страх, нито трепет. Човек би казал, че чака появата на деня, за да си замине с него безшумно. Фаталният краен срок, който кръжи над молитвите й с търпението на ножа на гилотината, не успява да простре ужасяващата си сянка над мислите й. Тя изглежда непревземаема в своето мъченичество.

— Съпругата ми ви приготви храна — казва Атик.

— Случили сте на жена!

Какъв глас! Атик преглъща. Той очаква тя да продължи по темата, да се изповяда за драмата, която я разяжда отвътре.

След дълго мълчание той чува собствения си шепот:

— Заслужавал е да умре.

После продължава по-уверено:

— Аз бих поставил ръката си в огъня. Човек, който не си дава сметка какъв късмет има, няма право на състрадание.

Адамовата му ябълка направо ще изскочи от гърлото, когато добавя:

— Сигурен съм, че е бил грубиян. Отвратителен грубиян. Пропит с чувство за превъзходство.

Невъзможно е да е бил друг. Наистина, когато не съзнаваш какво си спечелил, значи не го заслужаваш.

Раменете на затворничката се превиват.

Атик заговаря още по-високо, след като думите му правят впечатление.

— Той се отнасяше към вас жестоко, нали? За няма нищо запряташе ръкави и се нахвърляше върху вас.

Тя повдига глава. Очите й напомнят на скъпоценни камъни; усмивката й грее, тъжна и възхитителна едновременно.

— Доведе ви до края на търпението, нали? Сигурен съм, че е станал невъзможен…

— Той беше чудесен — отронва тя с ведър глас. — Аз не си давах ясно сметка какъв шанс съм имала.

 

 

Атик е свръхвъзбуден. Не го сдържа на едно място. Върнал се у дома по-рано от предвиденото, той не престава да шари из двора, да вдига очи към небето и да си говори сам.

Седнала върху сламеника си, Мюссарат го наблюдава безмълвно. Тази история започва да я безпокои. Атик не е същият, откакто му е поверена затворничката.

— Какво има? — гълчи я той. — Защо ме гледаш така?

Мюссарат решава, че не е безопасно да му отговаря, още по-малко да го успокоява. Атик има вид, че само това чака, за да се нахвърли отгоре й. Погледът му е зареден с мълнии, а юмруците му са побелели от стискане.

Той се приближава към нея, а от крайчеца на устата му се проточва пяна.

— Каза ли нещо?

Тя поклаща глава в знак на отрицание.

Той слага ръце на хълбоците си, обръща се към двора, след това гримасничейки от ярост, удря по стената и започва да нарежда:

— Било е глупаво произшествие. На всеки може да се случи. Нещо, което не можеш да предвидиш, връхлита те изненадващо. Мъжът й се спънал в някаква бутилка и главата му се ударила смъртоносно в пода. Проста работа. Наистина драматична история, но произшествие. Тя, клетата, не е виновна за нищо. Казите^[1] трябва да си дават сметка, че са осъдили невинна жертва. Никой няма право да изпраща на смърт когото и да било, защото е станал обект на произшествие. Тази жена не е убила мъжа си. Тя не е убила никого.

Мюссарат изразява съгласие. Боязливо. Атик дори не я забелязва.

— Трябва да река две думи на Касим — решава на края на дългия си монолог. — Той има връзки по висините, общува с влиятелни приятели. Ще го послушат. Не бива невинна да бъде предадена на палача заради произшествие.

 

 

— Какви ги разправяш? — възмущава се Касим Абдул Яббар, недоволен, че Атик е дошъл да го безпокои за глупости. — Тази побесняла кучка е съдена и осъдена. След три дни тя ще бъде екзекутирана на стадиона пред знатни зрители. Тя е единствената жена, включена в церемонията. Дори да беше невинна, никой не би могъл нищо да направи за нея. Но тя е виновна.

— Невинна е…

— Откъде знаеш?

— Тя самата ми каза.

— И ти й повярва?

— А защо не?

— Защото те е излъгала. Долна лъжкиня е тя, Атик. Играе си с твоята добрина. Не ставай защитник на престъпничка, за която нищо не знаеш. Достатъчно грижи си имаш и без нея…

— Тя не е убивала никого.

— Съседите й са свидетелствали срещу нея. Били са категорични. Тая гадина се е отнасяла отвратително с мъжа си. Непрекъснато го е гонила от къщи. Нещата са от ясни по-ясни… (Хваща го за раменете и го гледа право в очите.) Атик, клети ми Атик, ако бързо не се вземеш в ръце, накрая няма да можеш да намериш дори пътя към дома си. Забрави тази вещица. След три дни тя ще се пресели при прадедите си и друга ще я замести. Не знам какво е сторила, за да те оплете, но на твое място не бих й обърнал никакво внимание. Ти имаш нужда от състрадание, не тя. Онзи ден те предупредих. Прекалено се затваряш в себе си, Атик, пази се, скоро няма да можеш да се измъкнеш от кашата. Ти не ме послуша. Резултатът е, че съвсем си сдал багажа и ето че с вайканията си тази миризлива кучка скъса от мъка душата ти. Остави я да пукне. Повярвай ми, че е намерила точно онова, което е търсела. Пък и в края на краищата тя е просто жена.

Атик не е на себе си. Обзет от шемет, той не знае къде да дене главата си, нито какво да прави с ръцете си, готов е да проклина целия свят. Не разбира нищо. Той е някой друг, някой, който излиза от него, превзема същността му, безпокои го и без когото би се почувствал осакатен. Какво да каже за треперенето, което го тресе часове наред и го сгорещява, а в следващата минута го връхлитат студени вълни? Какво да каже за дързостта, която изпитва всеки път, когато дръзва да отрече случилото се, той, дето кутрето си не мърдаше пред драми, които лесно би предотвратил? Какво да рече за този буен прилив, който го изважда от кожата му, когато погледът му се сблъска с очите на затворничката? Никога не е вярвал, че може да бъде съпричастен към мъката на трети човек. През целия си живот е имал само една амбиция: да минава покрай изтезавания, без да му обръща внимание, да се връща от гробището, без да страда. И ето че изведнъж се вълнува от съдбата на тази жена, която нищо не може да спаси от гибелта. Атик не може да разбере защо внезапно сърцето му сякаш е сменено с друго, но осъзнава, че вече нищо не може да е както преди. Очакваше да намери при Касим Абдул Аббар разбиране, което да му помогне да накара казите да преосмислят присъдата си. Касим го разочарова. Атик не може да му прости и го ненавижда. Между двамата всичко е свършено. Никаква проповед, никакъв гуру не може да ги сдобри. Касим е грубиян. Боздуганът има по-голямо сърце от него, змията е по-милосърдна. Да пукне. Всички да пукнат, без изключение. Казите, обгърнати в чудовищната си жестокост. Екзалтираните кресльовци, неприлично възбудени, които се готвят да нахлуят на стадиона в петък. Важните лица, които ще се наслаждават на публичните екзекуции и ще изразяват одобрение за прилагането на закона със същата ръка, с която гонят мухите и ги изхвърлят размазани със същия жест, с който благославят гротескното усърдие на палачите. Всички. Включително и прокълнатия Кабул, който всеки ден се учи да убива и да отнема живот, по тази земя ликуванията са станали не по-малко отвратителни от линчуванията.

— Няма да ги оставя да я екзекутират — бунтува се той, прибирайки се у дома.

— Защо изпадаш в такова състояние? — мъмри го Мюссарат. — Тя не е нито първата, нито последната. Това, което вършиш, е безсмислено. Трябва да се съвземеш.

— Не желая да се съвземам.

— Нагърбваш се с ненужно бреме. Погледни се. Изглеждаш като обезумял.

Атик я заплашва с пръст.

— Забранявам ти да ме третираш като луд.

— Ами вземи се в ръце тогава, и то незабавно — протестира Мюссарат. — Държиш се като някой, който не е на себе си. Най-лошото е, че преливаш от ярост, когато човек се опита да те вразуми.

Атик я сграбчва за врата и я блъска в стената.

— Стига си дрънкала, стара вещице. Не мога да понасям звука на гласа ти, нито миризмата на тялото ти…

И я пуска.

Изненадана от жестокостта на съпруга си и съсипана от думите му, Мюссарат се строполява на земята, обгърнала с ръце нараненото си гърло и с изцъклени от ужас очи.

Атик замахва гневно, грабва чалмата и нагайката си и изскача на улицата.

В джамията е пълно с хора; просяците и инвалидите от войната ожесточено се сражават за преддверието на храма. Атик се изплюва през рамо, толкова гледката го отвращава, и решава да се помоли другаде. Малко по-нататък по пътя си той среща Мирза Шах, който бърза да се присъедини към вярващите преди призива на мюезина. Той минава покрай него, без да му обърне внимание. Мирза Шах спира, обръща се, за да проследи с поглед стария си приятел, и дълго чеше глава, преди да продължи пътя си. Атик върви все направо, с притворени очи, крачи агресивно. Пресича шосето, без да се оглежда наляво и надясно, безразличен към клаксоните и виковете на каруцарите. Някой го вика откъм едно кафене, но той не го чува. Атик не би чул дори ако буря прогърми над главата му. Усеща само как кръвта бучи в главата му и вижда меандрите на своите бесове, изливащи катрана си в ума му: Касим, който не обръща внимание на чувствата му, Мюссарат, която не споделя мъката му, небето, което забулва лице, руините, които му обръщат гръб, сеирджиите, които се готвят да нахлуят на стадиона, талибаните, които се перчат по улиците, моллите, които глаголстват пред тълпите и размахват по-смъртоносни от саби пръсти…

Когато затваря вратата на затвора след себе си, преследващите го шумове замлъкват. Изведнъж сякаш пада в бездната, а мълчанието е безпределно. Какво става с него? Защо не отваря вратата, за да пусне вътре глъчката, залязващия мрак, ароматите, прахта? Превил гръб, задъхан, той кръстосва напред-назад по коридора. Нагайката се изплъзва от ръката му, но не се навежда да я вдигне. Ходи, ходи, брадата му е потънала в гушата, а ръцете му са кръстосани зад гърба. Изведнъж той се хвърля към вратата на килията и я отваря решително.

Зунайра се прикрива с длани, ужасена от бруталността на тъмничаря.

— Махайте се… — казва й той. — Скоро ще настъпи нощ. Възползвайте се, за да изчезнете, и час по-бързо напуснете този град на побъркани. Тичайте колкото имате сили и най-вече не се обръщайте, каквото и да се случи, иначе ще ви постигне съдбата на жената на Лот.

Зунайра не разбира какво иска надзирателят. Тя се покрива с бурката си, смятайки, че е ударил последният й час.

— Махайте се оттук — умолява я Атик. — Тръгвайте, не стойте така. Ще им кажа, че вината е моя, че съм забравил да заключа веригата. Аз съм пущун като тях. Ще ме ругаят, но няма да ми сторят зло.

— Какво става?

— Не ме гледайте така. Грабвайте си бурката и излезте…

— Но къде да се дяна?

— Където и да е, само не оставайте тук.

Тя поклаща глава. Ръцете й търсят нещо под завивката, но не успяват да го намерят.

— Не — заявява тя. — Вече почерних едно семейство, няма да постъпя така и с друго.

— Най-лошото, което могат да ми сторят, е да ме изхвърлят. Но хич не ме интересува. Сега си вървете.

— Нямам къде да ида. Родителите ми са мъртви или поне се водят изчезнали. Последната нишка, която ме свързваше с този свят, аз сама прерязах. Гореше светлинка, аз духнах, за да я превърна във факла, но я угасих. Вече нищо не ме задържа тук. Наистина ще си тръгна, но не както вие ми предлагате.

— Няма да ги оставя да ви убият.

— Ние всички сме убити. Толкова отдавна, че вече забравихме това.