Ясмина Кадра
Атентатът (17)

16.

Омр, старейшината на племето, последното дихание от епопея, въплътила отколешните ни мечтания… Омр, братът на дядо ми, човекът, който премина през века като опашата комета, толкова жизнен, че времето сякаш не е успяло да го засегне… Той е тук, в двора на патриарха, и ми се усмихва. Щастлив е, че ме вижда. Лицето му, набраздено от дълбоки бръчки, потръпва от силна радост, сякаш малък палавник е видял отново баща си след дълга раздяла. Няколко пъти хаджия, той познава славата, почестите и много страни, препускал е на чистокръвни коне из бунтовни краища. Воювал е редом с Лоурънс Арабски^[1], „бледия Иблис^[2], дошъл от мъгливи страни да вдигне бедуините срещу османците и да посее раздор сред мохамеданите“, служил в преторианската гвардия на крал Ибн Сауд^[3], преди да се влюби с една одалиска и да избяга с нея на полуострова. Животът на двойката преминава в скиталчество, а после идва и упадъкът на чувствата. Изоставен от музата си, той кръстосва от княжества в султанати, търси си късмета, подвизава се тук и там, превръща се в трафикант на оръжие в Сана, в търговец на килими в Александрия, преди да бъде тежко ранен при защитата на ал-Кудс^[4] през 1947 г.

Виждал към го да накуцва поради попадналия в коляното му куршум, след това се подпираше на бастун поради сполетелия го инфаркт в деня, когато видял израелските булдозери да опустошават овощните градини на патриарха, за да подготвят почвата за създаването на еврейска колония. Днес го намирам ужасяващо смален, с мъртвешки бледо лице и посърнал поглед; просто едно джезве кокали, забравено върху инвалиден стол.

Целувам му ръка и прикляквам до нозете му. Изтънелите му пръсти разрошват косите ми, докато се опитва да си поеме дъх, за да ми каже колко завръщането ми в бащиния дом го изпълва с щастие. Отпускам глава на гърдите му както някога, когато бях негов галеник и му се оплаквах, когато ми отказваха благоразположението си.

— Моят доктор — произнася той с треперещ глас, — моят доктор…

Фатен, трийсет и пет годишната му внучка, е до него. Не бих я познал на улицата. Толкова време мина. Оставих я подплашено хлапе, винаги готова да се заяде с братовчедите си, преди да офейка, сякаш дявол я гони по петите. Новините, които от време на време достигаха до Тел Авив, я представяха като неудачница. Злите езици я наричаха Девствената вдовица. Късметът винаги е изневерявал на Фатен. Първият й мъж загива в сватбения кортеж, когато колата се преобръща заради злощастно спукване на гума; вторият й годеник бива убит при спречкване с израелски патрул два дни преди сватбата. Свадливите свахи тутакси я нарочват, че е прокълната, и повече никакъв кандидат не почуква на портата й. Тя е яка и тромава, свикнала с неблагодарната домашна работа и строгостта на домашното огнище. Прегръдката й е здрава, а целувката й — звучна.

Висам взема сака ми, а след това, когато старейшината пуска ръката ми, ме отвежда да ми покаже моята стая. Заспивам още преди да съм докоснал възглавницата. Вечерта той идва да ме събуди. Двамата с Фатен са постлали трапезата под асмата. Не са се поскъпили за нищо. Старейшината е седнал в края на масата, потънал в инвалидния стол; очите му не ме изпускат нито за секунда; той е на седмото небе. Четиримата вечеряме навън. Висам ни разказва майтапи от фронта до късно през нощта. Омр се смее с крайчеца на очите си, сгушил брадичка в шията. Висам е голям терк, трудно ми е да повярвам, че срамежливо момче като него може да притежава толкова силно чувство за хумор.

Връщам се в стаята, пиян от разказите му.

Сутринта ставам още когато нощта запретва полите си, подгонена от първите докосвания на деня. Спах като младенец. Може би са ми се явили хубави сънища, но нищо не помня. Усещам се свеж, пречистен. Фатен вече е извела доайена в двора; виждам го през прозореца, достолепен върху трона си, подобен на тотем. Той чака изгрева на слънцето. Фатен вече е изпекла питките. Тя ми сервира закуската в салона: кафе с мляко, маслини и твърдо сварени яйца, плодове и филии с масло, потопени в мед. Ям сам, Висам още спи. Фатен идва от време на време да провери дали нещо не ми липсва. След похапването се присъединявам към Омр в двора. Той силно ми стиска ръката, когато се навеждам да го целуна по челото. Не казва нищо особено, но се наслаждава на всеки миг, който му дарявам. Фатен отива в кокошарника да нахрани пиленцата. Всеки път, когато минава покрай мен, ми отправя една и съща усмивка. Въпреки че животът във фермата е суров, а съдбата е немилостива към нея, тя се държи. Погледът й е сух, в жестовете й няма финес, но усмивката й ревниво пази свенливата си нежност.

— Ще направя една обиколка — казвам на Омр. — Кой знае? Може пък да намеря някъде медното копче, което загубих преди повече от четирийсет години.

Омр поклаща глава и забравя да пусне ръката ми. Старите му очи, разядени от пясъчните ветрове и от злощастията, светят като замърсени скъпоценни камъни.

Вървя направо през зеленчуковата градина, прониквам в нещо като овощна градина с мършави като скелети дървета, търся детските си маршрути. Някогашните пътечки са изчезнали, но козите са очертали други, може би не чак толкова очарователни, но все така безгрижни. Виждам хълма, от който тръгвах да диря покой. Колибата, където баща ми беше установил ателието си, се е продънила; едната страна продължава да се държи, но всичко останало се е превърнало в руини, напълно сринати от пороите. Стигам до каменния зид, отвъд който заедно със сюрия братовчеди подготвяхме засади срещу невидими армии. Едно парче се е откъртило и мястото веднага е било превзето от плевелите. Точно на това място майка ми погреба мъртвороденото ми кученце. Толкова ми беше мъчно, че тя плака заедно с мен. Майка ми… състрадателна душа, която се разтопява в спомените; изгубена завинаги любов в гълчавата на времето. Сядам върху един голям камък и спомените потичат. Не бях син на султана, но все пак виждам принц с разперени като крила на птица ръце, прелитащ над световната нищета като молитва над бойните полета, като песен над мълчанието на тези, които изнемогват.

Слънцето вече докосва мислите ми. Ставам и се изкачвам по хълма, на който стоят на стража няколко рошави дървета. Преодолявам сипей, ето ме на гребена; тук беше наблюдателната ми кула по времето на щастливите войни. Някога, когато се покатервах тук, погледът ми се простираше толкова надалече, че с малко повече концентрация можех да видя края на света. Днес, изскочила от кой знае кой зъл умисъл, уродлива стена неуместно се издига срещу моето някогашно небе, толкова отвратителна, че кучетата предпочитат да препикават къпините, отколкото нея.

— Шарон^[5] чете Тората^[6] на обратно — казва някакъв глас зад гърба ми.

Старец, загърнат в избеляла, но чиста роба, стои зад мен. Подпрял се на тояга, с покрусен вид и беловласа глава, той измерва с поглед стената, закриваща хоризонта. Човек би казал, че е Мойсей пред Златния телец^[7].

— Евреинът скита, защото не понася стените — казва той, без да ми обръща внимание. — Не е случайно, че е издигнал стена, за да се оплаква пред нея. Шарон чете Тората на обратно. Той смята, че ще предпази Израел от враговете му, но просто го затваря в ново гето, може би не толкова ужасяващо, но също толкова несправедливо.

Най-после той се обръща към мен.

— Простете, че ви обезпокоих. Видях ви да се качвате по пътечката и помислих, че виждам стар приятел, когото съм изгубил преди повече от десетилетие и който ми липсва. Имате неговия силует, неговата походка, а сега, когато ви гледам отблизо, виждам, че и чертите ви са сходни. Не сте ли случайно Амин, синът на художника Редуан?

— Точно така.

— Сигурен бях. Много приличате на него. За миг помислих, че сте неговият призрак.

Подава ми мършавата си ръка.

— Името ми е Шломи Хирш, но арабите ме наричат Зеев Отшелника. Кръстили са ме на един аскет от далечното минало. Живея в колиба ей там, отвъд портокаловите дръвчета. Преди работех като търговец при вашия патриарх. Откакто той изгуби земите си, аз се превърнах в лечител-шарлатанин. Всички знаят, че нямам повече способности от пилетата, които принасям в жертва върху олтара на празните усилия, но хората не ги е грижа. Все още идват да ми поръчват чудеса, които не мога да извършвам. Обещавам по-благополучни дни за няколко пършиви шекела и тъй като това е недостатъчно, за да свързвам двата края, никой не ми гони карез, когато се издънвам.

Стискам ръката му.

— Нарушавам ли ви спокойствието?

— Не — уверявам го.

— Чудесно. Напоследък рядко някой идва тук. Заради Стената. Наистина е ужасна тази Стена, нали? Как могат хората да строят подобни чудовища?

— Чудовищните построения не зависят единствено от инфраструктурата.

— Така е, но тук наистина можеше да се намери по-добро решение. Стена ли? Какво означава това? Евреинът е роден свободен като вятъра, непревземаем като пустинята на Юдея. Причината да пропусне да определи територията на родината си, заради което едва не му я отнели, е, че дълго време вярва, че в Обетованата земя никаква преграда не пречи на погледа му да прониква по-далеч от виковете му.

— А виковете на другите, какво да правим с тях?

Старецът свежда глава.

Той загребва шепа пръст и я рони между пръстите си.

— За какво Ми са многото ваши жертви? казва Господ. Преситен съм на всесъжения от овни и на тлъстина от угоен добитък; и кръв от телета, от агнета и козли не искам.

— Исаия, глава 1:11 — казвам.^[8]

Старецът изглежда възхитен.

— Браво.

— Как вярната, изпълнена с правосъдие столица стана блудница! — рецитирам му. — В нея правда обитаваше, а сега — убийци.^[9]

И вождовете на тоя народ ще го въведат в заблуда, и водените от тях ще загинат.^[10]

… и народът ще стане сякаш храна на огъня; човек не ще пожали брата си. И ще секат надясно — и ще си останат гладни, и ще ядат наляво — и не ще се наситят; всякой ще яде плътта на своята мишца^[11]

И тогава, кога Господ извърши всичкото Си дело на планина Сион и в Йерусалим, ще каже: ще погледна плода от горделивото сърце на царя асирийски и пустославието на високо дигнатите му очи.^[12]

— А Шарон да внимава в картинката, амин!

Избухваме в смях.

— Взе ми акъла — признава той. — Откъде знаеш тези строфи от Книгата на Исаия?

— Всеки евреин от Палестина е малко арабин, а няма арабин в Израел, който да не е поне малко евреин.

— Напълно съм съгласен. Защо тогава има толкова много омраза при несъмненото кръвно родство?

— Защото не сме научили кой знае какво от пророците и от елементарните правила на живота.

Той тъжно кима с глава.

— Какво тогава трябва да сторим? — проявява интерес той.

— Първо да върнем свободата на Господа Бога. Той се превърна в заложник на лицемерната ни набожност.

От фермата се задава кола и вдига облаци прах след себе си.

— Сигурно е за теб — предупреждава ме старецът. — Мен ме търсят винаги хора, яхнали магарета.

Подавам му ръка, сбогувам се и се спускам по възвишението надолу към пътя.

 

 

В къщата на патриарха заварвам навалица; самата леля Наджет е тук; тя беше при дъщеря си в Тубас, но се върнала, щом дочула, че съм се прибрал в бащиното гнездо. На деветдесет години, тя въобще не се е превила. Все така здраво стъпила на краката си е, с искрящ поглед и отмерени жестове. Тя е нашата всеобща майка, най-младата съпруга и единствената вдовица на патриарха. Когато мама искаше да ми се кара, беше достатъчно да извикам името й, за да бъда пощаден… Тя плаче на гърдите ми. Други братовчеди, чичовци, племенници, племеннички и всевъзможни роднини търпеливо чакат реда си, за да ме целунат. Никой не ми се сърди, задето съм заминал далече и дълго съм останал там. Всички са доволни, че ме виждат отново, че съм техен за времето на една прегръдка; всички ми прощават, че не съм се сещал за тях дълги години, че съм предпочитал грейналите градски сгради пред прашните хълмове, големите булеварди пред козите пътеки, измамния блясък пред простичките неща от живота. Виждайки колко всички тези хора ме обичат и като не мога в замяна да им отвърна с нищо повече от усмивка, усещам колко съм обеднял. Обръщайки гръб на тези шумни, но със запушена уста земи, съм си представял, че разкъсвам вериги. Не исках да приличам на близките си, да понасям тяхната мизерия и да се поддържам от техния стоицизъм. Спомням си, че не спирах да ситня зад баща си, когато с платното като щит и четката, издигната като острие на копие, упорстваше да преследва своя еднорог през страна, където легендите натъжават човека. Всеки път, когато някой търговец на картини му отказваше с презрителен жест с глава, ни заличаваше и двамата. Беше чудовищно. Баща ми не се предаваше, убеден, че в крайна сметка ще успее да предизвика чудото. Провалите му ме изпълваха с ярост; постоянството му ме правеше по-силен. За да не завися от баналното движение с глава, аз се отказах от овощните градини на дядо, от детските си игри, дори от майка си; струваше ми се, че това е единствената възможност да превърна съдбата си в епопея, тъй като всички други ме унижаваха.

Висам закла три овена, за да ни възнагради с чеверме, достойно за големи празници. Събирането е вълнуващо; накрая трудно се държа на нозете си. Цяла една епоха се завръща, препускайки в галоп, великолепна като фантазия. Представят ми подплашени дечица, новобрачни, бъдещи роднини. Довтасват съседите, стари познати, приятели на баща ми и някогашни хлапаци. Празникът не свършва до зори.

На четвъртия ден спокойствието се връща в къщата на патриарха. Фатен отново взема нещата в свои ръце. Леля Наджет и старейшината прекарват дните в двора, гледат танца на комарите над зеленчуковата градина. Висам иска разрешение да се върне в Джанин. Повикали са го по телефона. Той си събира багажа, целува старите и сестра си Фатен. Преди да тръгне, ми казва какъв късметлия се чувства, задето ме е срещнал навреме. Не разбирам ясно смисъла на това навреме; но не съм спокоен, когато тръгва — нещо в погледа му ми напомня за Сихем на автогарата и за вцепенилия се Адел в чакълестото дворче на Джанин.

Не съжалявам за престоя си в родния дом. Топлотата на близките ми ме ободрява, щедростта им ме успокоява. Дните ми преминават както във фермата, където правя компания на старейшината и на леля хаджийка Наджет, така и на хълмчето, където се срещам със стария Зеев и слушам веселите му истории за лековерието на малките хора.

Зеев е обаятелна личност, малко лудичък, но мъдър, нещо като изгонен от рая светец, който предпочита да възприема нещата такива, каквито са, в безпорядък, преди да пристъпи към подредбата им, както човек скача в тръгналия влак, под претекст, че всяко откритие ни обогатява, дори когато потегляме към сурова съдба. Ако зависеше от него, той охотно би заменил Мойсеевия си жезъл за метла на вещица и би се забавлявал да прави магиите толкова лечебни, колкото чудесата, обещани на грешниците, които идват да молят за милосърдието му, възприемайки нищетата му като въздържание и маргинализацията му за аскетизъм. Благодарение на него научих много за хората и за самия себе си. Хуморът му облекчава товара на превратностите, трезвостта му държи на разстояние злините на действителността, като забравя обещанията си и убива надеждите. Достатъчно ми е да чуя гласа му, за да забравя грижите си. Когато се впуска в безкрайните си теории за изстъпленията на хората и за тяхната суета, нищо не може да го спре; увлича всичко в словата си и на първо място мен. „Човешкият живот струва много повече от саможертвата, колкото и свещена да е тя, признава той, като издържа погледа ми. Защото най-великата, най-справедливата и най-благородната Кауза на земята е правото на живот…“ Истинско пиршество е този човек. Притежава таланта да не се оставя на събитията да го удавят в потопа си и добродетелта да не се предава пред обсадата на злощастията. Коя е неговата империя? Колибата, в която живее. Угощенията му? Скромната храна, която разделя със съществата, които цени. Славата му? Добрата мисъл за него в спомените на онези, които ще го надживеят.

Разговаряме с часове на върха на хълма, седнали на голям камък, гърбом към Стената и с поглед към няколкото зеленчукови градини, които все още могат да се видят върху територията на племето…

Нещастието ме настига вечерта, след като съм се разделил с него.

Жени в черно се струпват в двора. Фатен стои настрана, обхванала главата си с ръце. Стенанията и воплите изпълват фермата с лоши предзнаменования. Неколцина мъже разговарят до курника; роднини, съседи.

Търся старейшината, но не го откривам никъде.

Да не би да е починал?…

— В стаята си е — казва ми един братовчед. — Леля хаджийка е до него. Много зле понесе новината.

— Каква новина?…

— Висам… Тази сутрин падна на полето на честта. Натъпкал колата си с експлозиви и нападнал израелски контролен пост.

 

 

Призори войниците нахлуват в района. Пристигат с бронирани коли, обкръжават къщата на патриарха. Върху специална платформа е натоварен булдозер. Офицерът иска да види старейшината. Омр се чувства зле, затова аз го представлявам. Офицерът ми съобщава, че заради самоубийствената операция, предприета от Висам Джаафари срещу контролния пост, и съобразно заповедите на висшестоящите разполагаме с половин час, за да напуснем жилището и да дадем възможност да се пристъпи към разрушаването му.

— Как така? — протестирам. — Нима ще разрушите къщата?

— Остават ви двайсет и девет минути, господине.

— И дума не може да става. Няма да позволим да разрушите къщата ни. Какви ги говорите? Къде ще отидат хората, които живеят тук? Има двама старци, почти столетници, които се мъчат добре или зле да доживеят достойно дните, които им остават. Нямате право… Тук е къщата на патриарха, най-важната личност в племето. Разкарайте се, и то веднага!

— Двайсет и осем минути, господине.

— Ще останем вътре. Няма да помръднем оттук.

— Не ме интересува — заявява офицерът. — Моят булдозер е сляп. Тръгне ли, дъни до дупка. Предупредени сте.

— Ела — казва ми Фатен и ме дърпа за ръката. — Тези хора нямат повече сърца от машините си. Да спасяваме каквото можем и да си тръгваме.

— Но те ще разрушат къщата! — възкликвам.

— Какво представлява една къща, когато си изгубил земята си — въздиша тя.

Войниците свалят булдозера от платформата. Други държат на разстояние започващите да се стичат съседи. Фатен помага на старейшината да се настани на инвалидния стол и го отвежда в двора. Наджет не иска да взема нищо със себе си. Това са вещите на къщата, твърди тя. Както в древни времена господарите били погребвани с имуществото им, тази къща заслужава да запази онова, което й принадлежи. Паметта угасва заедно с мечтите и със спомените.

Войниците ни принуждават да се отдалечим от бащиния дом. Върху малко възвишение Омр е потънал в стола си — имам чувството, че не осъзнава какво точно се случва; гледа оживлението наоколо, без да го забелязва. Леля хаджийка Наджет се е изправила с достойнство зад него, Фатен стои от лявата й страна, а аз от дясната. Булдозерът реве сред гъст облак дим. Стоманените вериги безмилостно разриват земята. Съседите заобикалят ограничителния кордон на войниците и мълчаливо се присъединяват към нас. Офицерът нарежда на група от своите подчинени да проверят дали в къщата не е останал някой. След като се убеждават, че помещенията са празни, той дава знак на водача на булдозера. В момента, когато оградата се срутва, гневът ме изпълва и аз се хвърлям срещу машината. Някакъв войник ми препречва пътя; блъскам го и се хвърлям към чудовището, което се готви да опустоши моята история. „Спрете“, крещя… „Вие спрете“, като ехо произнася офицерът. Друг войник ме засича; ударът с приклада на пушката ме улучва в челюстта и аз се свличам като отлепен тапет.

 

 

През целия ден оставам на възвишението и съзерцавам руините, които някога, преди светлинни години, под изпълненото с блаженство небе бяха моят замък на малък босоног принц. Прадядо ми го е строил със собствените си ръце, камък по камък, много поколения са израснали тук, с очи, вперени отвъд хоризонта; много надежди като пчели са събирали мед в градините му. Но ето че един булдозер е достатъчен за няколко минути да превърне вечността в прах.

Вечерта, когато слънцето се барикадира отвъд Стената, идва да ме прибере един братовчед.

— Няма смисъл да стоиш тук — казва ми той. — Стореното — сторено.

Леля Наджет се върна при дъщеря си в Тубас.

Старейшината бе приютен при правнука си в една съборетина, недалеч от зеленчуковите градини.

Фатен се затвори в непристъпно мълчание. Тя избра да остане при старейшината, в колибата на правнука. Винаги се е занимавала със стареца и знае колко трудна е тази задача. Без нея Омр не би оцелял. Останалите щяха да се грижат за него известно време, а след това да го занемарят. Затова Фатен предпочете да живее в дома на патриарха. Омр беше нейното бебе. Но откакто булдозерът свърши зловещото си дело, той отнесе със себе си и душата на Фатен. Сега сред нас се движи една напълно лишена от жизненост жена, обезумяла и мълчалива; сянка, криеща се из ъглите в очакване на нощта, за да потъне в нея. Една вечер тя се върна пеша в опустошената овощна градина, с падащи по гърба й коси — тя, която никога не се разделяше със забрадката си — остана права цяла нощ пред развалините, под които лежеше смисълът на съществуването й. Отказа да се върне с мен, когато отидох да я взема. Нито сълза не потече от сухите й очи, порази ме оцъкленият й поглед, който казваше много и от който започнах да се страхувам. На следващия ден никъде няма и следа от Фатен. Обръщаме земята и небето, за да я намерим; изчезнала е. Виждайки ме да обикалям съседните колиби, уплашен, че положението може сериозно да се влоши, правнукът ме дърпа настрани и признава:

— Аз я откарах в Джанин. Тя много настояваше. Както и да е, никой нищо не може да направи. Винаги е било така.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Нищо, нищо…

— Защо отиде тя в Джанин и при кого?

Правнукът свива рамене.

— Това са неща, които човек като теб няма да разбере — казва ми той и се отдалечава.

И тогава разбирам.

Вземам такси и се връщам в Джанин, изненадвам Халил в дома му. Той решава, че съм дошъл да си разчиствам сметките с него. Успокоявам го. Искам само да се свържа с Адел. Скоро Адел пристига. Съобщавам му за изчезването на Фатен, споделям подозренията си за бягството й от къщи.

— Никаква жена не се е присъединявала към нас тази седмица — уверява ме той.

— Опитай се да разбереш как стоят нещата в „Ислямски джихад“ и в другите групи.

— Няма смисъл… Трудно се разбираме по основни въпроси. Пък и не си държим сметки. Всеки води своята свещена война така, както я разбира. Ако Фатен е някъде тук, няма смисъл да се опитваме да я възпрем. Тя е пълнолетна и напълно свободна да прави каквото иска с живота си. И със смъртта си. Няма два кантара и два аршина, докторе. Щом решаваш да грабнеш оръжие, трябва да приемеш, че и други ще сторят същото. Всеки има право на своята част от славата. Никой не избира съдбата си, но е чудесно да избереш своя край. Това е демократичен метод да се изплезиш на предопределението.

— Умолявам те, намери я.

Адел разочаровано клати глава.

— Ти продължаваш нищо да не разбираш, амму. Сега трябва да вървя. Шейх Марван пристига всеки момент. След малко ще чете проповед в кварталната джамия. Не е зле да го чуеш…

Това е, Фатен вероятно е дошла в Джанин, за да получи благословията на шейха.

 

 

Джамията е претъпкана с хора. Кордони милиционери пазят храма. Заставам на улицата и наблюдавам крилото, запазено за жените. Закъснелите бързат да влязат в молитвената зала през вратичка в задната част на джамията, едни от тях са увити в черни роби, а други са със забрадки в ярки цветове. Фатен не се вижда никъде. Заобикалям няколко къщи, за да се приближа до отворената врата, пред която стои на стража дебела лелка. Тя е скандализирана, че ме вижда от тази страна на храма, където дори милиционерите от срам не се мяркат.

— Мъжете минават от другата страна — подвиква ми тя.

— Знам, сестро, но е необходимо да разговарям с племенницата ми Фатен Джаафари. Много е спешно.

— Шейхът е вече на минбара.

— Съжалявам, сестро; трябва да разговарям с племенницата си.

— А как да ви я намеря? — нервира се тя. — Вътре има стотици жени, а шейхът започва своята проповед. Нямам намерение да му грабна микрофона. Върнете се след молитвата.

— Познавате ли я, сестро, тук ли е тя?

— Какво? Дори не сте сигурен дали тя е тук и идвате да ни безпокоите в такъв момент? Вървете си, иначе ще повикам милиционерите!

 

 

Трябва да чакам края на проповедта.

Връщам се при наблюдателницата си на ъгъла на улицата, така че да не изпускам от поглед джамията и крилото, запазено за жените. Омайващият глас на имам Марван ехти във високоговорителя, пълновластен сред обзелото квартала звездно мълчание. Всъщност това е същото слово, което слушах в наетото от мен във Витлеем нелегално такси. От време на време изпълнен с въодушевление одобрителен шум съпровожда лирическия порив на оратора…

Някаква кола спира на пожар пред джамията; двама милиционери слизат от нея и размахват радиотелефоните си. Нещата изглеждат сериозни. Един от новопристигналите сочи трескаво към небето. Останалите се наговарят нещо и тръгват да търсят началника си; това е мъжът с униформа на парашутист, моят тъмничар. Той се взира в бинокъл и в продължение на няколко минути оглежда небето. Около джамията настъпва вълнение. Милиционери тичат във всички посоки; трима от тях се насочват към мен и запъхтени ме отминават… „Щом не се вижда хеликоптер, значи ще е разузнавателен самолет“, изразява предположение един от тях. Гледам ги как шеметно се носят нагоре по улицата. Друга кола заковава пред джамията. Мъжете в нея викат нещо на мъжа в униформа на парашутист, след това шумно дават заден ход и изчезват към площада. Проповедта е прекъсната. Някой грабва микрофона и приканва вярващите да запазят спокойствие, защото е възможно тревогата да е фалшива. Като вихър довтасват два джипа. Вярващите започват да излизат от храма. Забелязвам, че скриват от мен предназначеното за жените крило. Не мога да се добера дотам, защото рискувам да изпусна Фатен, ако излезе през вратичката отзад. Решавам да мина през главната порта, да пресека през тълпата и да се отправя директно към страната на жените… „Отдръпнете се, моля — вика един милиционер. — Пуснете шейха да мине…“ Вярващите се блъскат жестоко, за да видят шейха отблизо, да докоснат края на камиза му. Човешки прибой ме запокитва сред тълпата, когато имамът се появява на прага на джамията. Опитвам се да се измъкна от изпадналите в транс тела, които ме смачкват, но безуспешно. Шейхът се вмъква в колата си, вдига ръка за поздрав зад блиндираното стъкло, а двама телохранители се настаняват от двете му страни… След това настава небитие. Нещо прошарва небето и блясва като мълния насред пътя; ударната вълна ме шибва с все сила, разкъсвайки множеството, което ме държи пленник на екзалтацията си. За частица от секундата небето се продънва, а улицата, доскоро полудяла от религиозен плам, се преобръща. Тяло на мъж или на момче пресича моя шемет като неясен кадър от филм. Какво е това?… Потоп от прах и огън ме сграбчва, изхвърля ме сред дъжд от хиляди снаряди. Изпитвам смътното чувство, че се разнищвам, че се разтварям във вълната на експлозията… На няколко метра — или на светлинни години — колата на шейха гори. Два окървавени призрака се опитват да измъкнат имама от жаравата. С голи ръце те се мъчат да изкъртят нажежения до бяло метал, да счупят стъклата, ожесточено блъскат по вратите. Не успявам да стана… Сирената на Бърза помощ… Някой се навежда над мене, оглежда набързо раните ми и се отдалечава, без да се обърне. Виждам го как се навежда над купчина овъглена плът, мери й пулса, след това извиква санитарите. Друг мъж хваща китката ми и я пуска… „Този е изгубен…“ В линейката, която ме откарва, се усмихва майка ми. Искам да протегна ръце към лицето й, но тялото не ми се подчинява. Студено ми е, боли ме, страдам. Линейката вие неистово и влиза в двора на болницата; вратите се отварят и санитарите се появяват веднага; повдигат ме и ме отнасят в коридора, оставят ме на земята. Медицински сестри препускат в различни посоки и ме прескачат. Колички се разминават в шеметен танц, натоварени с ранени и преливащи от ужас. Чакам търпеливо някой да се занимае с мен. Не разбирам защо никой не остава до мен; идват, поглеждат ме и си отиват, това не е нормално. Наоколо лежат в безпорядък и други тела. Около някои от тях са се събрали роднини, чуват се женски вопли и викове. Други са неузнаваеми; не успяват да ги идентифицират. Само един старец се свежда над мен. Той призовава Божието име, докосва с ръка лицето ми и притваря клепачите ми. Отведнъж всички светлини и всички външни шумове изчезват. Обзема ме неистов страх. Защо ми затвориха очите?… Но когато не успявам отново да ги отворя, разбирам: значи, това е, свършено е, вече ме няма…

С последно усилие се опитвам да се съвзема, но нито една фибра в мен не потрепва. Единствено космическата глъчка жужи, малко по малко ме обзема, връща ме в нищото… А след това изведнъж от дъното на бездната лумва искрица светлина… Тя трепка, приближава се, бавно се откроява — това е дете… което тича; фантастичният му бяг разпилява мъглата и мрачините… Тичай, вика гласът на баща ми, тичай… Сияйна зора се вдига над празничните овощни градини; клоните на дърветата шумолят, разцъфват, огъват се под тежки плодове. Детето върви сред гъстите треви и се втурва срещу Стената, която се срива като картонена преграда, хоризонтът се разширява и злите духове изчезват от нивите, ширнали се докъдето поглед стига… Тичай… И детето тича сред взривове от смях, разперило ръце като криле на птица. Къщата на патриарха се издига от руините; камъните се отърсват от праха, сякаш управлявани от магическа хореография, се връщат по местата си, отново се издигат стените, гредите на покрива се покриват с керемиди; къщата на дядо се изправя срещу слънцето, по-красива от всякога. Детето тича по-бързо от злощастията, по-бързо от съдбата, по-бързо от времето… И мечтай, говори му художникът, мечтай, че си красив, щастлив и безсмъртен… Освободено от натрапчивите страхове, детето тича по хребета на хълма, разперило ръце, с озарено личице, с ликуващи зеници, устремява се към небето, водено от гласа на баща си: Всичко могат да ти вземат: имота, най-красивите години, всичките ти радости, както и заслугите, дори и последната риза от гърба могат да ти свалят — но винаги ще ти останат мечтите, за да преоткриеш света, който са ти отнели.