Ясмина Кадра
Кабулските лястовици (11)

10.

Мохсен Рамат не може да търпи повече. Безкрайните дни, които редовно прекарва на гробището, само увеличават объркаността му. Обикаля сред гробовете, но не успява да подреди идеите в главата си. Нещата му се изплъзват с шеметна скорост; не е в състояние да ги осмисли. Вместо да му помогне да се концентрира, изолацията му го дестабилизира, увеличава безпокойството му. На моменти властно го обзема лудо желание да грабне железен кол и да направи на пух и прах всичко наоколо; странно, щом вземе глава в ръцете си, яростта му се преобразява в неустоима нужда да избухне в ридания и той се отдава на унинието си със стиснати зъби и затворени клепачи.

Усеща, че полудява.

След спречкването по улиците на Кабул той вече не различава деня от нощта. Нещо непоправимо беляза това проклето излизане! Как си позволи да вярва, че разходките на влюбени все още са възможни в град с вид на морга, плячкосван от отблъскващи фанатици, в чиито погледи се чете тъмата на нощта? Как можа да ослепее за ужасите, които жалонираха всекидневието на една изтерзана нация, за която нагайката се е превърнала в официален език? Не биваше да се поддава на илюзиите. Но този път Зунайра отказва да се примири. Тя му се сърди, не иска да го вижда, още по-малко да го чува. „От все сърце те моля — повтаряше той, — не усложнявай нещата между нас.“ Зунайра го измери с поглед, неотстъпна зад премрежващата лицето й маска. Гръдта й трепереше от възмущение. Тя потърси думи, най-злите, най-тежките, за да му каже колко страда заради това, в което той вече се е превърнал за нея, как не би искала да го сравнява с нахлупилите чалми джандари, които превърнаха улиците в арени, а дните в агония, как близостта с него едновременно я отвращава и потиска. След като не можа да намери достатъчно язвителни слова, за да предаде горчивината и мъката си, тя се затвори в една стая и започна бясно да нарежда. Ужасен от оглушителните викове на съпругата си, Мохсен побърза да напусне дома. На бегом. Ако земята се беше разтворила под краката му, той не би се поколебал да изчезне в нея. Беше страшно. Крясъците на Зунайра се разнасяха из квартала, събираха съседите, преследваха го като банда разпасани хлапета. Виеше му се свят. Сякаш настъпваше краят на света.

Зунайра вече не е някогашната жена; тази, която, храбра и повратлива, му помагаше да издържи и да се повдигне всеки път, когато той се превиваше. Тази, която реши и вкъщи да стои с бурката, е потънала в някакъв чудовищен свят, от който няма намерение да се измъкне. От зори до късна нощ тя обикаля къщата, упорито забулена със своя воал на злото, от който не се разделя дори когато ляга да спи. „Лицето ти е последното слънце, което ми е останало — изповядва й той. — Не ми го отнемай.“ „Слънцето не може да победи нощта“ — отвръща му тя и оправя покривалото си. От сблъсъка онзи ден не се е разделяла с него. То се е превърнало в нейната крепост и отсъствие, знаме и заклинание. За Мохсен е истинска бариера, спуснала се между него и нея, символ на болезненото отдалечаване, което ги е превърнало в чужденци. Скривайки се за погледа му, тя се обрича на своя свят, напълно го отблъсква. Това нейно екстремно поведение го дестабилизира. Той се опитва да разбере; но няма нищо за разбиране. Дава ли си сметка Зунайра, че прекалява? Във всеки случай тя следва решението си с гротесков устрем. Когато той се опитва да се приближи до нея, тя се дърпа, протяга ръце напред, за да го държи на разстояние. Мохсен не настоява. На свой ред вдига ръце, показвайки, че се оттегля, и излиза на улицата, превил гърбина под гибелния товар.

Десет дни!

От десет дни между тях е издигната крепостна стена.

Десет дни той живее в кошмарен делириум, чувства се пълен инвалид.

„Нещата не може да продължават повече!“, решава Мохсен всеки път, когато се прибира у дома. Но на кого да го каже? Зунайра не отстъпва нито на йота, не повдига дори крайчето на бурката. Мъката на съпруга й не я разчувства; по-лошо, тя става все по-неотстъпчива. Не може да понася погледа му на пребито псе, нито мазния му глас. Щом чуе стъпките му в двора, захвърля онова, с което се занимава, и бърза към съседната стая. Мохсен стиска челюсти, за да обуздае своите приливи на гняв, плясва с ръце и поема обратно.

 

 

Тази вечер го очаква същото посрещане. Едва открехнал вратата на двора, той вижда как тя пресича стаята и се шмугва зад завесата, неуловима като халюцинация. Цялото му същество трепери няколко мига; вече няма смисъл да поеме обратно, като хлопне вратата след себе си. Неуместните излизания не му помогнаха особено. Напротив, те още повече задълбочиха пропастта, която го отделя от съпругата му. Време е да се стигне до дъното на проблема, мисли си той. Това е момент, от който се страхува заради упоритостта на деловата и непредвидима Зунайра, но не може повече да протака положението, което непрекъснато се усложнява.

Той вдъхва дълбоко въздух и отива при жена си в стаята.

Зунайра е седнала на сламеника, държи гърба си изправен. Няма съмнение, че е стегната като пружина, готова е да скочи на нозете си. Мохсен никога не я е виждал в подобно състояние. Мълчанието й е заредено с буря. Когато стои така, Зунайра трудно може да бъде превзета, което прави всяко приближаване несигурно, дори рисковано. Мохсен се бои. Ужасно го е страх. Сякаш е сапьор, който дезактивира бомба, и бъдещето му се крепи на една жичка. Зунайра винаги е била трудна. Тя е свръхчувствителна, мрази да бъде потърпевша и рядко прощава. Може би именно по тази причина той се бои от нея, губи хладнокръвието си, щом тя смръщи вежди. Настъпил е решителният час. Мохсен трепери, но няма друг избор. Той дебне знак, съвсем незначителен знак, който би могъл да му вдъхне някаква увереност. Нищо. Зунайра не помръдва. Зад маската й на сфинкс той усеща, че тя кипи, сякаш лавата от лоното й се готви да избликне без предупреждение, силна като гейзер. Макар че изразът на лицето й е прикрит от воала, Мохсен е убеден, че тя го наблюдава с омраза.

— За какво точно ме упрекваш? — възкликва той с умора в гласа. — Че не съм поставил този оскотял талибан на мястото му? Какво можех да направя срещу него? Та нали именно те правят законите. Те имат правата над живота и смъртта на всичко, което мърда. Смяташ ли, че гадостите им са ми безразлични? Те биха възмутили дори товарно животно. Знам, че това псе милиционер не беше достойно дори да целува нозете ти в прахта. Отлично си давам сметка за гнусотата, която разпиля и последните ми капки гордост, но, в името на скъпите ни покойници, кажи ми какво можех да направя, Зунайра?

Той коленичи до нея, треперещ, трескав, опитва се да хване ръката й. Тя се отдръпва назад и се загръща в покривалото си.

— Глупаво е — скимти Мохсен. — Ужасно глупаво. Ти се отнасяш с мен като с чумав… Не ми обръщай гръб, Зунайра. Имам усещането, че цялата вселена ми е сърдита. Имам само тебе. Виж как те търсят ръцете ми, без тебе аз съм изгубен. Ти си единственото въже, което ме свързва с нещо на този свят.

Сълзите подуват клепачите му. Той не разбира как те са успели да приспят бдителността му и да потекат по страните му пред Зунайра… Зунайра, която не понася да гледа как мъже плачат.

— Много зле се чувствам — извинява се той. — Изплаших се от мислите си. Трябва да се взема в ръце, Зунайра. Поведението ти е кошмарно. Не знам какво да правя нито с дните, нито с нощите си. Ти си единствената ми причина да живея, ако все пак животът все още има смисъл в тази страна.

Той отново се опитва да хване дланта й.

Зунайра извиква и се надига, потръпваща.

— Сто пъти ти казах да не ме докосваш.

— Какви са тези глупости? Аз съм ти съпруг…

— Докажи го.

— Говориш безсмислици. Докъде искаш да стигнеш в крайна сметка?

Зунайра се отблъсква от стената и се изправя срещу него, почти го изгаря с дъха си. Гневът й е такъв, че воалът пред лицето й се дипли от трескавото й дишане.

— Не искам повече да те виждам, Мохсен Рамат!

Взрив не би го разтърсил повече. Мохсен е поразен от твърденията на жена си. Отначало не може да повярва, нужни са му няколко секунди, за да осъзнае какво е чул. Адамовата му ябълка полудява в гърлото. Пляска се с ръце, завърта се на токове. В стаята двете дихания се сблъскват в свръхестествено напрежение. Изведнъж Мохсен изкрещява невъздържано и нанася удар с юмрук по рамката на прозореца толкова силно, че китката му изпуква.

Сгърчен от болка, той се изпречва срещу съпругата си и я заплашва:

— Забранявам ти да ми говориш с такъв тон, Зунайра. Нямаш право. Чуваш ли ме? — крещи той, хваща я за гърлото и я разтърсва. — Забранявам ти, категорично!

Невъзмутимо Зунайра отблъсква пръстите, стиснали шията й.

— Не искам повече да те виждам, Мохсен Рамат — натъртва тя с пресеклив глас.

Обзет от паника, Мохсен избърсва запотените си ръце, сякаш за да изличи следите от бруталността, суети се, разбира, че положението става все по-плачевно, обхваща в длани главата си и се опитва да се успокои.

— Добре — съгласява се той. — Струва ми се, че тази вечер си дойдох прекалено рано. Ще се върна там, откъдето идвам. Ако искаш, цялата нощ ще прекарам навън. Но трябва непременно да намерим път за помирение… Зунайра, аз те обичам. Не мога да намеря по-вразумяващи слова. Това, което току-що изрече, несъмнено е най-ужасяващата декларация, която са чували ушите ми. От твоята уста тя има ефекта на отвратителна ругатня. Сега осъзнавам колко наложително е да те оставя на спокойствие. Ще се върна утре или след два дни. Не знам как ще издържа дотогава, но все някак ще се оправя. За да спася нашия брак, съм готов на всичко. Опитай се от своя страна да сториш същото. Обичам те. Каквото и да се случи, държа да го знаеш. Много е важно за мене. Няма нищо по-важно от това.

Зунайра не се огъва. Устните й заканително се движат под маската. Мохсен поставя ръка на устата й.

— Не говори нищо. Достатъчно неща каза днес. Остави ме да се надявам, че сме преживели лош миг и че утре всичко ще бъде отново както преди.

Зунайра пак отстъпва, за да се освободи от ръката на съпруга си.

— Струва ми се, че ти не ме разбра добре — казва тя. — Аз не искам вече да те виждам, Мохсен. Това не са празни думи, идните дни няма да ги смекчат. Ти ще се махнеш от живота ми и никога повече няма да се връщаш в този дом. В противен случай ще си ида аз.

— Но защо? — бунтува се Мохсен, разкъсвайки с гневен жест ризата и разкривайки мършавата си гръд с болезнена бледност. — Кажи ми къде сбърках толкова фатално, та заслужих съдбата, която се стоварва отгоре ми?

— Всичко свърши, Мохсен… Толкова е просто: между нас вече няма нищо. Всичко, което от сега нататък искам от тебе, е да си заминеш завинаги.

Мохсен прави жест на отрицание.

— Това не е вярно. Отказвам да го приема.

— Съжалявам.

Тя се опитва да се оттегли. Той я задържа с ръка и грубо я притиска до себе си.

— Аз съм все още твой съпруг, Зунайра Рамат! Не смятах за необходимо да ти го припомням, но щом настояваш, ще бъда принуден да го направя. Тук командвам аз. Нашите традиции не допускат жена да пъди мъжа си. Такова нещо никога и никъде не се е чувало и виждало. И аз няма да го допусна. От десет дни поемам всичко върху себе си, надявайки се, че ти ще дойдеш на себе си. Ти обаче не желаеш да се събудиш, а на мене ми дойде до гуша.

Тя рязко се измъква от обятията му.

Той я улавя отново, стиска китката й и я принуждава да го гледа в очите.

— Първо ще ти махна тази проклета бурка.

— И дума да не става. Законите на тази страна го налагат.

— Ще я махна. И точка.

— Първо поискай разрешение от талибаните. Хайде, покажи колко си курназ. Иди ги намери, принуди ги да отменят закона и аз ти обещавам в следващия миг да сваля бурката. Защо стоиш и ме хокаш, грубиянино, вместо да идеш да им изтеглиш ушите, докато ясно осъзнаят Божия глас? След като си ми съпруг, намери жалкото копеле, което посмя да вдигне ръка срещу жена ти и му отрежи китката. Искаш да видиш лицето ми ли, последното слънце, което ти е останало? Първо ми докажи, че зората се е пукнала, че черната нощ е само кошмарен сън, навян от далечен спомен.

Мохсен дърпа бурката, опитва се да я смъкне. Зунайра с всичка сила се бори да му попречи. Завързва се ожесточена битка. След запъхтяването се дочуват стенания и проклятия. Зунайра се е вкопчила в бурката си. Мъжът й също не пуска, а тя го хапе по рамото, по ръката, по гърдите, за да го накара да я пусне. Отчаяна до крайна степен, диво го издрасква по лицето. Изненаданият Мохсен отстъпва от болката, която раздира скулата му. Ноздрите му се изпълват с ярост, ослепява от ужас. Ръката му описва мълниеносна дъга и се стоварва върху бузата на Зунайра, която пада като подкосена.

Отвратен от жеста си, Мохсен разглежда дланта си. Как е могъл? Не си спомня дори пръст да е вдигал срещу нея. Никога не й се е противопоставял и не я е обвинявал за каквото и да било. Впил е поглед в ръката си, сякаш не може да я познае. „Какво става с нас?“, мълви той. Потресен от случилото се, като треперещ лист пада на колене пред жена си.

— Прости ми. Не исках…

Зунайра го отблъсква, успява да се надигне и залита към другата стая. Той я следва, умолявайки я.

— Ти си отвратително муле и не струваш повече от дивите безумци, които се перчат навън.

— Прости ми.

— За нищо на света.

Той пак хваща ръцете й. Тя решително се обръща, събира последните си сили и го запраща надалече. Мохсен се спъва в някакво шише и пада назад. Главата му се блъска в някаква изпъкналост в стената и после с все сила се удря в земята.

Когато идва на себе си, Зунайра открива, че мъжът й не помръдва. Проснал се е на пода с широко отворени очи и зейнала уста. Върху бледото му лице се е възцарило странно спокойствие, нарушавано само от кървавата нишка, изпълзяла от едната му ноздра.

— О, Боже мой! — възкликва тя.