Ясмина Кадра
Атентатът (8)

7.

В крайна сметка Ким отиде да вземе колата ми от болницата. Според последните новини аз съм персона нон грата там. Илан Рос е успял да настрои по-голямата част от болничния персонал срещу мен. Сред подписалите петиции, противопоставящи се на моето връщане, някои дори предлагат да бъда лишен от израелско гражданство.

Поведението на Илан Рос не ме учудва особено. Той изгуби по-малкия си брат, сержант граничар, при засада в Южен Ливан преди десетина години. Никога не се възстанови напълно от тази трагедия. Макар че често ни се случва да сме заедно, той не забравя откъде идвам и на какво държа. Според него, независимо от моята компетентност на хирург и от способността ми за диалог както в професията, така и в живота, аз си оставам арабин — неотделим от обслужващата чернилка и донякъде от потенциалния враг. В началото го подозирах, че флиртува със сегрегационистки движения, но се лъжех — той просто ревнуваше от успехите ми. Не му се сърдех. Но това не го укроти. Когато почитта, която работата ми носеше, започваше да му играе по нервите, той приписваше лаврите ми на обикновена демагогска мярка, подпомагаща интеграцията, още повече че бях най-убедителният образец за нея. Самоубийственият атентат в Хакириа дойде точно на място, за да разбуди старите му демони.

— Ето че си започнал да си говориш сам — изненадва ме Ким.

Свежестта й пък изненадва мен. Прилича на фея, излизаща от извор с жива вода, черните коси се вият по гърба й, големите очи са подчертани от черен молив. Носи черен панталон с перфектна кройка, а ризата й е толкова лека, че обгръща съвършено сладострастната извивка на гърдите й. Лицето й е отпочинало, усмивката й — лъчезарна. Имам усещането, че най-после я преоткривам след толкова споделени дни и нощи в ненормално състояние. До вчера тя беше само сянка, която гравитираше около моите съкрушителни въпроси. Невъзможно е да си спомня как беше облечена, дали беше гримирана и дали косите й бяха спуснати върху раменете или свити на кок.

— Никога не сме наистина сами, Ким.

Тя отмества един стол, прекрачва го и сяда. Парфюмът й почти ме опиянява. Прозрачните й ръце побеляват в ставите от стискане на облегалката. Устата й колебливо потрепва, когато ме пита:

— Все пак кажи ми с кого разговаряше?

— Не разговарях, мислех си на глас.

Искреността на тона ми я окуражава. Тя се навежда напред, за да ме огледа отблизо, и шепне съзаклятнически:

— Във всеки случай, изглеждаш така, сякаш си в приятна компания. Тъгата те прави по-красив.

— Вероятно съм си представял баща си. Напоследък често си мисля за него.

Ръцете й утешават моите. Погледите ни се срещат, но веднага се отклоняват, тъй като се боят да разкрият блясъка, който ги издава.

— Как е китката ти? — пита тя, за да прогони внезапното неудобство.

— Не ми пречи да спя. Сякаш камъче ми е попаднало в дланта, чувствам мравучкане при движение.

Ким докосва бинта и нежно раздвижва пръстите ми.

— Според мен трябва да се върнем в диспансера и да доведем нещата докрай. Първият рентген беше лош. Може би имаш фрактура.

— Тази сутрин се опитах да карам. Трудно ми беше да въртя волана.

— Къде искаше да отидеш? — казва смутено.

— Нямам представа.

Тя става и смръщва вежди.

— Хайде да идем да видим китката, по-разумно е.

Отново ме отвежда в диспансера със своята кола. По време на пътуването не казва нито дума, вероятно се опитва да отгатне къде съм имал намерение да отида тази сутрин. Сигурно си задава въпроса дали като трепери над мен, не ме потиска.

Горя от желание да поставя ръка върху нейната, за да й дам да почувства какъв късмет имам с нея, но не намирам сили за подобен жест. Боя се, че ръката ми не ме слуша, че думите ми се изплъзват, че някаква несръчност проваля намеренията ми — като че ли започвам да губя доверие в себе си.

Една дебела медицинска сестра се заема с мен. От пръв поглед видът ми не й харесва и тя с безапелационен тон ми препоръчва да подобря храненето си, да наблегна на пържоли на скара и на пресни зеленчуци, защото, шепне тя в ухото ми, имам вид на обявил гладна стачка. Лекарят проучва първата ми рентгенова снимка, намира я за съвсем ясна и дълго се мръщи, преди отново да ме подложи на радиография. Новият преглед потвърждава предишната диагноза — няма установено счупване, няма и спукване, само тежка травма в основата на показалеца и друга, не толкова значима, на китката. Предписва ми помада, противовъзпалителни, хапчета за сън и отново ме отпраща при сестрата.

На излизане от диспансера забелязвам Навеед Ронен. Той ни чака в колата си на паркинга на здравното заведение, спуснал е крак през отворената врата, скръстил е ръце зад врата си и търпеливо зяпа една улична лампа.

— Да не би да ме следи? — заявявам, учуден от присъствието му.

— Не говори глупости — смъмря ме Ким възмутена. — Обади ми се по мобилния, за да разбере как си, а аз го поканих да ни намери тук.

Осъзнавам мерзостта на предположението си, но не се извинявам.

— Не позволявай на мъката да повреди добрите ти маниери, Амин.

— За какво говориш? — пресичам я наострено.

— Нелюбезността с нищо няма да ти помогне — оборва ме тя, като издържа на погледа ми.

Навеед слиза от колата. Облечен е в анцуг с цветовете на националния отбор по футбол, нови спортни обувки и черна бейзболна шапка с козирката назад. Коремът му се изсипва към коленете, огромен и провиснал, почти гротесков. Безконечните занимания с аеробика и с физически натоварвания, които си налага с религиозна суровост, не го спасяват от все по-притеснителната пълнота. Навеед не се гордее с мечешките си плещи, които поставят на тежко изпитание липсващите сантиметри от крака му — това придава на походката му нещо патраво, компрометиращо сериозността и авторитета, с които се опитва да блесне.

— Тичах за здраве наблизо — заявява той, сякаш се оправдава.

— Не е забранено — отвръщам.

Долавям агресивността и неуместния характер на приказките си, но чудно, не изпитвам никакво желание да променя нещо в поведението си. Може да се каже дори, че изпитвам някакво удоволствие, смътно като сянката, потулваща душата ми. Никога не съм проявявал немотивирана злина, но сега просто не мога да я удържа.

Ким ме ощипва по ръката — жестът не убягва от погледа на Навеед.

— Е, добре — промърморва той, дълбоко разочарован, — щом преча…

— Какви ги говориш? — опитвам се да поправя грешката си.

Той ме поразява с поглед толкова силно, че мускулите на лицето ми се разтреперват. Въпросът ми жестоко го е засегнал. Застава до мен и така ме поглежда, че не ми позволява да сведа поглед. Бесен е.

— Мен ли питаш, Амин? — заявява раздразнено. — Аз ли те отбягвам, или ти си плюеш на петите, щом надушиш, че съм наоколо? Какво не е наред? Сбърках ли нещо без да искам, или ти дрънкаш глупости?

— Няма нищо такова. Радвам се да те видя.

Той присвива очи.

— Странно, не виждам нищо подобно.

— Обаче наистина е така.

— Хайде да пийнем по чашка — подканя ни Ким. — Аз черпя. Ти избираш мястото, Навеед.

Навеед приема да преглътне грубостта ми, но остава напрегнат. Вдишва дълбоко, оглежда се, размисля и предлага да отидем в „При Зион“, малък спокоен бар, недалеч от диспансера, където можем да пробваме най-вкусните мезета в този район.

Докато Ким следва колата на Навеед, се опитвам да открия причините за моята агресивност срещу човека, който не ме изостави, докато останалите систематично ме хулеха. Дали е заради това, което е, заради значката му на ченге? Всъщност не е характерно за ченге да продължи да се среща с човек, чиято жена е камикадзе… Плета и разплитам тези теории с надеждата да не се поддам на разсъждения, способни да ме разцентроват съвсем и още повече да ме изолират в терзанията ми. Странно, колкото повече внимавам да не загубя контрол, неудържимата жажда да сгафя направо ме завладява. Дали отказът да се разгранича от греха на Сихем не ме прави груб? Ако е така, в какво се превръщам? Какво се опитвам да докажа, да утвърдя? И знаем ли ние всъщност кое е справедливо и кое не? Нещата, които са ни удобни; тези, които не ни понасят. Не сме достатъчно разумни както когато сме в правото си, така и когато грешим. Така си живеят хората: в лошо, когато то е добро за тях, и в добро, когато то не означава кой знае какво… Мислите ми ме поставят натясно, разбъркват душевното ми състояние. Хранят се от крехкостта ми, злоупотребяват с мъката ми. Осъзнавам подривната им дейност и ги оставям на воля, както умиращият за сън се предоверява на приспивателното. Може би сълзите са удавили малко от скръбта ми, но гневът продължава да е тук като тумор, заровил се дълбоко в мен, или като дълбоководно чудовище, скрито в мрачините на леговището си, дебнещо момента, когато ще изплува на повърхността, за да всее ужас. Същото си мисли и Ким. Тя знае, че се опитвам да извадя на повърхността трудносмилаемия ужас, който е оплел душата ми, че агресивността ми е симптом на екстремно насилие, бликащо усърдно от недрата на моето аз, в очакване да събере сили и да изригне. Тя нито за секунда не ме изпуска от погледа си, за да ограничи щетите. Но двойната ми игра я обърква; тя започва да се съмнява.

Сядаме на терасата в ресторантчето, сред градина, настлана с плочи. Тук и там са се разположили клиенти, едни в добра компания, а други замислени пред чашата или пред чинията си. Собственикът е мъжага с непокорна коса, която продължава във викингска брада. Рус като слама, с рунтави ръце, той сякаш се задушава в моряшката си фланелка. Идва да поздрави Навеед, когото несъмнено познава, взема поръчката ни и се оттегля.

— Откога пушиш? — пита Навеед, виждайки, че отварям пакет цигари.

— Откакто мечтите ми се сринаха.

Репликата поразява Ким, която се задоволява да стисне юмруци. Навеед я обмисля спокойно, а долната му устна леко провисва. За момент усещам, че едва се сдържа да не ме постави на мястото ми, но в крайна сметка той се обляга на стола и скръства ръце върху търбуха си.

Собственикът на ресторантчето се връща с табла, поставя пенеста бира пред Навеед, доматен сок пред Ким и чаша кафе пред мен. Подхвърля някаква любезна шега на полицейския шеф и се оттегля. Ким първа вдига чашата и отпива три малки глътки. Много е разочарована и мълчи, за да не избухне.

— Как е Маргарет? — питам Навеед.

Навеед не отговаря веднага. Предпазливо отпива от бирата си, преди да рискува:

— Добре е, благодаря.

— А децата?

— Знаеш ги какви са, понякога се разбират, понякога се мусят.

— Още ли имаш намерение да омъжиш Едеет за онзи механик?

— Тя си го иска.

— Мислиш ли, че е добра партия?

— При тези неща не се мисли, човек трябва да се моли.

Кимвам с глава.

— Прав си. Бракът винаги е хазарт. Безсмислено е да се правят сметки или да се вземат предпазни мерки; той се подчинява на своя логика.

Навеед установява, че думите ми не са капан. Той се отпуска малко, отпива глътка бира, облизва устни и ме оглежда продължително.

— А как е китката ти?

— Гадна работа, но няма нищо счупено.

Ким взима цигара от моя пакет. Подавам й запалката си. Тя всмуква стръвно и издухва дим през ноздрите си.

— Докъде стигна разследването? — изтърсвам без предисловие.

Ким се задавя с поредното дръпване.

Навеед ме гледа втренчено, отново е напрегнат.

— Не искам да се карам с теб, Амин.

— Аз също нямам намерение. Но мое право е да знам.

— Да знаеш какво? Това, което отказваш да приемеш ли?

— Вече не. Знам, че е тя.

Ким ме наблюдава внимателно с цигара до бузата си, присвила е едното си око от дима; не може да разбере накъде се насочвам.

Навеед леко отмества халбата с бира, сякаш за да разчисти и да остане насаме с мен.

— Знаеш, че тя какво?

— Че се е взривила в ресторанта.

— И откога ти е известно?

— Това разпит ли е, Навеед?

— Не точно.

— Тогава просто казвай докъде стигна разследването.

Навеед се обляга на стола.

— До под кривата круша. Въртим се в кръг.

— А мерцедесът стар модел?

— Тъстът ми има същия.

— При всички средства, с които разполагате, и при системата ви за информация, не сте успели…

— Не става дума за средства и за информации, Амин — прекъсва ме той. — Имаме работа с жена извън всяко подозрение, която толкова добре е скривала заниманията си, че и най-опитните ни агенти, по която и писта да тръгнат, стигат до все същата задънена улица. Успокоителното при подобни истории е, че е достатъчна една улика, една-единствена, за да се задейства машината… Мислиш ли, че държиш нещо такова?

— Не мисля.

Навеед тежко се върти на стола, опира лакти на масата и придърпва към себе си халбата, която преди малко беше преместил. Пръстът му се плъзга по ръба на чашата и обира пръските пяна. Безмилостно мълчание тегне върху терасата.

— Поне знаеш, че камикадзето е тя, това вече е прогрес.

— Ами аз?

— Какво ти?

— Да, аз? Чист ли съм, или все още съм под подозрение?

— Нямаше да сърбаш кафето си, ако те смятаха за виновен, Амин.

— Тогава защо ме пребиха пред дома ми?

— Това няма нищо общо с полицията. Има състояния на ярост, които също като брака не се подчиняват на никаква логика. В правото си да се оплачеш. Но не си го сторил.

Загасвам цигарата в пепелника, запалвам друга, но изпитвам отвращение от вкуса й.

— Кажи ми, Навеед, ти, който си виждал толкова престъпници, покаяли се и откачени нечестивци, как е възможно ей така, изведнъж, да се натъпчеш с експлозиви и да отидеш да се взривиш на нечий празник?

Навеед свива рамене, видимо притеснен.

— Това е въпросът, който си задавам всяка нощ, без да открия смисъла, камо ли да мога да дам отговор.

— Срещал ли си такива хора?

— Много.

— Как обясняват лудостта си?

— Не я обясняват, приемат я.

— Не можеш да си представиш колко ме измъчва всичко това. Как, по дяволите, обикновен човек, здрав телом и духом, решава заради фанатизъм или халюцинация да се възприеме като натоварен с божествена мисия, отказва се от мечтите и амбициите си и си налага ужасяваща смърт, пред която всяко друго варварство бледнее?

Сълзи от ярост замъгляват погледа ми, а адамовата ми ябълка още малко и ще изхвръкне. Ким трескаво раздвижва бедрата си под масата. От цигарата й е останала само пепел, която виси в празното пространство.

Навеед въздиша, търси думите си. Усеща болката ми, навярно също страда.

— Какво да ти кажа, Амин? Смятам, че дори най-опитните терористи не осъзнават напълно какво се случва с тях. Това може да сполети всеки. Някакво отприщване в подсъзнателното и иди го спри. Мотивите са различни, но обикновено тези неща се прихващат отведнъж — изрича той и щраква с пръсти. — Или ти пада върху главата като керемида, или се загнездва в теб като тения. След това вече не гледаш на света по същия начин. Имаш натрапчива идея: да повдигнеш нещото, което е проникнало в тялото и в духа ти, за да видиш какво има под него. Оттук нататък вече нямаш заден ход. Впрочем ти вече не командваш. Струва ти се, че мислиш с главата си, но това не е вярно. Ти си просто инструмент на собствените си фрустрации. За теб животът и смъртта са едно и също нещо. Окончателно си се отказал от всичко, което може да ти предостави шанса да се върнеш на земята. Рееш се във въздуха. Ти си извънземно. Живееш в преддверието на рая, гониш хурии^[1] и еднорози. Не искаш и да чуеш за света тук, на земята. Просто чакаш момента, когато ще прекрачиш в рая. Единственият начин да уловиш онова, което си изгубил, или да поправиш пропуснатото — с една дума, единственият начин да си създадеш легенда — е да умреш сред красота: да се превърнеш във фойерверк посред училищния автобус или да полетиш като жива торпила срещу вражеския танк. Бум! Извършваш големия удар и си осигуряваш статута на мъченик. Денят на въздигането на твоето тяло според теб е единственият миг, когато печелиш уважението на другите. Останалото, денят преди това и дните след това, вече не са твой проблем; за теб те никога не са съществували.

— Сихем беше толкова щастлива — припомням му.

— Всички ние смятахме така. Очевидно сме грешили.

Оставаме в ресторантчето до късно през нощта. Това ми позволява да се поразтоваря, да прогоня задуха, който изпълва съзнанието ми. Агресивността ми бавно се топи. На няколко пъти усещам как сълзите напират под клепачите ми, но успявам да ги задържа. Ръката на Ким подкрепя моята всеки път, когато гласът ми започва да трепери. Навеед е изключително внимателен. Прощава грубостта ми и обещава да ме държи в течение за развитието на разследването. Разделяме се сдобрени, по-близки от когато и да било.

Ким ме отвежда в дома си. Хапваме сандвичи в кухнята, пушим цигара след цигара в салона, говорейки за всичко и за нищо, след това се усамотяваме по стаите си. По-късно Ким идва да провери дали нещо не ми липсва. Преди да загаси лампата, тя ме пита от упор защо не казах на Навеед за писмото.

Разпервам ръце и признавам:

— Нямам представа.