Лионор Флайшър
Герой по неволя (6)

Глава шеста

Полет номер 104 на авиокомпания „Мидуестърн“ беше почти празен, предназначен да превозва 180 пътници, сега той возеше по-малко от 55. В този час на никой не му се пътуваше от Ню Йорк до Чикаго. Летейки на височина 8400 метра с постоянна скорост 912 километра в час, свръхзвуковият самолет беше тих, с изключение на шепота на пътниците от време на време. Хората, предприели краткия полет, бяха уморени и отегчени, нетърпеливи да стигнат по-бързо, да се приберат у дома и да си вдигнат краката нависоко. Няколко деца пътуваха с родителите си. От другата страна на пътечката до Гейл седеше баща с около десетгодишно момче, отзад в кабината дремеше малко бебе, а на седалката пред Гейл пътуваше едно послушно осемгодишно момиче на име Кели с майка си Сюзан.

Гейл Гейли, облечена в любимото си свободно италианско кашмирено сако и ленени панталони за пътуването, се беше изтегнала на три седалки в задната част на самолета. Беше прекарала по-голямата част от тричасовия полет в дрямка и подготвяне на списък с въпроси за продължението на материала за Бродман. От време на време разлистваше информационно списание, но дори и с цветните си илюстрации то не притежаваше непосредственото въздействие на телевизионните новини.

Полетът беше почти към края си. След по-малко от час трябваше да кацнат на летище О’Хеър. Тя погледна скъпия си часовник — Дийкинс сигурно е още в телевизионното студио, преглеждайки бележките си за вечерните новини в 11 часа. Ще му се обади и ще му каже, че скоро ще си е у дома.

Той ще се изненада, но Гейл знаеше, че ще е доволен от бързото и завръщане. Дийкинс се беше запалил по историята с Джефри Бродман. Гейл подозираше, че зад самоубийството на финансиста е подушил далеч по-сензационна история. Тя се изправи и тръгна по пътечката към носа на Боинга, където пред кухненския бокс беше монтиран обществен телефон — удобен, но престъпно скъп за ползване.

Чудесно. Телефонът бе свободен. Като пъхна служебната си телефонна кредитна карта в процепа, Гейл набра директната линия на Джеймс Дийкинс. Чу свободния сигнал и нетърпеливо зачака шефа на Новини да вдигне слушалката. След четири-пет позвънявания слушалката бе вдигната рязко и гласът на Дийкинс изръмжа едно нетърпеливо: „Да?“

— Аз съм — каза Гейл весело. — Спечелих.

От другия край последва мълчание и Гейл разбра, че Дийкинс се опитва да сдържи радостта си и да говори равнодушно. После той каза енергично:

— Браво на теб, кукло. Гордея се с теб.

— Благодаря — отговори Гейл сухо. — Голяма работа.

Щом ще си играят на равнодушие, тя нямаше да отстъпи на Джеймс Дийкинс.

— И какво ти дадоха? — директорът на Новини се засмя. — Някой отвратителен боулинг трофей?

— Не, всъщност е много хубав — Гейл също се засмя. — Изработен е с вкус. — Тя се порови из чантата си и извади Сребърния микрофон.

— „За заслуги в търсене на истината“ — прочете тя надписа отдолу. — Така пише тук. Слушай, исках да кажа, че все пак си взех билет за ранния полет, тъй че… Какво?

При следващите думи на Дийкинс гласът на Гейл секна от ужас. От вълнение тя изпусна голямата си кожена чанта, която падна на пода на самолета. Отвътре се пръснаха бележникът, гребенът, червилото й, ключове, тефтерчето, малкото портмоне за монети и портфейлът й, от който на свой ред се изръсиха кредитни карти. Все пак успя да задържи Сребърния микрофон.

— Казах ти да не бързаш. Възложих продължението на материала за Бродман на Конклин — каза Дийкинс, като се ухили злорадо на телефона, като знаеше, че тя не може да го види.

— Как така си го дал на Конклин! — Гейл бе толкова възмутена, че почти крещеше. — Конклин не беше на онази тераса! Конклин въобще няма нищо общо с тази история!

От другия край на линията Дийкинс сложи ръка върху слушалката, захили се ликуващо и намигна на Уолас. Сетне отново заговори на най-добрата си репортерка.

— Гейл, забрави ли, че беше решила да се позабавляваш? Да се настаниш в луксозен апартамент за сметка на компанията, да идеш на някое шоу, може би да свалиш нещо. Какво очакваше да направя?

Дийкинс протегна ръка към Чарлс Уолас и потърка красноречиво пръсти — безмълвен жест, който означаваше: „Плащай.“

— Е, не съм в Ню Йорк, само на около 100 мили от О’Хеър с полет 104 на „Мидуестърн“! След около 12 минути ще прелетя над главата ти! След пет минути да си отрязал Конклин от този материал, иначе кълна се най-тържествено, че ще пусна нещо тежко от самолета и ще ти строша главата!

— Добре, добре — Дийкинс вмъкна с примирителен тон, който беше напълно фалшив, тъй като той въобще нямаше и най-малкото намерение да дава на Конклин материала за Бродман. — Ако се върнеш тази вечер, ще отстраня Конклин от работата по материала ти. Успешен полет и поздравления за наградата.

Като затвори телефона, той взе петдесетдоларовата банкнота, която Уолас му подаде и победоносно я пъхна в сгъваемия си портфейл.

— Какво ти казвах, а? — подсмихна се той. — Всички печени журналисти са такива. Като наркомани не могат да се откажат от добрия материал.

Гейл затвори и се наведе да събере пръснатото съдържание на чантата си. Малката Кели дойде при нея, щастлива, че може да стане от мястото си и да помогне, а малките й ръчички лесно се мушнаха под седалките, за да измъкнат вещите на Гейл.

— Много ти благодаря — усмихна се Гейл. Ама че сладко момиченце.

Сюзан, майката на Кели, хвърли поглед иззад седалката.

— Има още една кредитна карта на пода — посочи тя приятелски.

Гейл забеляза златистата си „Виза“ и я вдигна, като се усмихна в знак на благодарност. Май си бе събрала всичко. Все пак по-добре да провери кредитните карти. Да бъде сигурна, че всичките й неща са налице. Тя се върна на мястото си и сложи портфейла в скута си.

Портфейлът беше нейна любима вещ, подарък от бившия й приятел. Когато й го подари, той бе казал: „Скъп и изискан, точно като теб.“ Кожата беше тъмночервен марокен, гладка като коприна и мека на пипане. Щампиран в златисто с малкия запазен знак. „Марк Крос“, портфейлът съхраняваше парите й, репортерската й карта и шофьорската й книжка, като оставаха достатъчно отделения за кредитните карти. Гейл пъхна картите една по една; всичко си беше на мястото — десет отделения и десет карти. Изглежда, нищо не липсваше.

Внезапно назъбена мълния разцепи нощното небе, последвана от мощна гръмотевица. Зад самолетните люкове беше започнало да вали.

 

 

Докато Боингът бръмчеше в нощта и се приближаваше към града, Бърни ЛаПланте излезе от дома си, отключи античната си Тойота и включи двигателя. Той се задави и се покашля в знак на протест, а после прояви немощни признаци на живот. Бърни излезе от паркинга и се насочи към дома на Евелин, за да вземе Джон. Щеше да го заведе на кино, защото утре нямаха училище. Виждате ли, все пак не беше забравил. Бърни имаше среща със сина си.

Бърни ЛаПланте се беше поразмислил, което едва ли беше типично за него. Това просто ви показва колко разтърсен бе от мисълта, че ще излежава присъда. Дойде му наум, че може би ще отсъства известно време. Колко дълго щеше да реши съдията, но без съмнение щеше да изпусне още един период от детството на сина си. И без това вече беше пропуснал по-голямата част.

Докато беше на свобода, никога не се бе замислял за израстването на Джон, но скоро щеше да бъде под ключ и нямаше да има избор дали да го вижда или не, както диктуваха „деловите му ангажименти“. Джон щеше да отрасне без баща си. Тази мисъл започна наистина да тормози Бърни.

Струваше му се символичен жеста на Евелин да прибере снимката му в униформа, въпреки че на себе си не го формулира точно така, защото Бърни ЛаПланте не го биваше особено в абстрактното мислене. В действителност мислите му течеха така: Защо, по дяволите, не я беше оставила, че Джон да го види в най-добрата му светлина? Спокойно можеше да я остави, какво толкова ще й стане, ако я гледа?

Искаше му се да има някакъв начин да върне часовника назад, може би да се заеме с момчето в една по-крехка възраст, но това беше безумна идея, като повечето от идеите на Бърни. Връщане назад няма. Какво толкова, по дяволите. Нали щеше да го види довечера? Другото няма значение.

По радиото бяха казали, че ще вали, затова Бърни навлече стария си шлифер върху якето. Нямаше подплата, тъй че едва ли щеше да го топли. Нямаше да го предпази и от дъжда, понеже с годините водоустойчивостта му се беше изпарила, но това беше единственият му шлифер, а по радиото бяха казали, че ще вали. И докато излизаше с Тойотата на магистралата, наистина започна да вали, първо заръмя, после премина в постоянен порой, който бързо се преобърна в потоци изливаща се като из ведро вода.

Поройният дъжд, носен от вятъра, биеше предното стъкло на Бърни. Той пусна чистачките. Те се помръднаха и потрепнаха като сънуващо старо псе в зимна нощ, после предадоха богу дух и застинаха. Псувайки, Бърни ги изключи, сетне пак ги включи. Изключи, включи. Нищо не стана. Никакъв ефект, по дяволите.

— Знам защо вали — оплака се той горчиво на глас. — Можех да го предвидя. Вали, защото са ми се скапали чистачките. Ако чистачките ми бяха наред, гадното слънце щеше да пече сега. През нощта!

Взирайки се в тъмнината през облените с вода стъкла, Бърни се опита да различи светофарите, пътните знаци, изходите от магистралата, каквото и да е. Нищо не се виждаше. От време на време назъбена мълния осветяваше небесата за секунди, а зеленикавото й сияние превръщаше земята отдолу в мрачен и зловещ пейзаж.

Да, точно така, каза си Бърни кисело. Сега остава да ме удари мълния. ЛаПлантски късмет.

Кое дете не е поглеждало към небето, когато преминава самолет, и не се е чудело кои са хората, издигнали се толкова високо над земята, и дали през живота си ще срещне някого от тях, а ако го срещне, как двамата ще разберат, че отдавна, много отдавна, единият от тях е прелетял над другия, който в същия миг е гледал зачуден нагоре?

Всяко дете рано или късно поглежда нагоре. Всяко дете, с изключение може би на Бърни ЛаПланте. Една от многобройните слабости на Бърни беше, че никога не поглеждаше към небето, очите му винаги бяха забити в земята. Бърни би ви обяснил, че това е, защото никога не е намирал 25 цента в небето, но има и други причини. Дълбоко в себе си Бърни се страхуваше да изгуби от очи това, което е, и да погледне към онова, което би могъл да бъде. Защо да витае из облаците, когато е по-безопасно да стои тук долу, стъпил здраво на краката си и да усеща твърдата земя под себе си.

Но да си представим за миг, че не вали и че Бърни ЛаПланте не седи в колата си, мъчейки се отчаяно да види през този шибан порой къде е отбивката от тази шибана магистрала. Да приемем, че стои в ясна нощ, може би насред открито поле, и гледа нагоре към звездите. Невъзможно, но да забравим това за момент и да приемем предположението. Значи стои си там, а полет 104 на авиокомпанията „Мидуестърн“ преминава над главата му на път за летището. Възможно ли е на Бърни да му хрумне да се запита какви хора летят в този самолет, що за съществуване водят те и дали някога ще срещне някого от тях? Изключено. Ако ще и животът му да зависи от това.

И все пак Бърни далеч не беше глупав. Вечно губещ, може би, и несъмнено изумителен неудачник, но не лишен от някаква инстинктивна животинска интелигентност. Ако точно в този миг беше вдигнал поглед нагоре, може би щеше да предусети съдбата си. Може би щеше да почувства, че нещо се задава насреща му, нещо много голямо.

Защото нещо много голямо наистина се задаваше срещу Бърни ЛаПланте. Съдбата се готвеше за скок.

Съдбата беше накарала една малка червена предупредителна светлина да грейне застрашително в пилотската кабина на Боинга. Съдбата беше накарала помощник-пилотът внезапно да се изопне, да впери поглед в стрелките, да се разтревожи, да включи няколко от сложните копчета на контролното табло и да събуди пилота. Пилотът също изглеждаше обезпокоен, защото малката червена светлина сигнализираше за проблем с хидравликата, вероятно нещо блокирало. А блокирането на хидравличната система означаваше, че задкрилките не могат да се управляват. Без задкрилки самолетът не можеше да се приземи на обикновено летище. Проблемът беше сериозен.

Пилотът предаде по радиото на летището, че полет 104 на авиокомпания „Мидуестърн“ ще се опита да кацне принудително.

Съдбата приближаваше този закъсал Боинг все по-близо до Бърни ЛаПланте. След няколко минути самолетът щеше да прелети над главата му. Съдбата се готвеше да поеме живота на Бърни и живота на Гейл и да ги тласне в по-особена посока. Всички те — самолетът, хората в него и старата Тойота на Бърни — се движеха към една точка на сблъсък.

У Бърни нямаше и капка подозрение, че преди да изтекат тези няколко минути, съдбата му ще се преплете със самолета и с хората на борда му, особено с тази на Гейл Гейли, и че неговият живот, нейният живот и животът на всички други пътници, унесени в дрямка на полет 104, ще се промени завинаги, че ще бъде написана нова страница в историята.

Историята е пълна с хипотези, започващи с думичката „ако“. Ако Александър Македонски се беше родил не в семейството на цар, а на овчар, щеше ли все пак да покори света? Ако британският парламент беше гласувал да включи представителство на американските колонизатори, щеше ли да избухне революция през 1776? Ако Адолф Хитлер беше преуспял в бизнеса с домашното обзавеждане…? Ако Ганди бе имал по-добър апетит…?

Ако не валеше дъжд, тази история щеше да има съвсем различен завършек. Ако Бърни ЛаПланте не караше бракма с развалени чистачки, може би щеше да се изплъзне от замисъла на съдбата. Но Бърни бе платил само 200 долара за Тойотата, когато я купи на трета ръка (поне), и с тази злокобна покупка бе направил крачка към такова бъдеще, каквото никога не си бе представял. Дъждовното време тази вечер и нулевата видимост само запечатаха окончателно съдбата му.

Ако Гейл Гейли беше останала да преспи в Ню Йорк, ако беше отишла да види някое шоу или да свали някого, историята щеше да има напълно различен край. Но тя бе обсебена от работоманията, жадно се вкопчваше в добрия сюжет „като наркоман“, както я бе нарекъл Дийкинс. И беше прав. Гейл не можеше да се откаже. Целият й минал опит, който допринасяше за успеха й като репортер, който бе оформил нейната решителност и амбиция, сега я поставяше, без право на връщане назад, в точно тази редица и точно това място на полет 104 на авиокомпания „Мидуестърн“ и решаваше съдбата й.

Целият минал опит на Бърни ЛаПланте, който бе допринесъл за провала му като мъж, баща и човек, който му бе внушил тази объркана представа за живота, сега невъзвратимо го теглеше към бъдещето, до точното място и време, когато съдбата му щеше да се изпълни по начин, какъвто въобще не би си представил. Не, Бърни не знаеше какво му готвеше съдбата. Сега той знаеше единствено, че в това гадно, скапано, лайняно време вероятно е подминал проклетата отбивка към дома на Евелин и се е изгубил безнадеждно в шибания дъжд.