Ясмина Кадра
Атентатът (16)

15.

Затварят ме в непроницаемо мазе, без прозорче, нито осветление.

— Няма особен комфорт — казва ми мъжът с униформата на парашутист, — но обслужването е безупречно. Не се опитвай да играеш номера, защото нямаш никакъв шанс да се измъкнеш оттук. Ако зависеше от мен, вече щеше да миришеш лошо. За съжаление аз се подчинявам на висшестоящите, а те невинаги споделят моите чувства.

Сърцето ми направо спира да бие, когато той затваря вратата зад гърба ми.

Сключвам ръце около коленете си и не помръдвам повече.

На другия ден идват да ме вземат. С белезници на ръцете, главата в чувал и със запушена уста, отново ме тикват в багажника на някаква кола. След дълго изморително пътуване ме хвърлят на земята. Карат ме да коленича и свалят чувала. Първото нещо, което ми се изпречва пред очите, е голям камък, изцапан със съсиреци кръв и надупчен със следи от куршуми. На това място ужасно вони на смърт. Вероятно много хора са били екзекутирани тук. Някой опира дулото на пушка до слепоочието ми. „Знам, че нямаш представа къде се намира каабата^[1] — казва ми той, — но винаги е добре да си кажеш молитвата.“ Ухапването на метала ме разкъсва от главата до петите. Не ме е страх, но така треперя, че зъбите ми тракат. Затварям очи, събирам последните късове достойнство, които са ми останали, и чакам да ме довършат… Звънва радиотелефон и ме спасява в последния момент — дават заповед на моите палачи да отложат за по-късно мръсната работа и да ме върнат там, където лежах затворен.

Отново мрак, само че този път съм съвсем сам на света, без сенки-пазачи и без спомени, освен отвратителната уплаха в душата и следата от дулото до слепоочието ми…

На следващия ден отново ме подхващат. Пътуваме, стигаме до големия кървав камък, разиграва се същият мизансцен и отново ме спасява радиотелефонът; разбирам, че ме изтезават с вулгарна пародия на екзекуция, опитват се да ме накарат да рухна.

След това вече никой не идва да ми досажда.

Шест дни и шест нощи съм затворен в зловонна дупка за плъхове, предоставен на бълхите и на хлебарките, храня се със студена супа и протривам прешлените си върху одър, твърд като надгробен камък!

Очаквах жестоки разпити, мъчения, побоища. Нищо подобно. Възбудени юноши, размахващи картечниците си като трофеи, са натоварени да бдят над мене. От време на време ми носят храна, без да ми проговарят, високомерно се правят, че въобще ме няма.

На седмия ден някакъв командир със солидна охрана идва да ме посети в мазето. Млад мъж на около трийсет години, по-скоро хилав, с лице като острие на нож, от едната страна изгорено, и със съмнително блестящи очи. Носи избеляла тренировъчна униформа и калашник през рамо.

Изчаква ме да се изправя, пъха пистолета си в ръката ми и се отдръпва на две крачки назад.

— Зареден е, докторе. Застреляй ме.

Оставям пистолета на земята.

— Застреляй ме, твое право е. След това можеш да си вървиш у дома и окончателно да затвориш страницата. Тук никой няма да докосне дори косъм от косата ти.

Приближава се и отново ми подава пистолета.

Отказвам да го взема.

— Пацифист ли си? — пита ме той.

— Хирург — отговарям.

Свива рамене, прибира пистолета под войнишкия колан и ми доверява:

— Не знам дали успях, докторе, но исках телом и духом да изпиташ омразата, която ни разяжда. Поръчах да ми подготвят подробен доклад за теб. Казаха ми, че си прекрасен човек, истински хуманист и че нямаш никаква причина да желаеш злото на хората. Така че е трудно да те накарам да ме разбереш, ако не те сваля ниско под социалното ти равнище и не те накарам да се валяш в калта. Сега, когато докосна с пръсти гадостите, които професионалният успех ти спестяваше, има шанс да ме разбереш по-добре. Животът ме научи, че човек може да живее с любов и вода, трохи и обещания, но никога не успява напълно да оцелее от позора. Откакто съм дошъл на този свят, познавам само позор. Всяка сутрин. Всяка вечер. Само това съм видял през целия си живот.

Махва с ръка. Един милиционер хвърля сак в краката ми.

— Донесох ти нови дрехи. От джоба си съм ги платил.

Не осъзнавам докрай думите му.

— Свободен си, докторе. Искаше да се срещнеш с Адел. Той те чака навън в една кола. Братът на дядо ти иска да те посрещне в патриаршеския дом. Ако не желаеш да го видиш, не се безпокой. Ще му кажем, че си бил възпрепятстван. Приготвили сме ти баня и хубава храна, ако не възразяваш.

Оставам нащрек, неподвижен.

Командирът се навежда, отваря сака и ми показва дрехите и чифт обувки, за да демонстрира своята добронамереност.

— Как прекара тези шест дни в смърдящото подземие? — пита ме той, ставайки, и поставя ръце на кръста си. — Смея да се надявам, че си се научил да мразиш. В противен случай експериментът ще е безполезен. Затворих те тук, за да вкусиш от омразата и да изпиташ желание да я проявиш. Не те унижих проформа. Не обичам да унижавам хората. Бил съм унижаван и отлично знам какво е. Всякакви драми са възможни, щом самолюбието е посрамено. Особено когато човек забележи, че е изгубил достойнството си, че е безпомощен. Смятам, че най-доброто училище по омраза е точно тази дупка. Истински започваш да мразиш в момента, когато осъзнаеш своята безпомощност. Това е трагичен момент; най-ужасният и най-отвратителният от всички.

Хваща ме за раменете и продължава с хъс:

— Исках да разбереш защо сме грабнали оръжието, доктор Джаафари, защо хлапаците се хвърлят под танковете, защо нашите гробища са претъпкани, защо искам да умра с оръжие в ръка… защо съпругата ти се взриви в ресторант. Няма по-страшен катаклизъм от унижението. То е неизмеримо нещастие, докторе. Отнема ти вкуса да живееш. И колкото по-късно отлети душата ти, толкова по-дълго се загнездва една мисъл в главата ти: как да умреш достойно, след като си живял окаян, сляп и гол?

Забелязва, че пръстите му предизвикват болка и отдръпва ръце.

— Никой не се присъединява към нашите бригади за удоволствие, докторе. Всички момчета, които видя, тези с прашките и другите с гранатометите, ненавиждат войната. Защото няма ден, в който някой от тях да не загине в разцвета на живота си от вражески куршум. Те също биха искали да се радват на висок статус, да станат хирурзи, естрадни звезди, киноактьори, да карат луксозни лимузини и всяка вечер да прахосват несметни състояния. Проблемът е, че тази мечта им е отказана, докторе. Искат да ги набутат в гета, да ги обезличат напълно. Затова те предпочитат да умрат. Когато мечтите са прогонени, последното спасение е смъртта… Сихем разбра това, докторе. Трябва да уважиш нейния избор и да я оставиш да почива в мир.

Преди да се оттегли, той добавя:

— При лудостта на хората има два екстремни момента. Мигът, когато осъзнаеш своята безпомощност и този, в който почувстваш уязвимостта на другите. Човек трябва да приеме лудостта си, докторе, или да я понесе.

След това той се обръща и си тръгва, а подчинените му поемат след него.

Оставам прав насред килията, срещу широко отворената врата, която гледа към побелял от светлина вътрешен двор. Отражението на слънчевите лъчи прониква чак в мозъка ми. Чувам как няколко коли потеглят, след това настъпва тишина. Струва ми се, че сънувам, не смея да се ощипя. И това ли е някаква пародия?

В рамката на вратата се появява силует. Веднага го разпознавам: набит, леко отпуснат, с провиснали рамене, къси и малко криви крака — това е Адел. Не знам защо, когато той се появява от дъното на моята нощ, ме разтърсват ридания.

— Амму?^[2] — произнася той глухо.

Идва към мен бавно, сякаш влиза в меча бърлога.

— Чичо? Аз съм, Адел… Казаха ми, че ме търсиш. Ето, дойдох…

— Доста се забави.

— Не бях в Джанин. Едва вчера Закария ми заповяда да се върна. Тук съм от около час. Не знаех, че става дума за теб. Какво се е случило, амму?

— Не ме наричай чичо. Времената се промениха, откакто те приемах у дома и се отнасях с теб като със собствен син.

— Разбирам — казва той и свежда глава.

— Какво разбираш, ти, дето още нямаш навършени двайсет и пет години. Виж до какво състояние ме докара.

— Не съм виновен за нищо. Никой не е виновен. Не исках тя да се взриви, но беше твърдо решена. Дори имамът Марван не успя да я разубеди. Каза, че е палестинка до мозъка на костите си и че не вижда защо да остави на други онова, което самата тя трябва да стори. Кълна ти се, нищо не искаше да чуе. Казахме й, че ще ни е по-необходима жива, отколкото мъртва. Тя много ни помагаше в Тел Авив. Основните ни събирания се провеждаха в твоята къща. Предрешавахме се като водопроводчици или като електротехници, носехме си екипировката в ремонтни фургони, за да не събудим подозрение. Сихем предостави банковата си сметка на наше разположение; оттам плащахме за Каузата. Тя беше опората на подразделението ни в Тел Авив…

— И в Назарет…

— Да, и в Назарет също — заявява той невъзмутимо.

— А къде провеждахте събранията си в Назарет?

— Не сме имали събрания в Назарет. Придружавах я за събиране на волни пожертвувания. Когато бяхме обиколили всичките дарители, Сихем пренасяше парите до Тел Авив.

— И това ли е всичко?

— Това е всичко.

— Наистина ли?

— Че какво друго?…

— Какви точно бяха взаимоотношенията ви?

— На другари по оръжие…

— Само другари по оръжие ли? Вашата Кауза си е осигурила здрав гръб.

Адел си почесва главата. Невъзможно е да разбера дали е смутен, или се чувства в безизходица. Нахлуващата отзад светлина скрива изражението на лицето му.

— Абас не смята така — казвам му.

— Кой е този Абас?

— Чичото на Сихем. Този, който искаше да ти счупи черепа с кирка в Кфар Канна.

— О, откаченият!

— Много си е добре. Отлично знае какво върши и какво говори… Видял ви е да подпирате стените в Назарет.

— И какво?

— Твърди, че определени знаци никога не лъжат.

Точно в този момент не ми пука за войната, за справедливата кауза, за небето и земята, за мъчениците и техните гробници. Истинско чудо е, че още се държа прав. Сърцето ми тупка като лудо в гърдите; душата ми направо ще изскочи. Думите препускат пред страховете ми, като пламъци от пожар проникват дълбоко в същността ми. Боя се от всяка изплъзнала се дума, страх ме е, че ще се върне към мен като бумеранг, заредена с нещо, което тутакси ще ме унищожи. Но потребността да изчистя съмненията си е по-силна от мен. Може да се каже, че играя на руска рулетка, че съдбата ми малко ме интересува, защото моментът на истината ще ни раздели веднъж завинаги. Хич не ме интересува откога точно Сихем е взела присърце самоубийствената съпротива, не ми пука и дали съм сбъркал някъде, дали по някакъв начин съм допринесъл за загубата й. Всичко това остава на втори план. Най-вече искам да разбера онова, което сега за мен е първостепенно, а именно дали Сихем ми е изневерявала.

Най-после Адел осъзнава какво целя. Възмутен е.

— Какви ги говориш? — задавя се той… — Не, не е възможно. Накъде биеш?… Да не намекваш?… Не може да бъде! Как смееш?

— Тя криеше от мен какви ги върши…

— Не е същото.

— Същото е. Когато лъжеш, изневеряваш.

— Тя не те е излъгала. Забранявам ти…

— Ти смееш да ми забраняваш…

— Да, забранявам ти! — крещи той, опънат като пружина. — Няма да ти позволя да петниш паметта й! Сихем беше вярваща. А никой не може да мами мъжа си, без да оскърбява Бога. Това е безсмислица. Когато човек е решил да посвети живота си на Бога, когато се е отказал от нещата от живота, от всичко на земята без изключение. Сихем беше светица. Ангел. Щях да бъда прокълнат, само да посмеех да я погледна по-продължително.

И, Господи, ето че му вярвам. Думите му ме спасяват от подозренията, от страданията, от самия мен; изпивам ги до дъно, потъвам в тях. В моето небе гъстите черни облаци се разпръскват с шеметна бързина. Прониква свеж въздух, прогонва миризмата на мухъл, която тровеше вътрешностите ми, кръвта ми във вените се прочиства. Господи! Аз съм невредим. Сега, когато свеждам спасението на човечеството до това на нищожно малката ми персона, сега, когато честта ми е пощадена, забравям мъката и грижите си и съм почти готов всичко да опростя. Очите ми се изпълват със сълзи, но не им позволявам да провалят хипотетичното помирение със самия себе си, интимното преоткриване, което празнувам някъде в плътта и в съзнанието си. Но всичко това е прекалено за изтерзан човек като мен; краката ми омекват и се свличам на постелята, обхванал глава с ръце.

Не съм готов да изляза на двора. Прекалено ми е рано. Предпочитам още малко да остана в килията, колкото да се съвзема, да намеря мястото си сред този поток от разкрития, които вървят във всички посоки. Адел сяда до мен. Ръката му дълго се колебае, преди да се обвие около врата ми; жестът, който ме отвращава, дълбоко ме разтърсва; но не го отхвърлям. Дали това е знак за угризение или за съчувствие? И в двата случая не това съм очаквал. Трябва ли въобще да очаквам нещо от човек като Адел? Би ме учудило. Ние имаме радикално различна концепция какво можем да очакваме един от друг. За него раят е целта на живота на човека; за мен всеки сам твори своя рай. За него Сихем е била ангел. За мен тя беше моята жена. Според него ангелите са вечни, според мен те умират от нашите рани… Не, едва ли имаме какво да си кажем. Истински късмет е, че той въобще долавя болката ми. Неговите ридания ме разтърсват целия. Без да се усетя, без да осъзнавам какво правя, ръката ми се изплъзва и се опитва да утеши неговата… След това говорим, говорим, говорим, сякаш се опитваме да прогоним злите духове от всяка фибра на телата си. Адел не идвал по бизнес дела в Тел Авив, а за да снабдява финансово местната организация на Интифадата. Възползвал се от известността ми и от гостоприемството ми, за да бъде извън подозрение. Случайно Сихем открила чанта, скрита под леглото му. От нея изпаднали документи и пистолет. Щом се върнал, Адел тутакси разбрал, че скривалището му е разкрито. Първо решил незабавно да изчезне. Размишлявал дали да не я убие, за да не остави нещата на случайността. Докато кроял планове за „случайната смърт“ на Сихем, тя влязла в стаята с пачка шекели. „Това е за Каузата“, рекла. Минали месеци, преди Адел да й гласува доверие. Сихем искала да се присъедини към него в съпротивата. Организацията я подложила на изпитания, а тя се представила убедително. Защо не ми е казала нищо? Какво да ти каже? Не можеше нищо да ти каже, нямаше право. Пък и не искаше който и да било да се изпречи на пътя й. Освен всичко друго, това са ангажименти, за които човек си мълчи. Не можеш да крещиш по улиците клетви, които са абсолютна тайна. Баща ми и майка ми смятат, че се занимавам с бизнес. И двамата очакват да натрупам състояние, за да отмъстя за тяхната мизерия. Те не знаят нищо за военните ми занимания. А пък те също са борци за Каузата. Не биха се поколебали да дадат живота си за Палестина… но не и рожбата си. Това не е нормално. Децата са тези, които надживяват родителите си, те са тяхното късче вечност… Ще бъдат неутешими, ако научат, че съм загинал. Напълно съзнавам огромната болка, която ще им причиня, но това все пак ще е само още една болка сред толкова много други. Ще мине време, ще ме оплачат и ще ми простят. Саможертвата не се полага само на другите. Ако приемем, че децата на другите умират заради нашите деца, трябва да приемем и че нашите деца ще загинат заради тези на другите, иначе няма да е честно. Ти не можеш да разбереш това, амму. Сихем е жена, преди да бъде твоя. Тя умря заради другите… Защо тя? А защо не тя? Защо искаш Сихем да остане извън историята на своя народ? Какво повече или по-малко има тя от жените, жертвали се преди нея? Такава цена трябва да платиш, за да бъдеш свободен… Сихем беше свободна. Разполагаше с всичко. Не й отказвах нищо. Свободата не е паспорт, който представяме в префектурата, амму. Да заминеш, където искаш, не означава свобода. Да ядеш до насита, не означава успех. Свободата е дълбоко вътрешно убеждение; тя е майката на всички убедености. А Сихем не беше чак толкова сигурна, че е достойна за своя шанс. Вие живеехте под един и същи покрив, възползвахте се от едни и същи привилегии, но гледахте в различни посоки. Сихем беше по-близо до народа си, отколкото до представата, която ти имаше за нея. Може би тя беше щастлива, но не достатъчно, за да прилича на теб. Не ти се сърдеше, че за пари приемаш лаврите, с които те обсипват, но не в това доволство искаше да те вижда тя, защото то й се струваше малко неприлично, звучеше й непристойно. Ти сякаш правеше барбекю върху изпепелената земя. Ти виждаше само барбекюто, а тя виждаше останалото, отчаянието, което придаваше фалш на твоите радости. Ти не беше виновен и въпреки това тя не можеше да приеме твоя далтонизъм… Аз не подозирах нищо, Адел. Тя изглеждаше толкова щастлива… Ти толкова искаше да я направиш щастлива, че отказваше да видиш каквото и да било, което би хвърлило сянка върху нейното щастие. Сихем не желаеше подобно щастие. Възприемаше го като въпрос на съвест. Единственият начин да изкупи вината си беше да влезе в редовете на Каузата. Това е естествено, когато човек произлиза от народ-страдалец. Няма щастие без достойнство и мечтите са невъзможни без свобода… Обстоятелството, че е жена, не дискредитира активистката, нито я освобождава от задълженията й. Мъжът е измислил войната; жената е измислила съпротивата. Сихем беше дъщеря на народ, който се съпротивлява. Тя най-добре знаеше какво да прави… Искаше да заслужи_ да живее, амму, да заслужи отражението си в огледалото, да заслужи заразителния смях, а не само да се възползва от шансовете си. Аз също мога да се отдам на бизнес и да забогатея по-бързо от Онасис. Но как да приема слепотата, за да съм щастлив, как да обърна гръб на самия себе си, без да се изправя срещу себеотричането? Човек не може с едната ръка да полива цветето, което изскубва с другата; не се смиляваш към розата, която поставяш във ваза, убиваш я; вярваш, че разкрасяваш салона си, но всъщност обезобразяваш градината си…_ Препъвам се в яснотата на неговата логика като муха в прозрачността на прозореца; ясно осъзнавам посланието му, но не се съгласявам с него. Опитвам се да разбера жеста на Сихем, но не откривам в него нито здрав разум, нито причина за извинение. Колкото повече мисля, толкова по-малко го приемам. „Това може да се случи на всеки — призна Навеед. — Пада ти на главата като керемида или се загнездва в теб като тения. След това вече не гледаш на света по същия начин.“ Сихем вероятно винаги е носела омразата в себе си, много преди да ме познава. Тя е отраснала редом с потиснати, сираче и арабка в свят, който не прощава нито едното, нито другото. Несъмнено е трябвало много ниско да превива гръб, всъщност като мен, но никога не е успяла да се изправи напълно. Бремето на определени постъпки е по-тежко от товара на годините. За да стигне дотам, да се натъпче с експлозиви и да тръгне решително на смърт, значи е носела в себе си толкова грозна и ужасяваща рана, че се е срамувала да я разкрие пред мен; единственият начин да се освободи от нея е бил да се унищожи като обладан от дявола, който се хвърля в урвата, за да се освободи и от уязвимостта си, и от своя демон. Вярно е, че тя отлично прикриваше белезите си — може би се е опитала да ги скрие зад грима, но безуспешно; достатъчен е бил дребен повод, за да се събуди дремещият в нея звяр. От кой момент нататък се е проявила промяната в нея? Адел не я е питал, а вероятно и самата Сихем не е знаела точно. Поредното насилие, представено по телевизията, някаква злополучна случка на улицата, изпусната ругатня — дреболия предизвиква непоправимото, когато омразата е в теб… Адел говори, говори и пуши като комин… Давам си сметка, че вече не го слушам. Нищо повече не искам да чувам. Светът, който ми представя, никак не ми се нрави. Там смъртта е цел сама по себе си. За един лекар това е върхът! Толкова пациенти съм връщал от отвъдното, че накрая дори започнах да се вземам за бог. Но когато някой болен издъхнеше на операционната маса, отново се превръщах в уязвимия и тъжен смъртен, който винаги съм се опитвал да не бъда. Не се разпознавам там, където се извършва убийство; моето призвание е на страната, която спасява. Аз съм хирург. А Адел иска да приема, че смъртта се превръща в амбиция, в най-страстно желание, в законност; той иска от мен да одобря жеста на моята съпруга, което ще рече точно това, което призванието ми на лекар забранява и при най-безнадеждните случаи. Аз отхвърлям дори евтаназията. Не това съм търсил. Не искам да се гордея с вдовството си, не искам да се отказвам от щастието, което ме направи съпруг и любовник, господар и роб, не искам да погребвам мечтата, която ми помагаше да живея така, както никога повече няма да живея.

Отмествам сака в краката си и ставам.

— Да вървим, Адел.

Той малко се обижда, че го прекъсвам, но на свой ред става.

— Прав си, амму. Тук не е най-доброто място да разговаряме за тези неща.

— Въобще не искам да говоря. Нито тук, нито другаде.

Той се съгласява.

— Братът на дядо ти Омр знае, че си в Джанин. Искаше да те види. Ако нямаш време, не се притеснявай. Ще му обясня.

— Няма нищо за обясняване, Адел. Аз никога не съм се отказвал от роднините си.

— Не това исках да кажа.

— Просто разсъждаваше на глас.

Той се изплъзва от погледа ми.

— Не искаш ли преди това да похапнеш, да се изкъпеш?

— Не. Нищо не желая от твоите приятели. Не ценя нито кухнята, нито хигиената им. Също така не искам техните дрехи — допълвам, изблъсквайки сака от пътя си. — Трябва да се върна в хотела, за да си прибера вещите, ако вече не са разпределени между нуждаещите се.

Светлината в двора напада очите ми, но слънцето ми действа благотворно. Милиционерите са заминали. Само усмихнат младеж е застанал прав до запрашена кола.

— Това е Висам — казва Адел. — Внукът на Омр.

Младежът увисва на врата ми и ме притиска силно. Отстъпвам, за да го разгледам, но той се скрива зад усмивката си, засрамен от сълзите, които изпълват очите му. Висам! Помня го като вресльо в пеленки, малко по-голям от юмрук, а ето че сега е с една глава над мен, поникнали са му мустаци и дори с единия крак вече е в гроба на възраст, когато всички отклонения от правия път предизвикват умиление, с изключение на това, което той си е избрал. Затъкнатият на колана му пистолет болезнено свива сърцето ми.

— Първо го заведи в хотела — нарежда му Адел. — Трябва да си прибере оттам нещата. Ако мъжът на рецепцията е забравил къде ги е оставил, опресни му паметта.

— Няма ли да дойдеш с нас? — учудва се Висам.

— Не.

— Преди малко имаше други намерения.

— Размислих.

— Добре. Ти решаваш. До утре може би…

— Кой знае?

Очаквам да ме прегърне. Адел обаче остава на мястото си, превил врат, с ръце на кръста, подритва някакво камъче с върха на обувката си.

— Тогава доскоро — казва още Висам.

Адел вдига към мен очи, изпълнени с мрак.

Този поглед!

По същия начин ме погледна Сихем сутринта, когато я оставих на автогарата.

— Наистина съжалявам, амму.

— Аз също…

Не дръзва да се приближи до мен. От своя страна аз не му помагам, не го пресрещам. Не искам да си въобразява каквото и да било; трябва да разбере, че раната ми е неизлечима. Висам ми отваря вратата, чака да се настаня и застава зад волана. Колата описва един кръг в двора, почти докосва потъналия в мислите си Адел и изскача на улицата. Изпитвам желание отново да видя този поглед, да го запомня завинаги; но не се обръщам. По-надолу пътят се разклонява на множество тесни улички. Шумовете на града ме изпълват, водовъртежът на тълпите ме опиянява; облягам глава на седалката и се опитвам да не мисля за нищо.

В хотела ми връщат нещата и ми разрешават да се изкъпя. Избръсвам се и се преобличам, след това моля Висам да ме заведе да видя земята на предците ми. Напускаме Джанин благополучно. От известно време сраженията са преустановени; голяма част от израелската армия се е оттеглила. Няколко телевизионни екипа кръстосват из развалините в търсене на доходоносни ужаси. Колата се движи през безкрайни полета, преди да стигне до разбития път, който води към зеленчуковите градини на патриарха. Погледът ми препуска по полетата като дете, тичащо след мечтите си. Но не преставам да мисля за химерите на Адел, за сенките, които го обгръщат. Той остави в мен странно усещане, някакво гадно чувство. Виждам го изправен насред нажежения от слънцето двор. Това не е Адел, когото познавах, весел и благороден; друг е, трагичен инвалид, задвижван от вълча амбиция, а тя не се простира по-далеч от следващото ядене, следващата плячка, следващата касапница, отвъд която е бялата, девствена пустота, там, дето всичко е тревожно очакване или предположение. Той пуши цигарата си така, сякаш е последната, говори за себе си, като че ли вече го няма, и носи в погледа си мрака на морга. Несъмнено този Адел няма нищо общо със света на живите. Той безвъзвратно е обърнал гръб на бъдещето, отказва да оцелее до утрешния ден, защото се страхува, че той ще го разочарова. Избрал си е статута, който според него най-плътно му приляга: статут на мъченик. Точно така иска да си отиде, да слее плътта си с каузата, която защитава. Вече вижда звездата, кръстена на негово име, паметта на близките му пази неговите военни подвизи. Нищо не го очарова повече от тракането на картечницата; нищо не го издига по-високо от възможността да се озове под прицела на самотен стрелец. Това, че съвестта му е чиста, че въобще не се упреква, задето е допринесъл Сихем да извърши самоубийствено взривяване, че войната се е превърнала в единствения му шанс да изпита себеуважение, ще рече, че той вече е мъртъв и очаква да бъде погребан, за да почива в мир.

Мисля, че пристигнах там, закъдето бях тръгнал. Пътуването беше ужасно, но нямам усещането, че съм постигнал нещо, че съм достигнал до изкупителни отговори. Същевременно се чувствам освободен; казвам си, че съм се добрал до края на мъките и че оттук нататък вече нищо не може да ме изненада. Болезненото дирене на истината е моето пътуване към посвещаването. Отсега нататък ще си позволя ли да подложа на ревизия реда на нещата, ще го поставя ли под въпрос, ще променя ли позицията си спрямо него? Вероятно да, но едва ли ще изпитам чувството, че съм извършил нещо съществено. Едничката истина, която има смисъл за мен, е тази, която ще ми позволи един ден да се взема в ръце и да се върна при пациентите си. Защото единственото сражение, в което вярвам и което си заслужава кървенето, е това на хирурга, а целта му е да възвърне живота там, където е избрала да броди смъртта.