Ясмина Кадра
Атентатът (12)

11.

Щом чува звънеца, Ким се хвърля към вратата. Отваря ми припряно, без дори да пита кой е.

— Божичко мили! — възкликва тя. — Къде се изгуби?

Уверява се, че стоя здраво на краката си, че нито дрехите, нито лицето ми носят следи от насилие, и ми показва ръцете си.

— Браво, благодарение на теб се върнах към добрите стари навици: отново започнах да си гриза ноктите.

— Не намерих такси във Витлеем, а заради контролните постове нито един нелегален шофьор не ми предложи услугите си.

— Можеше да ми се обадиш. Щях да дойда да те взема.

— Нямаше да намериш пътя. Витлеем е голямо оплетено село. Нещо като комендантски час влиза в сила, щом се мръкне. Не знаех къде да ти определя среща.

— Добре — заявява тя и се отмества, за да мина, — ти си цял-целеничък и това е нещо.

Застлала е маса на верандата и я подрежда.

— Направих някои покупки, докато те нямаше. Надявам се, не си вечерял, защото приготвих малко пиршество.

— Умирам от глад.

— Прекрасна новина — възхищава се тя.

— Днес яко се изпотих.

— Досещах се… Банята е готова.

Отивам в стаята, за да си намеря несесера с тоалетните принадлежности.

Оставам двайсетина минути под горещата струя на душа, опрял ръце на стената, привел гръб и скрил брадичката във врата си. Стичането на водата по тялото ми действа блажено. Усещам как мускулите ми се отпускат и дишам по-леко. Ким идва да ми подаде хавлията през завесата. Силното й чувство за свян ме кара да се усмихна. Избърсвам се, силно разтърквам ръцете и краката си, намъквам прекалено широкия халат на Бенджамен и отивам при нея на верандата.

Едва съм седнал и ето че някой звъни на вратата. Двамата с Ким се споглеждаме заинтригувани.

— Чакаш ли някого? — питам я.

— Никого не съм канила — отвръща ми тя, отваряйки.

Едър мъжага с киппа^[1] и по потник почти изблъсква Ким, за да влезе. Той хвърля бръснещ поглед наоколо, забелязва ме и казва:

— Аз съм съседът от 38. Видях светлина и дойдох да поздравя Бенджамен.

— Бенджамен не е тук — обяснява му Ким, вбесена от неговата безцеремонност. — Аз съм неговата сестра, доктор Ким Йехуда.

— Сестра му ли? Никога не съм ви виждал.

— Ето че сега ме виждате.

Той кимва и обръща погледа си към мен.

— Надявам се, че не съм ви обезпокоил.

— Не се притеснявайте.

Опира пръсти до слепоочията си за поздрав и се оттегля. Ким излиза да види, че си е тръгнал, и чак тогава затваря вратата.

— Не му липсва нахалство — мърмори тя и се връща към масата.

Сядаме да похапнем. Шумовете на нощта звучат около нас. Огромна пеперуда лудо обикаля лампата, закачена на стената на къщата. В небето, станало свидетел на толкова много романтични истории, рогчето на луната се скрива в облак. Отвъд каменния зид на къщата прозират светлините на Йерусалим, с минаретата и камбанариите на църквите, разкъсвани от светотатствената стена, жалка и грозна, породена от несъстоятелността на хората и от тяхната непоправима глупост. Въпреки оскърблението, което му нанася Стената на всички раздори, обезобразеният Йерусалим не се предава. Той неизменно е тук, сгушен между милосърдието на равнините си и строгостта на Юдейската пустиня, черпи оцеляването си от изворите на вечното призвание, което нито някогашните царе, нито днешните шарлатани могат да му отнемат. Макар и жестоко съсипван от злоупотребите на едните и от мъченичеството на другите, той продължава да пази вярата си — тази вечер повече от всякога. Човек би казал, че тя се моли сред вощениците, че изпълнява всички предсказания, сега, когато хората се готвят да заспят. Мълчанието се превръща в тих пристан. Ветрецът полюшва листата, разнася се мирис на тамян и на космически аромати. Достатъчно е да се вслушаш, за да дочуеш пулса на боговете, да протегнеш ръка, за да те дарят с милосърдието си, да проявиш присъствие на духа, за да се слееш с тях.

Страшно много обичах Йерусалим като юноша. Изпитвах една и съща тръпка както пред Купола на Скалата^[2], така и в подножието на Стената на плача. Не можех да остана безчувствен към излъчващата покой базилика „Божи гроб“. Преминавах от един квартал в друг, като от еврейска легенда към бедуинска приказка, с една и съща радост, и не трябваше да бъда някой фанатик, който се отказва от военна служба по религиозни съображения, за да оттегля доверието си от теориите за необходимостта от дрънкане на оръжия и от настървените проповеди. Трябваше само да вдигна очи към фасадите наоколо, за да се противопоставя на всичко, което би могло да накърни неизменната им величественост. И до днес още, раздвоен между оргазъм на одалиска и сдържаност на светица, Йерусалим е жаден за опиянение и за поклонници, чувства се зле от хаотичната врява на чедата си, надява се напук на всичко вълшебно проясняване да освободи манталитетите от мрачната вихрушка. Ту Олимп, ту гето, светец и развратник, храм и арена, той страда, че не може да вдъхновява поетите, без страстите да се изродят и, съкрушен, се лющи по волята на настроенията, както се ронят молитвите му сред богохулството на оръдията…

— Как беше? — прекъсва размислите ми Ким.

— Кое?

— Денят ти?

Изтривам си устата със салфетка.

— Не очакваха да се появя там — казвам. — Сега, когато им дишам във врата, не знаят накъде да се обърнат.

— Толкова ли ги стресна?… А каква точно е тактиката ти?

— Нямам тактика. Като не знам откъде да започна, скачам направо в дълбокото.

Тя ми сипва газирана вода. Ръката й не е спокойна.

— Смяташ ли, че ще те оставят на мира?

— Представа си нямам.

— В такъв случай какво искаш да постигнеш?

— Чакам да разбера от тях, Ким. Не съм нито ченге, нито разследващ журналист. Изпълнен съм с гняв, който направо ще ме изяде отвътре, ако скръстя ръце. За да бъда откровен, не знам точно какво искам. Подчинявам се на нещо, което е вътре в мен и ме води по своя воля. Не знам къде отивам и не ме е грижа. Но, повярвай ми, сега след като разрових мравуняка, се чувствам много по-добре. Трябваше да ги видиш, когато се озовах на пътя им… Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Не съвсем, Амин. Действията ти не вещаят нищо добро. Според мен грешно си избрал адресата. Трябва ти някой психиатър, а не гуру. Тези хора нищо не ти дължат.

— Те убиха жена ми.

— Сихем се уби сама — казва ми тя деликатно, сякаш се страхува, че може да разбуди старите ми демони. — Тя е знаела какво прави. Избрала си е съдбата. Не е едно и също.

Думите на Ким ме дразнят.

Тя хваща ръката ми.

— Ако не знаеш какво искаш, защо се инатиш и скачаш в дълбокото? Не вървиш по правилния път. Да приемем, че тези хора благоволят да се срещнат с тебе, какво очакваш да измъкнеш от тях? Ще ти кажат, че тя е умряла за свещена кауза и ще те приканят да постъпиш по същия начин. Това са хора, които са се отказали от този свят, Амин. Спомни си какво ти говореше Навеед, те са кандидати за мъченици, чакат да светне зелено, за да се превърнат в дим. Повярвай ми, сбъркал си пътя. Да се върнем вкъщи и да оставим нещата на полицията.

Издърпвам ръката си от нейната.

— Не знам какво става с мен, Ким. Съвсем ясно разсъждавам, но изпитвам ужасяваща нужда да постъпя така, както съм си втълпил. Имам чувството, че мога да започна да оплаквам жена си едва след като застана лице с лице срещу негодника, който е обсебил ума й. Няма никакво значение какво ще му кажа и дали ще му сторя нещо. Просто искам да му видя мутрата, да разбера какво повече има той от мен… Трудно ми е да ти обясня, Ким. Толкова неща се преплитат в съзнанието ми. Понякога се ненавиждам до смърт. Друг път Сихем ми се струва по-лоша от всички мръсници накуп. Трябва да разбера кой от нас двамата е съгрешил спрямо другия.

— И смяташ, че може да намериш отговора сред тези хора?

— Не знам!

Викът ми отеква в тишината като изстрел. Ким се сковава на стола, с допряна до устните й салфетка и с широко отворени очи.

Вдигам ръце на широчината на раменете си, за да се успокоя.

— Моля те за извинение… Очевидно тази история ми идва в повече. Но трябва да ме оставиш да направя това, което искам. Ако ми се случи нещо, вероятно именно това ще съм търсил.

— Тревожа се за теб.

— Нито за миг не се съмнявам, Ким. На моменти се срамувам, че се държа по този начин, но отказвам да се укротя. Колкото повече се опитваш да ме вразумиш, толкова по-малко имам желание да се овладея… Разбираш ли ме?

Ким оставя салфетката си на масата, без да отговори. Устните й потръпват дълго, преди да уловя изречените от нея думи. Тя въздъхва дълбоко, втренчва в мен изпълнените си с мъка очи и заявява:

— Преди време познавах един мъж. Имаше вид на съвсем обикновен, но ми се наби в очите още когато го видях. Беше нежен и мил. Не знам какво ми стори, но след краткия флирт той се превърна в център на вселената за мен. Всеки път, когато ми се усмихваше, сякаш ме поразяваше гръм, а намусеше ли се, трябваше посред бял ден да светвам всички лампи около себе си, за да ми просветлее. Обичах го до самозабрава. На моменти, на върха на щастието, си задавах ужасния въпрос: ами ако ме напусне? Веднага виждах как душата ми се отделя от моето тяло. Без него бях свършена. Но ето че една вечер без никакво предупреждение той прибра нещата си в куфара и се измъкна от живота ми. Дълги години останах с чувството, че съм обвивка, забравена след смяна на кожата. Прозрачна обвивка, увиснала в празното пространство. След това минаха още години и постепенно забелязах, че още съм тук, че душата ми никога не ме е изоставяла и отведнъж си възвърнах ясното съзнание…

Пръстите й притискат моите, още малко и ще ги смажат.

— Това, което искам да кажа, е простичко, Амин. Колкото и да очакваме най-лошото, то винаги ни изненадва. Ако за нещастие стане така, че достигнем дъното, от нас и само от нас зависи дали да останем там, или да изплуваме на повърхността. Между горещото и студеното има само една крачка. Трябва да знаем къде стъпваме. Много лесно е да се изплъзнем от контрол. Едно избързване, и падаш в ямата. Но дали това е краят на света? Не мисля. За да се измъкнеш, трябва просто да си намериш причина.

Навън някаква кола изскърцва със спирачки; вратите се блъскат и шум от крачки заглушава песента на щурците. Някой чука на вратата, вече се звъни. Полицията, придружена от съседа от номер 38. Офицерът е рус, на възраст, слаб и любезен; придружават го трима въоръжени до зъби агенти. Той се извинява, че ни е обезпокоил, и иска да види документите ни. Отиваме в стаите си, за да ги вземем, следвани по петите от полицаите.

Офицерът разглежда паспортите ни и професионалните карти, особено дълго се спира на моите.

— Израелец ли сте, господин Джаафари?

— Има ли някакъв проблем?

Измерва ме с поглед, раздразнен от въпроса ми, връща документите и се обръща към Ким.

— Вие сте сестра на Бенджамен Йехуда, нали?

— Да.

— Брат ви ми е стар познат. Не се ли е върнал още от Съединените щати?

— В Тел Авив е, подготвя конгрес.

— Вярно, забравих. Научих, че наскоро е претърпял операция. Надявам се, че вече е добре…

— Брат ми не е стъпвал в операционна, господин офицер.

Той кимва с глава, сбогува се и прави знак на хората си да го последват. Преди да затвори вратата, чуваме съседа от номер 38 да твърди, че никога не е чувал Бенджамен да му говори за сестра си. Вратите отново се блъскат и колата потегля.

— Доверието властва! — казвам на Ким.

— Че как иначе! — отвръща ми тя и се връщаме на масата.

 

 

През нощта не мога да мигна. Ту се взирам в тавана, ту пафкам поредната цигара, до втръсване обмислям казаното от Ким, но не успявам да го възприема. Ким не ме разбира; по-важното е, че самият аз не съм много по-наясно със себе си от нея. Обаче вече не искам да слушам назидания. Готов съм да чуя само онова, дето се е самонастанило в главата ми и ме е повлякло въпреки съпротивата на тялото ми към единствения тунел, който ми предлага надежда за искрица светлина сега, когато всички други изходи са затворени.

Много рано сутринта се възползвам от това, че Ким още спи, и на пръсти се измъквам от дома, вземам такси и отпрашвам към Витлеем. Голямата джамия е почти празна. Един вярващ, който подрежда книгите в импровизирана библиотека, не успява да ме пресрещне. Преминавам като вятър през молитвената зала, повдигам завесата зад минбара и прониквам в стаичка, където младеж с бяла одежда и шапка чете Корана. Седнал е с кръстосани крака върху възглавница, а пред него има ниска масичка. Вярващият се втурва след мен и ме хваща за рамото; отблъсквам го и заставам срещу имама, който, оскърбен от нахлуването ми, призовава помощника си да запази спокойствие. Последният се оттегля мърморейки. Имамът затваря книгата си и ме разглежда. Погледът му е изпълнен с гняв.

— Тук не е мелница.

— Съжалявам, но този беше единственият начин да се доближа до вас.

— Това не може да бъде основание.

— Необходимо ми е да се срещна с вас.

— По какъв повод?

— Аз съм доктор…

— Знам кой сте. Аз поисках да ви държат далеч от джамията. Не разбирам какво очаквате да намерите във Витлеем и не смятам, че присъствието ви тук е полезно.

Той оставя Корана върху малък статив до себе си и става. Дребен е на ръст, аскетичен, но излъчва енергия и невероятна решителност.

Черните му впечатляващи очи ме пронизват.

— Вие не сте добре дошъл сред нас, доктор Джаафари. Също така нямате право да влизате в това светилище, без да се измиете и да си свалите обувките — добавя той, избърсвайки с пръст крайчеца на устните си. — Ако губите самообладание, запазете поне някакво подобие на възпитание. Тук е свято място. Известно ни е, че сте своенравен във вярата си, почти ренегат, че не практикувате пътя на дедите си и не спазвате принципите им, че отдавна сте се отказали от Каузата им и сте избрали друга националност… Нали не се лъжа?

Аз мълча, а той прави презрителна гримаса и заявява категорично:

— Поради всичко това не виждам за какво бихме могли да разговаряме.

— За жена ми!

— Тя е мъртва — отбелязва той сухо.

— Още не съм я оплакал.

— Това си е ваш проблем, докторе.

Студенината на тона му, съчетана с експедитивния му характер, ме дестабилизира. Не мога да повярвам, че човек, който е близо до Бога, може да бъде толкова отдалечен от хората, толкова нечувствителен към мъката им.

— Не ми харесва начинът, по който говорите.

— Страшно много неща има, които вие не харесвате, докторе, но не мисля, че това ви освобождава от каквото и да било. Не знам кой се е занимавал с вашето възпитание; сигурен съм обаче: не сте посещавал добро училище. От друга страна, нищо не ви дава право да се правите на толкова възмутен и да се поставяте над общността на обикновените смъртни; нито социалното ви преуспяване, нито храбростта на съпругата ви, казано мимоходом, не ви издига в очите ни. За мен вие сте клет нещастник, жалък сирак без вяра и без утеха, който блуждае като сомнамбул посред бял ден. Дори по вода да ходите, това няма да ви измие от обидата, която въплъщавате. Защото истинско копеле не е онзи, който не познава баща си, а който няма ориентири. От всички шугави овце той е най-много за съжаление и най-малко за оплакване.

Измерва ме с поглед, а устата му е готова да ме ухапе:

— А сега се махайте. Привличате зло към светилището.

— Забранявам ви…

— Вън!

Ръката му сочи към завесата, непоколебима като остър меч.

— И още нещо, докторе: между възможността да се интегрираш и да се дезинтегрираш полето за маневриране е толкова тясно, че и най-малката грешка може всичко да развали.

— Илюминат нещастен!

— Просветлен — уточнява той.

— Смятате се за упълномощен с божествена мисия.

— Всеки доблестен човек има такава мисия. Иначе той би бил суетен, егоистичен и несправедлив.

Той пляска с ръце. Прислужникът, който видимо слухти на вратата, идва и ме хваща за рамото. Отхвърлям го яростно и се обръщам към имама.

— Няма да напусна Витлеем, преди да се срещна с отговорно лице от вашето движение.

— Излезте оттук, ако обичате — отсича имамът и взема Корана от статива.

Сяда отново върху възглавницата и се прави, че мен вече ме няма.

 

 

Ким звъни на мобилния ми телефон. Много е ядосана от начина, по който я изоставих. За да си изкупя греха, приемам тя да дойде при мен във Витлеем и й определям среща на бензиностанцията в началото на града. След това отиваме при млечната ми сестра, която не се е възстановила от последния пристъп на болестта си.

Сигурни, че хората на имама непременно ще се появят, ние оставаме до леглото на Лейла. Ясер се присъединява към нас малко по-късно. Той заварва Ким да се занимава с жена му и не се опитва да разбере дали е моя приятелка или лекарка, извикана по спешност. Оттегляме се в друга стая, за да поговорим. За да ми попречи да проваля края на деня му, той изрежда опасностите, които грозят пресата му за зехтин, дълговете, които се трупат, както и шантажа, на който го подлагат кредиторите му. Слушам го, докато остава без дъх. На свой ред му разказвам за деловата си среща с имама. Той се задоволява да кима с брадичка, а дълбока бръчка прорязва челото му. Внимателен е, не рискува да направи никакъв коментар, но поведението на имама сериозно го тревожи.

Вечерта, след като никой не идва да ме потърси, решавам да се върна в джамията. В една уличка ми се нахвърлят двама мъже. Първият ме хваща за яката и ме подкосява с крак; вторият ме изритва с коляно в кръста, докато падам. Пъхвам ранената си ръка под мишницата и се присвивам доколкото мога, за да се предпазя от ударите, които започват да валят от всички страни. Двамата мъже настървено ме налагат и заплашват, че ще ме линчуват, ако отново се появя наоколо. Опитвам се да стана и да допълзя до някоя врата, но те ме теглят за краката към средата на улицата и ме ритат по гърба и по бедрата. Случайните минувачи се разбягват и ме оставят на яростта на нападателите. Сред жестоките удари и виковете нещо избухва в главата ми и аз изгубвам съзнание…

Когато идвам на себе си, откривам, че съм обграден от сюрия хлапета. Едно от тях пита дали не съм умрял, друго му отговаря, че вероятно съм пиян — всичките отстъпват, когато сядам на задника си.

Вече е паднала нощта. Залитам и се подпирам на стените, краката ми треперят, а главата ми кънти. Хиляди акробатики са ми нужни, за да се добера до къщата на Ясер.

— Боже мой! — възкликва ужасено Ким.

Заедно с Ясер ми помагат да седна на една тапицирана пейка и се опитват да разкопчеят ризата ми. Ким се успокоява, когато открива, че освен контузиите и драскотините по тялото ми няма нито следа от хладно оръжие или от куршуми. След като ми оказва първа помощ, тя грабва телефона, за да извика полиция — Ясер е на път да получи инфаркт. Заявявам на Ким, че и дума не може да става за полиция, нямам никакво намерение да се оплаквам, особено пък за нанесения ми побой. Тя протестира, заявява, че съм луд и ме моли незабавно да я последвам в Йерусалим; категорично отказвам да напусна Витлеем. Ким си дава сметка, че съм напълно заслепен от омразата и нищо няма да ме отклони да следвам своята фиксидея.

На другия ден, със смазано тяло и накуцвайки, отново отивам в джамията. Никой не понечва да ме изхвърли. Вярващите наоколо мислят, че съм просто закъснял за молитвата.

Вечерта някой се обажда у Ясер и заявява, че след половин час ще дойдат да ме вземат. Ким ме предупреждава, че вероятно става дума за клопка, но мен не ме е грижа. Уморен съм да предизвиквам дявола и да получавам ритници от него; искам най-после да го видя целия, като съм готов да страдам до края на живота си.

При Ясер пристига някакво момче. То иска да го следвам до площада, където юноша поема щафетата. Младежът дълго ме разхожда из потъналото в мрак предградие; подозирам, че се върти в кръг, за да ме обърка. Най-после спираме пред западнало магазинче. До спуснатите наполовина железни кепенци ни чака мъж. Той отпраща младежа и ме приканва да го последвам в помещението. На края на коридор, осеян с празни щайги и изтърбушени кашони, ме посреща друг мъж. Влизаме в оскъдно осветен вътрешен двор, а оттам в гола стая, където ми нареждат да се съблека и да нахлузя анцуг и нови еспадрили. Мъжът ми обяснява, че това са мерки за сигурност и че полицията може да ми е лепнала подслушвателно устройство, за да следят всяка моя стъпка, затова проверява дали не нося микрофон или нещо подобно по тялото си. Час по-късно идва да ме вземе някаква камионетка. Завързват ми очите и ме просват на пода. Обикаляме известно време и чувам как някаква врата се отваря, за да пропусне колата. Залайва куче, но мъжки глас го укротява. Нечии ръце ме вдигат и махат лентата от очите ми. Намирам се в голям двор, в края на който въоръжени силуети са застанали на пост. Внезапно тръпки ме побиват; изведнъж ме хваща страх и се чувствам като плъх в капан.

Шофьорът на камионетката ме хваща за лакътя и ме побутва към някаква къща вдясно. Той не ме придружава по-нататък. Едър тип с вид на панаирджийски акробат ме кани да вляза в салон, покрит с вълнени килими, а там млад мъж с черен камиз, бродиран на ръкавите и на врата, широко разперва ръце.

— Братко Амин, имам привилегията да те посрещна в скромното си жилище — казва той с лек ливански акцент.

Лицето му не ми говори нищо. Не смятам, че някога съм го срещал или виждал някъде. Красив е, със светли очи и фини черти, само мустаците са прекалено буйни, за да изглеждат истински. На вид е на не повече от трийсет години.

Приближава се до мен и ме прегръща, като ме пошляпва по гърба, както правят муджахидините.

— Братко Амин, приятелю, орис моя. Не можеш да си представиш каква чест е за мен.

Решавам, че не е нужно да му напомням какъв бой ми дръпнаха вчера неговите наемници.

— Ела — казва той, грабвайки ръката ми, — настанявай се, седни до мен.

Гледам застаналия на пост гигант до вратата. С недоловим жест моят домакин го отпраща.

— Съжалявам за вчера — заявява той, — но признай си, че малко от малко си го търсеше.

— Ако такава е цената човек да се срещне с вас, струва ми се, че сметката е прекалено солена.

Той се смее.

— Други преди теб не успяха да се отърват толкова евтино — доверява ми с известна арогантност в гласа. — Преживяваме моменти, когато нищо не бива да се оставя на случайността. Най-малката толерантност и всичко може да се срути.

Той повдига полите на камиза си и сяда с кръстосани крака на плетена постелка.

— Мъката ти разтърсва дълбините на душата ми, братко Амин. Бог ми е свидетел, страдам колкото теб.

— Съмнявам се. Тези неща не могат да бъдат разпределени справедливо.

— Аз също изгубих близките си.

— Не мога да страдам за тях колкото теб.

Той стиска устни.

— Разбирам…

— Не ти правя посещение от вежливост — казвам му.

— Знам… Какво мога да сторя за теб?

— Съпругата ми е мъртва. Но преди да се взриви сред група ученици, тя е дошла в този град, за да се срещне със своя гуру. Бесен съм, че е предпочела интегристите пред мен — добавям, неспособен да сдържа яростта, която ме обзема като тъмен прилив. — И двойно побеснявам, като си помисля, че не разбрах нищо. Признавам, че най-много ме е яд, защото не успях нищо да предвидя. Моята жена — ислямистка? Откога? Не ми се побира в ума. Тя беше модерна жена. Обичаше да пътува и да плува, да пие цитронада на терасата на някоя луксозна сладкарница, беше изключително горда с косите си, за да ги скрие под забрадка… Какво сте й приказвали, за да я превърнете в чудовище, в терористка, в самоубийствена интегристка, тя, която не понасяше дори скимтенето на малките кученца?

Той е разочарован. Операцията по очароване, която е тренирал часове наред, преди да ме посрещне, отива по дяволите. Не е очаквал подобна реакция от мен, надявал се е с екстравагантната постановка, свързана с пристигането ми, особено с доброволното ми „отвличане“, достатъчно да ме е впечатлил, за да се почувствам в положението на по-слабия. Аз самият не мога да разбера откъде черпя тази агресивна дързост, от която ръцете ми треперят, но гласът ми остава твърд, сърцето ми бие, но коленете ми не се огъват. Захванат в клещи между несигурността на положението ми и яростта, която надменното усърдие на домакина ми и безвкусната му дегизировка предизвикват в мен, аз избирам дързостта. Изпитвам необходимост да покажа ясно на този оперетен герой, че не се боя от него, че искам да му запратя в лицето погнусата и злобата, които екзалтирани типове като него предизвикват в мен.

Дълго време предводителят на правоверните си опипва пръстите, тъй като не знае откъде да започне.

— Не ми харесва бруталността на словата ти, братко Амин — накрая въздъхва той. — Но я отдавам на мъката ти.

— Можете да я отдадете на каквото си щете.

Лицето му пламва.

— Моля те, без грубости. Не ги понасям. Особено пък в устата на виден хирург. Приех да се срещна с теб по една проста причина: ще ти обясня веднъж завинаги, че представленията, които устройваш в нашия град, няма да ти помогнат. Тук няма нищо за теб. Искаше да се срещнеш с отговорно лице от нашето движение. Това вече е сторено. Сега ще се върнеш в Тел Авив и ще сложиш кръст на срещата ни. И още нещо: лично аз не познавах жена ти. Тя не действаше под нашето знаме, но ние оценяваме жеста й.

Той вдига към мен бляскащи очи.

— И последна забележка, докторе. Тъй като искаш да заприличаш на приемните си братя, губиш уважението на роднините си. Ислямистът е политически деец. Той има само една амбиция: да установи теократична държава в родината си и да се радва на нейния суверенитет и на нейната независимост… Интегристът е привърженик на джихад до крайност. Той не вярва в суверенитета на мюсюлманските държави, нито в тяхната независимост. Според него те са страни-сателити, които трябва да се разградят в полза на един общ халифат. Интегристът мечтае за неделим и единствен съюз на улемите^[3], който ще се простира от Индонезия до Мароко, и тъй като няма да успее да покръсти Запада в исляма, ще го покори или ще го унищожи… Ние не сме нито ислямисти, нито интегристи, доктор Джаафари. Ние сме деца на ограбван и измъчван народ, които се борят с подръчни средства, за да възстановят родината си, ни повече, ни по-малко.

Известно време той ме разглежда, за да установи дали съм разбрал думите му; след това отново потъва в разглеждане на безукорно чистите си нокти и продължава:

— Не познавах съпругата ти и съжалявам за това. Жена ти заслужава да целуват нозете й. Това, което тя ни даде посредством саможертвата си, ни прави по-силни и ни възпитава. Разбирам, че си напълно объркан. Все още не си осъзнал значението на нейния акт. В момента взема връх накърнената ти съпружеска гордост. Но ще дойде ден, когато нещата ще се променят и ще прогледнеш ясно. Ако тя не ти е казала нищо за своята борба, това не означава, че те е предала. Нямало е какво да ти казва. Не е дължала сметка никому. След като се е посветила на Бога… Не искам от теб да й простиш — какво означава прошката на един мъж, когато жената е осенена от Бога? Моля те, обърни страницата. Животът продължава.

— Искам да знам защо — заявявам упорито.

— Защо какво? Историята си е нейна и въобще не те засяга.

— Бях неин съпруг.

— Тя отлично е знаела това. Щом не е пожелала да те посвети, значи е имала причини. По този начин тя те дисквалифицира.

— Глупости! Тя имаше задължения към мен. Не може по такъв начин да напусне съпруга си. Във всеки случай, не мен. Никога не съм съгрешавал спрямо нея. А тя прати по дяволите моя живот. Не само нейния. Моят живот и този на още седемнайсет души, които изобщо не е познавала. И ти ме питаш защо искам да знам? Искам да науча всичко, цялата истина.

— Коя истина? Твоята или нейната? Тази на жена, осъзнала какъв е дългът й, или на мъж, който смята, че е достатъчно да обърне гръб на трагедията, за да си измие ръцете? Каква истина искаш да разбереш, доктор Амин Джаафари? Тази на арабина, който си мисли, че с израелски паспорт се е измъкнал от яслата си? Тази на съвършената обслужваща чернилка, която показват, че уважават по всеки възможен повод и я канят на високопоставени приеми, за да се представят колко са толерантни и грижовни? Тази на човека, който като си сменя дрехата смята, че си е сменил кожата и е навлякъл най-съвършената нова окраска?… Тази истина ли търсиш, или пък бягаш от нея?… На коя планета живееш ти, господине? Намираме се в свят, където всички се разкъсват взаимно. Нощем събираме труповете на близките си, а сутрин ги погребваме. Родината ни е изнасилена, децата ни не помнят какво значи училище, девойките ни не мечтаят, откакто техните прекрасни принцове предпочитат Интифадата, градовете ни се сриват под грохота на танковете, а светците ни плачат с кървави сълзи. Само ти, тъй като се намираш на топло в златната си клетка, отказваш да видиш нашия ад. В края на краищата това е твое право. Всеки управлява лодката си както му е угодно. Но, моля те, не обвинявай тези, които, отвратени от твоето безучастие и от егоизма ти, не се поколебават да дадат живота си, за да те разбудят… Съпругата ти умря заради твоето изкупление, господин Джаафари.

— Говориш ми за изкупление! — на свой ред преминавам на ти. — Точно ти имаш нужда от него… Смееш да приказваш за егоизъм, на мен, комуто отнехте най-скъпото същество на света?… Дръзваш да ме заливаш с истории за храброст и достойнство, а се криеш в ъгъла, откъдето изпращаш жени и деца на гибел? Измъкни се от заблудата: ние наистина живеем върху една и съща планета, братко мой, но сме на различни страни. Ти си избрал да убиваш, а аз — да спасявам. Онзи, който за теб е враг, за мен е пациент. Не съм нито егоист, нито безразличен и честолюбието ми е не по-малко от твоето. Искам само да изживея живота си, без да бъда принуден да черпя от живота на другите. Не вярвам в пророци, които предпочитат наказанието за сметка на здравия разум. Дошъл съм на този свят гол и гол ще си отида; това, което притежавам, не ми принадлежи. Както и животът на другите. Цялото човешко нещастие идва от това недоразумение: каквото Бог ти даде, трябва да умееш да го върнеш. Нищо на тази земя не ти принадлежи изцяло. Нито родината, за която говориш, нито дори гробът, който ще те превърне в прах сред прахта.

Пръстът ми продължава да пронизва въздуха като нож. Събеседникът ми не помръдва. Изслушва ме докрай, гледа ноктите си, дори не благоволява да избърше пръските от слюнката ми по лицето си.

След дълго мълчание, което ми се струва безкрайно, той леко помръдва вежда, въздъхва и най-после вдига очи към мен.

— Поразен съм от това, което чух току-що, Амин. То ми къса сърцето и душата. Каквато и да е мъката ти, нямаш право да светотатстваш по този начин. Говориш ми за съпругата си, а не ме чуваш, когато аз ти говоря за родината. Ако отказваш да имаш родина, не принуждавай и другите да се откажат от нея. Тези, които неистово я жадуват всеки ден и всяка нощ рискуват живота си. За тях не е възможно да вегетират, презрени от всички и презиращи самите себе си. Или благоприличие, или смърт, или свобода, или гроб, или достойнство, или братска могила. И ничия мъка, ничия печал няма да им попречи да се сражават за онова, което смятат с пълно основание за смисъл на съществуването: за честта. „Щастието не е отплата за добродетелта. То е самата добродетел.“

Той плясва с ръце. Великанът отваря вратата. Аудиенцията приключва.

Преди да ме отпрати, мъжът добавя:

— Много ми е мъчно за теб, доктор Амин Джаафари. Ясно е, че няма да вървим по един и същи път. Могат да минат месеци и години в опити да се разберем, но никой от двама ни не желае да слуша другия. Така че е излишно да прибавям каквото и да било. Върни се у дома. Ние вече нямаме какво да си кажем.