Ясмина Кадра
Атентатът (9)

8.

Според Ким ръководството на здравеопазването получило огромно количество писма от мои бивши пациенти, които твърдели, че аз съм също жертва като загиналите в ресторанта, взривен от жена ми. Болницата е разделена на две; след като страстите малко са утихнали, голяма част от моите отрицатели се питат дали петициите, които са подписали, са разумни. Пред изключителната сложност на положението моите началници заявили, че не са способни да отсъдят и се осланят на решението на висшата власт.

Що се отнася до мен, решението ми е взето — няма да се върна в кабинета си, няма дори да прибера личните си вещи. Интригите, задействани срещу мен от Илан Рос, дълбоко ме засегнаха. В същото време не изтъквам религиозността си никъде. От университета насам се опитвам да изпълнявам педантично гражданските си задължения. Осъзнавайки стереотипите, които ме излагат на публичен показ, се опитвам един по един да ги преодолявам, като предлагам най-доброто от себе си и поемам залитанията на другарите си евреи. Бях още много млад, когато осъзнах, че да седиш на два стола не води до нищо хубаво и че трябва бързо да избера своя лагер. Избрах за лагер моята компетентност, а за съюзници — убежденията си, като си казах, че в дългосрочен план ще успея да постигна желаното уважение. Струва ми се, че нито веднъж не се отклоних от правилата, които сам определих. Тези правила бяха моята нишка на Ариадна — режеща като бръснач. За арабин, който излиза от масата — и си плаща лукса да бъде стратег на своето издигане, — най-малката погрешна стъпка би била фатална. Особено когато е син на бедуин, обременен предварително, а вместо желязна топка на затворническа верига е помъкнал едно плашило, което влачи нагоре-надолу сред тесногръдието на хората, които го овеществяват на моменти, диаболизират го понякога, най-често го дисквалифицират. Още по време на първата университетска година успях да преценя колко тежък маршрут ме очаква и какви титанични усилия трябва да положа, за да заслужа статута си на пълноправен гражданин. Дипломата не разрешаваше магически всичко, трябваше да очаровам и да успокоявам, да получавам удари, но да не отвръщам, да бъда търпелив до отчаяние, независимо от опасността да се опозоря. Тялото ми се защитаваше, а аз изненадващо и за себе си представлявах моята общност. В известен смисъл трябваше да успея най-вече заради нея. Нямах нужда да бъда упълномощен от своите; погледът на другите ми отреждаше тази неблагодарна и вероломна мисия.

Произлизах от бедна, но достойна среда, в която дадената дума и праволинейността бяха двете основи на спасението. Дядо ми властваше като патриарх над племето. Той имаше земи, но не и амбиции, не знаеше, че дълголетието се дължи не на непоколебимостта на убежденията, а на непрекъснатото поставяне под въпрос на собствената убеденост. Почина ограбен, с широко отворени очи, сърцето му се пръсна от оскърбление и изумление. Баща ми не искаше да наследи неговите капаци на очите. Не се въодушевяваше от възможността да бъде селянин; искаше да стане художник — което в глосара на предците ни означаваше пройдоха и маргинал. Спомням си кавгите, които избухваха винаги, когато дядо го сварваше да рисува в барака, превърната в ателие, по време, когато останалите членове на семейството, големи и малки, се трепеха из овощните градини. С олимпийското си спокойствие баща ми възразяваше, че животът не е само да плевиш, да подрязваш дръвчета, да поливаш и да береш; той е също да рисуваш, да пееш, да пишеш; също и да се учиш; но най-великото призвание е да лекуваш. Най-съкровеното му желание беше да стана лекар. Рядко съм виждал някой толкова да не пести усилията си за отрочето си, както него. Бях единственият му син. Той не искаше други, за да ми предостави колкото е възможно по-големи шансове. Даде всичко, с което разполагаше, за да представи на племето неговия първи хирург. Когато ме видя да размахвам дипломата за завършено висше, той се хвърли в обятията ми като буен поток в морето. Единственият път, когато видях сълзи да се стичат по страните му, беше в този ден. Той почина на болничното легло, галейки, сякаш това беше свещена реликва, слушалката, която носех единствено за да му доставя удоволствие.

Баща ми беше добър човек. Той се съобразяваше с нещата такива, каквито се случваха, без грим и фанфари. Не обичаше да хваща бика за рогата, а когато трудно изкарваше прехраната, не смяташе това за жестока орис. Според него нещастията не са изпитания, а инциденти по пътя, които трябва да преодолееш, за да бъдеш готов да посрещнеш следващите предизвикателства. Неговото смирение и неговата разсъдливост бяха прекрасни. Толкова исках да приличам на него, да наследя неговата простота и умереност! Благодарение на него, макар че растях върху земя страдалница от зората на времената, отказвах да възприемам света като арена. Ясно виждах, че връхлитат войни след войни, отмъщения след отмъщения, но не желаех да ги подкрепям по един или друг начин. Не вярвах в пророците на раздора и не възприемах идеята, че Бог може да поощрява чедата си да настръхват едни срещу други и да свеждат упражняването на вярата до абсурд и до ужасяващо премерване на сили. Още оттогава съм се пазил като от чума от всеки, който иска капка от кръвта ми, за да пречисти душата ми. Не исках да вярвам нито в долините на сълзите, нито в тези на мрака — има толкова по-привлекателни места около нас, в които не цари безразсъдство. Баща ми казваше: „Онзи, който твърди, че съществува по-велика симфония от дъха, който ти вдъхва живот, лъже. Той се изправя срещу онова, което е най-хубавото в теб: шанса да се възползваш от всеки миг в живота си. Ако тръгнеш от принципа, че най-лютият ти враг е онзи, който се опитва да сее омраза в сърцето ти, ще познаеш половината от щастието. Останалото само трябва да протегнеш ръка, за да го постигнеш. И помни: няма нищо, абсолютно нищо над живота… И твоят живот не е над този на другите.“

Не забравих това.

Дори го превърнах в свой основен девиз, убеден, че когато хората изповядват подобна логика, те най-после постигат зрелост.

Дребните ми словесни престрелки с Навеед ме изпълниха със самоувереност. Макар да не възвърнаха напълно трезвостта ми, те направиха възможно да се погледна отстрани. Гневът още е в мен, но вече не кипи в душата ми като чуждо тяло, под въздействието на рефлекс на отвращение, който го принуждава да избликва навън. Дори ми се случва да седна на балкона и да наблюдавам колите, откривайки в тях известна привлекателност. Ким вече не контролира думите си със същото тревожно внимание, както преди три дни. Тя импровизира смехории, за да изтръгне усмивка от лицето ми, а когато сутрин отива в болницата, не стоя погребан в стаята си до завръщането й. Започнах да се шляя по улиците. Отивам в кафенетата, за да изпуша по някоя и друга цигара, или в градинка, където сядам на пейка и наблюдавам хлапетата, подскачащи на слънце. Все още не смея да отворя вестник; но когато по време на разходката си дочуя радиото да съобщава новини, не бързам да сменя тротоара.

Езра Бенхаим дойде да ме види. Не разговаряхме нито за евентуалното ми завръщане на работа, нито за Илан Рос. Езра искаше да знае как съм, дали започвам да се съвземам. Заведе ме в ресторант, за да докаже, че не се притеснява да се движи в моята компания. Поведението му беше трогателно, но искрено. Аз настоях да платя сметката. Ким беше дежурна и след вечерята ние отидохме в бирария, за да се отрежем като богове, решили да ергенуват, след като са изчерпали всичките си анатеми.

 

 

— Непременно трябва да отида във Витлеем.

Тракането на съдове, идващо от кухнята, внезапно спира. Минават няколко секунди, преди Ким да надникне през вратата. Тя ме гледа, а едната й вежда е вдигната.

Загасвам цигарата си в пепелника и се готвя да запаля друга.

Ким избърсва ръцете си в една закачена на стената кърпа и идва при мен в хола.

— Шегуваш ли се?

— Приличам ли на шегобиец, Ким?

Тя подскача леко.

— Естествено, че се шегуваш. Какво ще търсиш във Витлеем?

— Там Сихем е пуснала писмото в пощата.

— И какво от това?

— Ами, искам да знам какви ги е вършила, докато аз смятах, че е при баба си в Кфар Канна.

Ким се отпуска на ракитовия стол срещу мен, раздразнена от непредвидимите ми заяждания. Диша дълбоко, сякаш за да потисне обидата си, мачка си устните, докато търси думи, но не ги намира и допира пръсти до слепоочията си.

— Ти започваш да издишаш, Амин. Не знам какво ти щъка в главата, но прекаляваш. Нямаш никаква работа във Витлеем.

— Там имам млечна сестра. Сигурно при нея се е оттеглила Сихем, за да изпълни безумната си мисия. Пощенският щемпел е от петък, 27-и, което ще рече един ден преди драмата. Искам да знам кой е обработил жена ми, кой я е обвил с експлозиви и я е изпратил на заколение. По никакъв начин няма да скръстя ръце и да обърна страницата, която не съм осмислил.

Ким само дето не си скубе косите.

— Даваш ли си сметка какви ги приказваш? Напомням ти, че си имаш работа с терористи. Тези хора не си поплюват. Ти си хирург, а не ченге. Остави това на полицията. Тя владее съответните методи и разполага с квалифициран персонал, за да води подобни разследвания. Ако искаш да узнаеш какво се е случило с жена ти, иди намери Навеед и му разкажи за писмото.

— То е лична работа…

— Безумие! Седемнайсет души са убити, а десетки други — ранени. Нищо лично няма в случилото се. Става дума за самоубийствен атентат, а разследването трябва да бъде дело на компетентните държавни служби. Според мен ти напълно си се объркал, Амин. Ако искаш наистина да бъдеш полезен, предай писмото на Навеед. Вероятно то представлява онзи край на конеца, който полицията търси, за да започне разплитането.

— И дума да не става. Не искам никой да ми се бърка в работата. Имам намерение да отида във Витлеем, при това сам. Нямам нужда от никого. Познавам доста хора там. Ще успея да провокирам изтичане на информация и все някой ще изплюе камъчето.

— И след това?

— След кое?

— Да приемем, че накараш някого да изплюе камъчето, какво следва в програмата? Ще му издърпаш ухото или ще искаш да плати за нанесените щети? Повярвай ми, това е несериозно. Без съмнение Сихем е имала зад себе си цяла мрежа, съвършено подготвена логистика и немалко преодолени изпитания. Човек не се взривява на публично място отведнъж. Това е свършекът на продължително промиване на мозъка, на грижлива психологическа и материална подготовка. Изключителни мерки за сигурност са взети, преди да се премине към действие. Поръчителите трябва да пазят базите си, да заличават всички следи. Те използват своите камикадзета само веднъж, абсолютно сигурни са в тяхната решителност и надеждност. А сега представи си, че проникваш в територията им и ровиш около скривалищата им. Смяташ ли, че ще чакат търпеливо да стигнеш до тях? Толкова бързо ще ти видят сметката, че дори няма да имаш време да осъзнаеш колко безумна е била инициативата ти. Кълна ти се, че ме хваща шубе само като си те представя надвесен над това змийско гнездо.

Тя хваща ръцете ми, усилвайки болката в ранената китка.

— Идеята ти не е добра, Амин.

— Може би, но само за това мисля, откакто прочетох писмото.

— Разбирам, но подобен род действия не са за теб.

— Не се мори, Ким. Знаеш колко съм твърдоглав.

Тя вдига ръце, за да успокои топката.

— Добре… Да отложим спора за довечера. Надявам се, че дотогава ще си възвърнал малко от разсъдъка си.

Вечерта тя ме кани в ресторант на плажа. Вечеряме на терасата, а бризът шиба лицата ни. Морето е много плътно; в шума му има нещо назидателно. Ким се досеща, че няма да успее да промени мнението ми. Тя кълве от чинията си като изморено птиче.

Мястото е приятно. Управлявано от емигрант французин, то предлага непринудена почивка, с големи прозорци към хоризонта, с виненочервени кожени кресла и маси с бродирани покривки. Голяма восъчна свещ догаря красиво в кристална купа. Няма много хора, но повечето от двойките, изглежда, са постоянни посетители. Жестовете им са изискани, а разговорите — приглушени. Домакинът е хилаво и енергично човече, извадено като от кутийка, изтънчено любезно. Той лично ни дава съвети какво да вземем за ордьовър и какво вино да предпочетем. Ким вероятно е имала някаква идея в главата си, поканвайки ме в този ресторант. Но сега, изглежда, я е забравила.

— Имам чувството, че се забавляваш да си играеш със съдържанието на глюкоза в кръвта ми — въздиша тя и оставя настрана салфетката си.

— Постави се на моето място, Ким. Мисля само за постъпката на Сихем. И за себе си. Щом жена ми се е самоубила, значи не съм успял да я накарам да предпочете живота. Вероятно трябва да поема своя дял от отговорността.

Тя се опитва да протестира; вдигам ръка, като по този начин я моля да не ме прекъсва.

— Такава е истината, Ким. Няма дим без огън. Съгласен съм, че тя е сбъркала непростимо, но съвестта ми не позволява да я държа отговорна за всичко.

— Ти не си виновен за нищо.

— Виновен съм. Бях неин съпруг. Мой дълг беше да бдя над нея, да я пазя. Сигурно тя се е опитала да насочи вниманието ми към опасността, която я дебне. Готов съм да поставя ръката си в огъня, че ми е дала знак. Къде съм гледал, по дяволите, докато тя се е опитвала да се измъкне?

— Дали наистина се е опитвала да се измъкне?

— Че как иначе? Човек не върви към гибелта си, както отива на бал. Неизбежно в момента, когато се готвиш да направиш крачката, съмнението се настанява в теб. Точно този момент съм пропуснал. Сихем сигурно е искала да я пробудя. Но аз съм се разсеял и никога няма да си го простя.

Бързам да запаля цигара.

— Не се забавлявам, като те тревожа — казвам й след дълго мълчание. — Изгубих вкус към всякакви шегички. Откакто получих това прокълнато писмо, мисля само за знака, който не съм разчел навреме и който до ден-днешен остава загадка за мен. Искам да го открия, разбираш ли? Насън и наяве мисля само за това. Припомних си най-силните моменти, най-неясните слова, най-странните жестове: нищо. Тази пустота ме подлудява. Не можеш да си представиш колко ме измъчва, Ким. Не съм в състояние едновременно да понасям всичко това и да се ровя в него.

Ким не знае какво да прави с фините си ръце.

— Може би тя не е имала нужда да ти прави знаци?

— Изключено. Тя ме обичаше. Няма как да не е искала да сподели с мен.

— Но нещата не са зависели от нея. Тя не е била същата жена, Амин. Не е имала право да сгреши. Ако ти разкриеше тайната, щеше да разгневи боговете и да компрометира ангажираността си. Всичко е точно както в сектите. Не бива нищо да изтича. Спасението на братството зависи от този императив.

— Да, но тук става въпрос за смърт, Ким. Сихем е трябвало да умре. Тя е съзнавала какво означава това за нея, а и за мен. Беше прекалено почтена, за да ме зареже като парцал. Дала ми е знак, няма никакво съмнение.

— Това би ли променило нещо?

— Кой знае?

Няколко пъти всмуквам от цигарата, сякаш за да й попреча да изгасне. Усещам камъче в гърлото си, когато от устните ми се изплъзва:

— Нещастен съм до немай-къде.

Ким потръпва, но се овладява.

Загасвам фаса в пепелника.

— Моят баща ми казваше: „Пази скръбта за себе си, тя е единственото, което ти остава, когато всичко е загубено…“

— Амин, моля те.

Не я слушам и продължавам:

— За мъж, който е в шок — и то какъв шок! — не е много ясно кога свършва траурът и кога започва вдовството му, но има граници, които трябва да премине, ако иска да продължи напред. Къде? Не знам; това, което знам, е, че не трябва да оставам в това положение и да се умилявам от съдбата си.

Сега аз на свой ред, за мое голямо учудване, сграбчвам ръцете й и ги притискам в моите. Имам усещането, че държа две врабчета, затворени в шепите ми. Прегръдката ми е толкова предпазлива, че раменете на Ким се свиват. В очите й блестят свенливи сълзи, които тя се опитва да прикрие зад усмивка, каквато не съм срещал при друга жена, откакто общувам с нежния пол.

— Много ще внимавам — обещавам й. — Нямам намерение да си отмъщавам или да разбивам мрежата. Искам само да разбера как жената на моя живот ме изключи от битието си, как тази, която обичах лудо, се оказа по-чувствителна към наставленията на другите, отколкото към моите стихове.

Сълзата на моя ангел-пазител се откъсва от миглата й и се стича по скулата й. Изненадана и смутена, Ким се опитва да я изтрие; пръстът ми я изпреварва и грабва сълзата миг преди тя да стигне до ъгълчето на устната.

— Ти си прекрасна, Ким.

— Знам — отвръща тя, преди да избухне в смях, подобен на ридание.

Аз отново поемам ръцете й и ги стискам здраво.

— Не е необходимо да ти казвам, че без теб нямаше да издържа.

— Не тази вечер, Амин… Може би някой друг ден.

Устните й треперят в тъжна усмивка. Очите й се оглеждат в моите, за да се избавят от емоцията, която ги изпълва с блясък. Гледам я втренчено, без да си давам сметка, че смазвам пръстите й.

— Благодаря ти — прошепвам.