Ясмина Кадра
Кабулските лястовици (10)

9.

Шофьорът рязко извива волана, за да избегне един огромен камък на пътя, и колата се отклонява към банкета. Несигурните спирачки не успяват да забавят хода на големия джип 4×4, който с оглушителен вой на амортисьорите налита върху една пукнатина и спира като по чудо на ръба на канавката.

Касим Абдул Яббар невъзмутимо поклаща глава.

— Абе ти да ни убиеш ли искаш?

Шофьорът се задавя, констатирайки, че едно от колелата е на по-малко от десет сантиметра от пропастта. Избърсва се с края на чалмата си, промърморва някакво заклинание, включва на заден ход и изтегля колата.

— Откъде ли е паднала тая пуста скала?

— Може да е метеорит — иронизира Касим.

Шофьорът търси с поглед наоколо податлив участък, за да му обясни как огромният камък се е стоварил на пътя. Вдигайки очи към най-близкия хребет, забелязва старец, който се изкачва по стръмното. Сбръчква вежди.

— Това там горе не е ли Назих?

Касим на свой ред се втренчва.

— Би ме учудило.

Шофьорът свива зеници, за да разгледа по-добре човешката развалина, която упорито се катери нагоре.

— Ако не е Назих, трябва да е негов брат-близнак.

— Не се занимавай с този, а се опитай да ме закараш невредим вкъщи.

Шофьорът кимва в знак на съгласие и подкарва с пълна скорост джипа по неравния път. Преди да изчезне зад една могила, той за последен път поглежда в огледалото за обратно виждане, убеден, че въпросният старец несъмнено е клетникът, който от време на време се навърта около надзираваната от Атик Шаукат тъмница.

На края на силите си, с пламнало гърло и изтръпнали прасци, Назих се изкатерва на върха на хребета. На четири крака, той се опитва да си поеме дъх, след това се просва по гръб и шеметът го завладява. Небето, на един хвърлей разстояние, му вдъхва усещането за неповторима лекота; той има чувството, че се разтваря като какавида, че навивка по навивка се промъква между безформените гънки на тялото си. Остава така, легнал на земята, с туптяща гръд и кръстосани ръце. Когато ритъмът на дъха му се успокоява, той сяда на задника си и поднася манерката си към устните. Сега вече е овладял планината и нищо няма да му попречи да се устреми към хоризонта. Способен е да крачи до края на света. Горд с подвига си, немислим за човек на неговата възраст, той вдига юмрук към небето и с отмъстителен поглед оглежда от високото стария, обитаван от призраци Кабул, неотстъпно смазан под вихрушките, лежащ там, под краката му, разбит, хаотичен, покрит със задушаващ прах. Беше време, когато легендата го поставяше редом със Самарканд и Багдад, когато царете, едва качили се на престола, мечтаеха за царства, по-обширни от небесата… Тези епохи отминаха, мисли си Назих с горчивина, днес спомените са погребани. Защото Кабул се ужасява от спомените. Той публично екзекутира историята си на площада, принесе в жертва имената на улиците в чудовищни аутодафета, взриви паметниците с динамит и погази клетвите, които основателите му бяха скрепили с вражеска кръв. Сега враговете на Кабул са собствените му отрочета. Те се отрекоха от дедите си и се обезобразиха, сега бродят като привидения, спохождани от презрението на талибаните и анатемите на всезнаещите молли.

На хвърлей камък един варан се е разположил на скалата, а дългата му опашка наподобява сабя. Наистина отдихът при хищниците е голямо недоразумение. В страната на афганите, независимо дали говорим за племената или за фауната, дали си номад или пазач на храм, се чувстваш жив само с оръжие в ръка. Варанът цар също е на пост; той души въздуха, страхувайки се от капан. Обаче Назих не иска вече да чува за битки, за обсади, за саби и пушки; той не желае да се излага на отмъстителните погледи на хлапетиите. Решил е да обърне гръб на шума от картеча, да се озове на дивите плажове и да види отблизо океана. Иска да се озове в страната, която е изградил в утопиите си, създал е в сънищата и молитвите си, в най-съкровените си мечти; страна, където дърветата не умират от скука, където пътеките се реят също като птиците, където никой няма да се усъмни, че той ще преброди далечните земи, откъдето никога няма да се върне. Вдига от земята седем камъчета. Продължително време погледът му предизвикателно оглежда града, където нищо не го задържа. Внезапно ръката му се разтваря и той мята надалече камъчетата, за да умилостиви съдбата и да прогони злото от пътя си.

Джипът лудешки се клати по непредвидимия път. Поднасянето от преди малко не е укротило шофьора. Касим Абдул Яббар се е вкопчил във вратата и търпеливо се тресе. Откакто са напуснали племенното селце, младият водач прави каквото си знае. Научил се да шофира направо на кормилото, както повечето бойци, той не си дава сметка за щетите, които нанася на колата. За него знак, че е подчинил машината, е скоростта, която успява да вдигне, също както е с конете. Касим здраво се намества на седалката си, убеден, че никакви аргументи няма да помогнат да вразуми момчето. Той мисли за племето си, обезлюдено от войната, за вдовиците и сираците, чийто брой преминава границите на допустимото, за изтребения от капризите на сезоните добитък, за порутеното селце, където нямаше желание да остава. Ако зависеше от него, не би стъпил там никога. Но майка му беше починала. Погребаха я предишния ден. Той пристигна късно за погребението и само се поклони пред гроба й. Няколко минути мълчание и една молитва се оказаха достатъчни. После тикна куп банкноти в жилетката на баща си и нареди на шофьора да тръгват към Кабул.

— Можехме да останем до утре — каза момчето, сякаш четеше мислите му.

— Защо?

— Как защо, за да си починем. Дори не похапнахме.

— Нямаше какво да правим там.

— Че нали си беше у дома?

— И какво от това?

— А, откъде да знам. На твое място бих поостанал. От колко седмици не си се връщал на село? Месеци, месеци, а може би и години…

— Не се чувствам добре на село.

Шофьорът кимва, без да е убеден. С крайчеца на окото си той наблюдава спътника си и решава, че поведението му е странно за човек, който е изгубил майка си. Преодолява един завой и подхваща отново:

— Един твой братовчед ми разказа, че майка ти е била светица.

— Добра жена беше.

— Ще ти липсва ли?

— Вероятно, но не ми е ясно как. Тя беше глухоняма. Малко спомени имам от нея, ако говоря честно. Пък и излязох от село съвсем млад. На дванайсет години препусках от една граница до друга, за да изкарам залък хляб. Рядко се връщах в родния край. Един рамадан от три. Така че малко познавах починалата. За мен тя беше жената, която ме е родила. Това е всичко. Бях шестият от четиринайсет момчета и най-безинтересният. Начумерен, темерут, с бърз юмрук, смятах, че сме прекалено много в коптора. И че на останалите им липсват амбиции. От една страна, покойната беше изключително дискретна. Старият обичаше да повтаря, че я е взел, за да не обсъжда заповедите му. Тази шега го караше да се смее с цяло гърло. Голям присмехулник е старият. Пинтия, но добряк. Нямаше цел в живота. Редките семейни пререкания преминаваха в мълчание и повече го забавляваха, отколкото да го гневят…

Тези навеи от миналото изпълват погледа му с приглушен блясък. Издава устни напред и млъква. Не е тъжен; по-скоро изглежда ядосан, като че ли спомените го объркват. След дълго мълчание се прокашля и добавя, обръщайки се надясно:

— Може пък и да е светица. В края на краищата, защо не? Тя не чуваше и не изричаше мерзости.

— Блажена е била.

— Е, все пак не е чак така. Беше спокойна, не познаваше злоба и неприязън. Ще я запомня с усмивката й, неизменна, широка, когато беше доволна, и по-сдържана, когато й се противоречеше. Вероятно заминах толкова млад именно по тази причина. Имах усещането, че се обръщам към стена.

Шофьорът протяга глава през прозореца, за да се изплюе. Плюнката му се изпълва с прах и се залепва за брадата му. Той я избърсва с длан и казва със странно весел тон:

— Аз пък не познавам майка си. Умряла е, когато ме е раждала. Била е на четиринайсет години. Старецът ми пасял стадото наблизо. Бил съвсем хлапе. Не се бил отказал от детинщините си. Когато майка ми започнала да охка, той се паникьосал. Вместо да иде да повика съседите, решил да се оправя сам. Като голям човек. Но нещата не тръгнали на добре. Той обаче упорствал. И така. Няма понятие как съм оживял; нещо по-лошо, не си дава сметка как майка ми издъхнала в ръцете му. Продължава да се чуди след толкова години и четири брака… Майка ми много страдала, преди да почине. Наистина не съм я познавал, но тя винаги е тук, до мене. Повярвай ми, понякога усещам дъха й върху лицето си. Ето че сега за по-малко от една година се женя трети път.

— Заради нея ли?

— Не, първите ми две съпруги бяха непокорни. Задаваха много въпроси и бяха мързеливи.

Касим не може да открие връзката. Той вдига врат нагоре и зяпа тавана. След поредния завой изниква Кабул… сгушен посред раздробените си булеварди, приличен на трагичен фарс, изниква като хищник, дебнещ плячката си, ужасяващият затвор в Пул-е-Шарки. В очите на Касим изгрява странна светлина. Ако не пропуска никаква възможност да придружава клетниците до ешафода, то е за да привлече вниманието на моллите върху себе си. Той беше съвършен боец. Репутацията му на милиционер е похвална. Някой ден, с постоянство и вярност, ще принуди властниците да го направят директор на тази крепост, което ще рече, на най-важния затвор в страната. Така ще се издигне сред властимащите, ще завърже връзки и ще натрупа състояние. Едва тогава ще вкуси от почивката на воина.

— Тя сигурно сега вече е в рая?

— Кой? — сепва се Касим.

— Майка ти.

Касим гледа шофьора, който май не е с ума си. Младежът му се усмихва, промъквайки се през мрежа от разминаващи се пътища. В един момент след поредния завой обръщат гръб към града и крепостта в Пул-е-Шарки се скрива зад пясъчна кариера.

В ниското, много по-ниско, там, където талвегът е залят от лъжовните води на миража, група камили се катерят по насипа. Още по-надолу, прав посред гробище, Мохсен Рамат съзерцава планината, пресичана от голям джип. Всяка сутрин той идва тук, за да гледа мълчаливите била, но не смее да се изкачи натам. Откакто Зунайра потъна в потискащо мълчание, той не може да понася угнетяващата близост. Щом излезе от къщи, бърза да иде посред старото гробище и се изолира там в продължение на дълги часове, далеч от базарите, гъмжащи от надвикващи се търговци и престараващи се милиционери. Ясно му е, че няма да постигне кой знае какво с доброволните отлъчвания от дома. Тук няма нищо за гледане, освен запуснатостта, няма и на какво да се надява. Навсякъде наоколо царуват сухотата и безплодието. Човек би казал, че то допълнително подчертава смута на людете, притиснати между камънака и жегата. Редките ивици зеленина, които се появяват на места, не обещават цъфтеж; техните обгорели треви се ронят при най-слабия полъх. Гигантски обезводнени хидри, реките чезнат в пясъчните си корита, способни да жертват пред боговете на светлината единствено вкаменените си вътрешности. Какво търси той сред тези гротескни гробове, в подножието на мълчаливите планини?…

Огромният джип се появява сред гробището с впечатляващ облак прах след себе си. Касим поглежда към съсипания младеж, който броди сред мъртвите. Това е същият клетник, когото зърна сутринта, когато потегляше към родното си селце. Разглежда го и се пита какво ли го задържа цял ден сред пустинното гробище и под палещото слънце.

Шофьорът се отпуска и вдига крака си от педала за газта, тъй като се появяват първите улички на града. Гледката на гроздовете старци, струпани в сянката на дуварите, и върволиците от хлапетии го ободрява. Доволен е, че се връща у дома.

— Страхотна дълга разходка си спретнахме — признава той, поздравявайки с ръка свой познат сред навалицата. — Часове наред си размествахме прешлените сред дупките по пътя и се нагълтахме с какви ли не гадости.

— Стига си хленчил — нахоква го Касим.

— Ще спра, когато загася мотора — упорства шофьорът, гримасничейки комично. — А сега какво ще правим? Да те оставя ли пред вас?

— Не веднага. Трябва малко да дойда на себе си. Тъй като не преставаш да ми проглушаваш ушите с принудителния си пост, какво ще речеш да идем при Кхорсан и да похапнем шишчета? Аз черпя.

— Предупреждавам те, че ям за четирима.

— Няма да ме уплашиш.

— Ти си добрият принц, шефе. Благодарение на тебе ще се наплюскам до насита.

Гостилницата на Кхорсан се намира на ъгъла на една порутена уличка, точно срещу спирката на автобусите. Пушеците от скарата си съперничат с вихрушките, които остават след преминаването на колите. Няколкото клиенти, сред които и тъмничарят Атик, заемащи грубите, подредени нагъсто под ракитовия свод маси, се отнасят с безразличие към слънцето и към ескадрилите мухи, задоволяват се само да пропъждат изгладнелите хлапетии, привлечени от мириса на печено месо. С шкембе до коленете и брада до пъпа, Кхорсан разпалва жарта с ветрило. С другата ръка той обръща парчетата месо, метнати върху огъня, и си облизва джуките, когато констатира, че поредните вкусотии са готови. Не обръща никакво внимание на спиращия пред него джип. Точно е обърнал ветрилото, за да прочисти струпалия се около лицето му прахоляк, без същевременно да изпуска от очи свистящите котлети. Касим му показва четири пръста, заемайки място върху една проядена от дървояди пейка; с кимане на глава Кхорсан дава знак, че е приел поръчката, и продължава старателно да следва ритуала си.

Атик поглежда часовника си. Нетърпението му е очевидно, но нервността му нараства най-вече от появата на Касим Абдул Яббар. Какво ще си помисли той, сварвайки го в гостилничката, след като домът му е на две крачки? Свива врат в раменете си и се прикрива с ръка, докато келнерът му донася огромен сандвич, обвит в амбалажна хартия. Атик го пуска в найлонов плик, оставя банкноти на масата и си тръгва, без да чака ресто. В момента, когато смята, че се е измъкнал, ръката на Касим го улавя.

— От мене ли бягаш, Атик?

Тъмничарят се преструва на ни лук ял, ни лук мирисал.

— Ама ти върна ли се?

— Защо бягаш като мокър парцал? Да не ми се сърдиш за нещо?

— Нищо подобно.

Касим клати недоволно глава.

— Искаш ли да ти кажа истината, Атик? Не е хубаво това, което правиш. Не, моля ти се, не е необходимо да се цупиш. Аз не ти чета конско. Просто имам усещането, че напоследък много си се променил и хич не ми харесваш. Естествено, ядовете ти не ми влизат в работата, ала не мога да се преструвам, че въобще не ме интересуваш. Вероятно причината е в дългите години, които прекарахме заедно, понякога блажени, но по-често в неволя. Нямам намерение да ти се бъркам, но съм длъжен да те предупредя, че като потъваш толкова дълбоко в грижите си, накрая няма да можеш да се измъкнеш оттам.

— Не съм угрижен и за никъде не бързам. Просто понякога ме налягат черни мисли, това е всичко.

Касим не крие, че не му вярва. Навежда се към него.

— Имаш ли нужда от пари?

— Не съм по харчовете.

Милиционерът си чеше челото и размисля. След това предлага:

— Защо довечера не дойдеш да се видим при Хаджи Палван? Ще се съберат приятели. Ще пийнем чай, ще побъбрим, ще поговорим за войски и сражения, ще се посмеем над нещастията на другите. Обещавам, че ще ти се хареса. Ще сме между свои хора, непринудени. Ако имаш планове, заедно ще ги обсъдим, за да намерим партньори, на секундата ще помогнем. Не е кой знае колко трудно да се организира една работа. Нужно е малко въображение, мотивираност и локомотивът бързо ще тръгне по релсите. Ако нямаш мангизи, ще ти дадем, а ти после ще ни ги върнеш.

— Вече ти казах, че не става дума за пари — заявява с досада Атик. — Блясъкът им не ме заслепява.

— Но както виждам, не те и озарява.

— Черното не ми пречи.

— Трудно ти е да го докажеш. Що се отнася до мене, искам само да ти кажа, че не е срамно от време на време, когато се чувстваш натясно в кожата си, да се обърнеш към приятел.

— Мирза Шах ли те изпраща?

— Виждаш ли? На грешен път си. Не ми е необходим Мирза Шах, за да протегна ръка на колега, когото ценя.

Атик си гледа торбичката, а кокалите на врата му изпъкват. С крайчеца на крака си той търкаля камъче и започва да дълбае дупка в пясъка.

— Мога ли да тръгвам? — пита той със свит глас.

— Естествено, какви ги говориш!

Атик му благодари и се оттегля.

— Живял един мъдрец в Джалалабад — разказва му без предисловия Касим, тръгвайки подир него. — Невероятен учен. Имал отговор за всичко. Нямало книга, която да не е прочел. Насън да го бутнеш, знаел всички важни събития от историята на исляма. Изумителен човек бил. Ако беше доживял до наши дни, сигурно би свършил на въжето или щяха да го обезглавят, дотолкова познанията му надминавали постижимото за ума. Един хубав ден, докато давал урок, някой си се приближил и му прошепнал нещо. Мъдрецът внезапно посивял. Броеницата се изплъзнала от ръцете му. Без да рече дума, станал и напуснал залата. Повече не го видели.

Атик повдига вежди.

— Какво му е прошепнал човекът? — пита той предпазливо.

— Историята мълчи.

— А каква е поуката от този разказ?

— Може да знаеш всичко за живота и за хората, но какво знаеш за самия себе си? Атик, скъпи мой, не си усложнявай съществуването. Никога няма да можеш да отгатнеш какво ти е отредило то. Спри да си пълниш главата с фалшиви идеи, с неразрешими въпроси и с ненужни разсъждения. Дори да намериш отговори на всичко, не си застрахован от това, което ти готви утрешният ден. Мъдрецът е знаел много неща, но е нямал понятие от основното. Да живееш, ще рече винаги да си готов небето да се стовари върху главата ти. Ако тръгваш от принципа, че битието е само едно изпитание, ти си готов да понесеш неговите тегоби и изненади. Ако очакваш от него онова, което то не може да ти даде, значи нищо не си разбрал. Приемай нещата каквито са, не прави драми, не отдавай прекалено значение на нищо; не ти управляваш своята лодка, а веслото на съдбата. Вчера изгубих майка си. Днес се поклоних над гроба й. Ето че сега седя при Кхорсан и похапвам. Довечера смятам да ида при Хаджи Палван, за да се видя с приятелите. Ако междувременно се случи някакво нещастие, няма да го приема като края на света. Няма по-тъжен миг за любовта от разменените погледи на гарата, когато влаковете потеглят в различни посоки.

Атик спира, а шията му остава прегъната. Той се замисля за миг, после повдига брадичка и се осведомява:

— Толкова ли е видно, че отивам на зле?

— Ако питаш мене, направо боде очите.

Атик кимва с глава и се отдалечава.

Касим го гледа с тъга, след това се почесва под чалмата и се връща в гостилницата, за да седне до шофьора.

 

 

Животът непреклонно ни води към изхабяване, мисли си Мюссарат. Независимо дали се предпазваш, или не те е еня за себе си, нищо не се променя. Всеки роден на тази земя е обречен на кончина; такъв е законът. Ако тялото се подчиняваше единствено на нарежданията на главата, бихме живели по хиляда години. Но волята винаги може да изпълнява своите решения, а прозорливостта на стареца не може да принуди коленете му да не се превиват. Основополагащата трагедия на хората идва от обстоятелството, че никой не може да надживее най-благочестивите си пожелания, които освен това са основната причина за злощастието му. Не е ли светът крахът на смъртните, чудовищното доказателство за тяхната несъстоятелност? Мюссарат е решила да не се съпротивлява на очевидното. Нищо няма да й помогне, ако се опита да се скрие от себе си. Тя води битка срещу злото, което я гризе, отказваше да отпусне примирително ръце. Сега вече е време да се подготви, да се отдаде на неизбежното, защото само то остава, когато всичко друго е опитано. Съжалява само, че трябва да се предаде на възраст, когато химерите са победени. На четирийсет и пет години животът още е пред тебе, по-нюансиран, по-добре премерен; мечтите не са толкова огромни, поривите са успокоени, а тялото, когато ноктите на желанията го изтръгнат от вялостта му, потръпва тъй осъзнато, че това, което е изгубило като свежест, си го наваксва като интензивност. Четирийсетте години е времето на разума, най-силният коз за съобразяване с предизвикателствата. Убеждението й е достатъчно силно, затова нито за секунда не се съмнява, че краят й наближава. Мюссарат няма никакви съмнения. Чудо няма да стане. Това я натъжава. Но не чак толкова много, не се поддава на изстъпления; ненужно е, би било гротескно, дори богохулно. Естествено, тя би искала да се разкраси, да подчертае веждите и да отвори широко очи, за да привлече погледа на Атик. Но това вече не е възможно. На четирийсет и пет години човек трудно приема непоправимото. Уви, болката не те освобождава от ясното съзнание. Отражението й в малкото огледало е ужасяващо; тя направо се разпада. Лицето й се е превърнало в безплътен череп с омекнали бузи и хлътнали устни. В погледа й има вече някаква светлина от отвъдното, ледена, стъклена; зениците й са оцъклени. А ръцете й, Господи!, те са костеливи, покрити с фина, безжизнена кожа, шумолящи като хартия, трудно им е да разпознаят нещата при допир. Тази сутрин, когато се среса, в пръстите й останаха кичури коси. Как е възможно човек за толкова кратко време да изгуби толкова много коси? Тя ги уви около парче дърво и ги тикна в един процеп на стената, след това се строполи на земята, стисна главата си с ръце и зачака сълза да я извади от вцепенението. Но тъй като лицето й остана сухо, на четири крака тя пропълзя към сламеника. Там седна по турски и гледа стената в продължение на час. Би продължила да седи с гръб към вътрешния двор през целия ден, но силите я изоставиха. Съборена от упоритостта си, тя легна на земята и незабавно заспа със зейнала уста.

Когато я откри просната на пода, Атик си помисли най-лошото. Странно, найлоновият му плик не падна от ръцете му и дъхът му не се учести. Той остана прав на прага, вдигнал едната си вежда, без да вдига шум. Дълго време наблюдава тялото, обърнатата към тавана ръка, свитите пръсти, отворената уста и неподвижната гръд, дебнеше знак за живот. Мюссарат не помръдваше. Тя изглеждаше като мъртва. Атик остави плика на ниската масичка и преглъщайки слюнка, се приближи към безжизненото тяло на жена си. Внимателно коленичи; в момента, когато се сведе над смъртнобледата ръка, за да измери пулса, една въздишка го накара да се дръпне назад. Адамовата му ябълка се развълнува. Той наостри уши, подозирайки, че потръпването е било фалшиво, и се сниши над вкамененото лице. Отново лека въздишка одраска бузата му. Той сви устни, за да сдържи гнева си, изправи снага и със склопени очи и стиснати юмруци се отдръпна до стената, за да седне на задника си. Стегнал челюсти и скръстил ръце на корема си, гледаше проснатото в краката му тяло, сякаш искаше да го прониже от главата до петите с поглед.