Ясмина Кадра
Атентатът (6)

5.

Някой е залепил афиш върху желязната ограда на къщата ми. Не е точно афиш, а първата страница от високотиражен всекидневник. Под голяма снимка, представяща кървавия хаос около взривения от терористите ресторант, е написано с големи букви: НЕЧЕСТИВИЯТ ЗВЯР Е СРЕД НАС. Заглавието се разстила на три колони.

Улицата е пуста. Анемична лампа разпръсква светлина — мъртвешки бледо сияние, което не излиза извън контура на лампата. Съседът ми отсреща е спуснал завесите си. Едва десет часът е, но никой прозорец не будува.

Вандалите на капитан Моше не са се притеснявали. Кабинетът ми е обърнат наопаки. Същото безредие цари в стаята ми: хвърлен матрак, чаршафи по земята, нощните шкафчета и скринът са претършувани, чекмеджетата са изсипани върху мокета. Бельото на жена ми е пръснато сред пантофи и козметични продукти. Свалили са от стената картините ми, за да видят какво има зад тях. Стъпкали са и една много стара семейна снимка.

Нямам нито сила, нито смелост да отида в другите стаи, за да видя щетите.

Огледалото на гардероба връща отражението ми. Не мога да се позная. Разрошен, като подивял, имам вид на умопобъркан с наболата брада и със сякаш дълбаните с длето бузи.

Събличам се, пълня ваната; намирам храна в хладилника, хвърлям се към нея като огладняло животно. Ям прав, с мръсни ръце, не дъвча залъците, направо ги поглъщам с жадна лакомия. Изпразвам кошничка с плодове, две чинии със студено месо, изпивам наведнъж две бутилки бира и облизвам един по един десетте си пръста, омазани със сос.

Когато минавам отново пред огледалото, забелязвам, че съм чисто гол. Не си спомням да съм се разхождал из дома си в адамово облекло, откакто се ожених. Сихем стриктно спазваше определени принципи.

Сихем…

Колко далеч е вече всичко!…

Влизам във ваната, топлината на водата ме изпълва целия, затварям очи и се опитвам бавно да се разтворя в горещия унес…

 

 

— Боже мой!

Киме Йехуда стои насред банята и не може да повярва на очите си. Гледа надясно, наляво, потрива си ръцете, но не може да приеме това, което вижда. Обръща се живо към стенния шкаф и търси хавлия.

— Цяла нощ ли си прекарал вътре? — крещи тя, едновременно ужасена и покрусена. — Къде ти е главата, безумнико? Можеше да се удавиш!

Трудно ми е да отворя очи. Може би заради дневната светлина. Откривам, че цяла нощ съм спал във ваната. Във водата, която междувременно е изстинала, ръцете и краката ми са вцепенени; направо са се вдървили, изглеждат морави. Давам си сметка, че целият зъзна, зъбите ми потракват.

— Какво се опитваш да сториш със себе си, Амин? Ставай и излизай веднага. Ще се поболея само като те гледам.

Тя ми помага да стана, завива ме в хавлия и енергично ме разтрива.

— Не мога да повярвам — повтаря тя. — Как си могъл да заспиш във вода до шията? Даваш ли си сметка!… Тази сутрин имах предчувствие. Нещо ми нашепваше, че непременно трябва да отскоча дотук, преди да отида в болницата. Навеед ми се обади, щом са те освободили. Вчера идвах три пъти, но ти още не беше се върнал. Помислих си, че си отишъл при роднина или при приятел.

Тя ме отвежда в моята стая, поставя матрака на леглото и ми помага да легна. Все по-силно треперя, а челюстите ми направо ще изхвръкнат.

— Тичам да ти направя топла напитка — казва тя, като ме завива.

Чувам я как се суети в кухнята и се питам къде съм сложил това или онова. Устата ми цялата се тресе и не мога да изрека нито дума. Свивам се под завивката като в майчината утроба, искам да стана съвсем мъничък, за да се постопля.

Ким ми носи голяма купа с билков чай, повдига ми главата и се опитва да изсипе в устата ми димящата подсладена отвара. Нажежена до бяло лава се разлива в гърдите ми и достига до стомаха.

Ким не успява да обуздае треперенето ми.

Тя оставя купата на нощното шкафче, оправя възглавницата и отново ме кара да легна.

— Кога се върна? Късно през нощта или сутринта? Когато видях решетката открехната, а входната врата широко отворена, си помислих за най-лошото… Че някой се е вмъкнал у вас.

Не мога да й отвърна нищо.

Тя ми обяснява, че преди обяд трябва да оперира пациент, опитва се да се свърже с чистачката по телефона, за да я накара незабавно да дойде, но непрекъснато попада на секретаря и накрая оставя съобщение. Не иска да ме остави без наблюдение, търси разрешение, но не намира. Поуспокоява се, след като ми измерва температурата, приготвя ми нещо за хапване и си тръгва, обещавайки да се върне, щом бъде възможно.

Не я видях да си тръгва.

Вероятно съм заспал…

 

 

Разбужда ме скърцането на вратата на оградата. Отхвърлям завивката и отивам до прозореца. Двама младежи тършуват из градината, със свитъци вестници в ръце. Десетки изрязани от всекидневниците снимки лежат по тревата. Сеирджии са се струпали срещу къщата. „Махайте се“, викам аз. Не успявам да отворя прозореца и изскачам на двора. Младежите офейкват. Преследвам ги на улицата с боси крака, а главата ми кипи… „Мръсен терорист! Боклук! Арабски предател!“ Хулите ме спират. Обаче е късно, озовавам се заобиколен от свръхвъзбудена шайка. Двама брадати със сплетени коси плюят отгоре ми. Ръце ме блъскат. „Така ли благодарят при вас, мръсен арабино? Като хапете ръката, която ви е измъкнала от лайната?…“ Сенки се плъзгат зад гърба ми, за да предотвратят отстъплението ми. Храчка ме улучва в лицето. Една ръка дърпа яката на халата ми… „Виж в какъв дворец живееш, копеле! Какво още ти трябва, за да се научиш да бъдеш благодарен?…“ Разтърсват ме целия. „Първо трябва да го дезинфектираме, преди да го хвърлим на кладата.“ Ритник се забива в корема ми, втори ритник ме изправя. Носът ми експлодира, след това и устните. Не успявам да се защитя с ръце. Дъжд от удари се изсипва върху мен и губя опора под краката си…

 

 

Ким ме намира паднал насред алеята. Нападателите ме преследваха и вътре в моята градина и продължиха да ме бият дълго след като паднах на земята. Като гледах разширените им зеници и бълващите им устни, реших, че ще ме линчуват.

Никой от съседите не ми се притече на помощ, нито една християнска душа не се сети да повика полиция.

— Ще те отведа в болница — казва Ким.

— Не, не в болница. Не искам да се връщам там.

— Струва ми се, че имаш нещо счупено.

— Моля те, не настоявай.

— Във всеки случай, не можеш да останеш тук. Те ще те убият.

Ким успява да ме пренесе в моята стая, преоблича ме, събира някои мои неща в един сак и ме настанява в колата.

Брадатите мъже изникват кой знае откъде, вероятно повикани от някой наблюдател.

— Оставете го да пукне — вика единият от тях на Ким. — Той е измет…

Ким стремително потегля.

Преминаваме през квартала като пощурял болид през минно поле.

 

 

Ким ме отвежда направо в един диспансер близо до Яфо. Рентгенът не показва счупвания, но имам тежки контузии на дясната китка и на коляното. Медицинската сестра дезинфектира охлузванията по ръцете ми, изтрива с гъба спуканите ми устни, почиства изранените ноздри. Тя мисли, че състоянието ми е следствие от спречкване между пияници; жестовете й са изпълнени със състрадание.

Напускам кабинета, подскачайки на един крак, с нелеп бинт около ръката.

Ким ми предлага рамото си, но аз предпочитам да се подпра на стената.

Тя ме отвежда у тях, на „Ждерот Йерушалайм“, в ателието, преустроено в жилище, което тя купи по времето, когато все още делеше живота си с Борис. Често идвах тук да отпразнуваме някое щастливо събитие или да прекараме чудесна вечер с приятели заедно със Сихем. Двете жени се разбираха добре, независимо че моята, по-скоро сдържана, обикновено оставаше малко напрегната. Ким не обръщаше внимание. Тя обожава да посреща гости и да устройва празненства. Откакто преживя измяната на Борис, тя работи два пъти повече.

Качваме се на асансьора. Възрастна лелка се качва с нас до втория етаж. На площадката на четвъртия етаж едно пале лае, но ни позволява да стигнем до вратата в дъното. Това е кученцето на съседката — тя ще го изхвърли, щом порасне, и ще си вземе ново; винаги прави така.

Ким има затруднения с бравата — както винаги, когато е нервна. Трапчинки се появяват на бузите й, докато гримасничи от усилие. Отива й да е малко ядосана. Накрая открива правилния ключ и ми прави път да вляза.

— Чувствай се като у дома — казва ми тя.

Сваля ми сакото и го закачва във вестибюла; с брадичка посочва към салона, където се гледат враждебно плетен стол и стар фотьойл от износена кожа. Голяма сюрреалистична картина заема половината от стената; човек би казал, че е драсканица, правена от буйни деца, обсебени от кървавочервеното и от черното като въглен. Върху кръгла еднокрака масичка от ковано желязо, открита в антикварен магазин, където Ким обожава да се рови през уикенда, сред керамичните украшения и пълния догоре пепелник забелязвам вестник… Отворен е на снимката на жена ми.

Ким се хвърля нататък.

Удържам я с ръка.

— Няма нищо!

Сконфузена, тя все пак прибира вестника и го хвърля в кошчето.

Сядам във фотьойла, близо до остъклената врата, отвъд която е балконът с много саксии с цветя. Апартаментът предлага открит изглед към булеварда. Интензивното движение навън предизвиква задръствания. Вечерната тъма се спуска, а нощта ще бъде задушна.

Ние с Ким вечеряме в кухнята. Тя едва преглъща, аз ям без желание. Снимката от вестника не ми излиза от ума. Сто пъти изпитвам желание да попитам Ким какво мисли за тази история, която журналистите като обезумели доразкрасяват; сто пъти ми се ще да хвана брадичката й с две ръце, да я погледна право в очите и да поискам да ми каже откровено дали вярва, дали приема в душата си, че Сихем Джаафари, моята съпруга, жената, с която тя е споделяла толкова неща, е способна да се натъпче с експлозиви и да се взриви насред нечий празник. Не посмявам да злоупотребя с любезността й… Същевременно дълбоко в себе си се моля тя да не казва нищо, да не хваща ръката ми в знак на съчувствие; няма да понеса подобен жест… Много ни е добре така; мълчанието ни предпазва от нас самите.

Тя мълчаливо разчиства, предлага ми кафе. Моля я за цигара. Тя смръщва вежди. От години съм спрял да пуша.

— Сигурен ли си, че точно това искаш?

Не отговарям.

Тя ми подава пакета, а след това и запалката си. Първите дръпвания буквално парят мозъка ми. От следващите ми се завива свят.

— Можеш ли да намалиш светлината, ако обичаш?

Тя угасява полилея и светва един абажур. Относителният сумрак в стаята уталожва мъчителното ми безпокойство. Два часа по-късно седим в същото положение, един срещу друг, залутани в мислите си.

— Трябва да си лягаме — заявява тя. — Денят ми утре е натоварен и умирам за сън.

Настанява ме в стаята за гости.

— Добре ли ти е? Имаш ли нужда от още възглавници?

— Лека нощ, Ким.

Тя взема душ, преди да угаси светлината в стаята си.

По-късно идва да види дали съм заспал. Правя се, че спя.

 

 

Минава седмица. През това време не съм стъпил у дома. Ким ме е подслонила, като внимава да не засегне чувствителността ми — пиротехник, докосващ се до бомба, не би бил по-внимателен.

Раните ми зарастват, а отоците от контузиите спадат; коляното вече не ме принуждава да подскачам, но ръката ми още е бинтована.

Когато Ким я няма, се затварям в една от стаите и не помръдвам. Да изляза, но къде да отида? Улицата не ме привлича. Какво ще открия там повече от вчера? Няма съмнение, че хубавото ще е дори много по-малко. Невъзможно е да се върнеш към обичайните навици, когато сърцето не те следва. В стаята със спуснатите завеси се чувствам намерил убежище. Не рискувам почти нищо. Удобства няма, но и нищо не ми наврежда. Трябва да се опитам пак да се изкача нагоре. Дъното не подхожда никому. При този род затъвания ако не действаш бързо, нищо не е в състояние да те спаси. Ставаш ням свидетел на собствената си гибел и дори не си даваш сметка, че водовъртежът те поглъща завинаги… Една вечер Ким ми предложи да отида при дядо й на плажа. Отвърнах, че вече не мога да възстановя връзките си с когото и да било както преди. Имам нужда да се усамотя, да разбера какво ми се случи. По цял ден се затварям в стаята и не мисля за нищо. Понякога заставам до прозореца в салона и часове наред гледам, без да виждам, препускащите по булеварда коли. Само веднъж през съзнанието ми премина идеята да скоча зад волана и да карам накъдето ми видят очите, докато гръмне радиаторът. Не ми стигна смелост да отида в болницата, за да си взема колата.

Щом успях да направя няколко крачки без да се опирам на стената, поисках да се видя с Навеед Ронен. Искаше ми се да устроя сносно погребение на съпругата ми. Не можех да понеса мисълта за хладилната камера на моргата, където тя лежеше с етикет на палеца на крака. За да ми спести ненужната мъка, Навеед донесе надлежно попълнени формуляри; трябваше само да поставя подписа си.

Платих исканата сума и прибрах тялото на жена ми, без да кажа нищо никому. Исках да погреба Сихем без излишни свидетели в Тел Авив, града, където се срещнахме за първи път и решихме да живеем, докато смъртта ни раздели. Бях сам на гробището, съпровождаха ме единствено гробарят и имамът.

Когато затрупаха с пръст ямата, в която отсега нататък щеше да остане най-хубавата част от живота ми, се почувствах малко по-добре. Сякаш се бях преборил с тегоба, която ми изглеждаше немислима. Изслушах до края словото на имама, пъхнах му банкноти в уж противящата се ръка и се върнах в града.

Сега вървя по булеварда към морето. Туристи си правят снимки за спомен. Няколко млади двойки флиртуват под сянката на дърветата; други се разхождат, сплели ръце. Отивам в малко бистро, поръчвам кафе, заемам място до остъклената витрина и спокойно пуша цигара след цигара.

Слънцето започва да клони към залез. Спирам такси и моля да ме остави на „Ждерот Йерушалайм“.

При Ким има гости. Никой не чува, че съм се върнал. От вестибюла не мога да надзърна в салона. Разпознавам говора на Езра Бенхаим, по-плътния тембър на Навеед и ясния глас на големия брат на Ким, Бенджамен.

— Не виждам връзката — казва Езра, след като се прокашля.

— Винаги има връзка там, където човек най-малко подозира — подхваща Бенджамен, който дълго време е преподавал философия в университета в Тел Авив, преди да се присъедини към много оспорвано пацифистко движение в Йерусалим. — Затова и непрекъснато продължаваме да се заблуждаваме.

— Да не преувеличаваме — учтиво протестира Езра.

— Научиха ли ни на нещо безкрайните погребални шествия, които наблюдаваме и от двете страни?

— Палестинците отказват да си вземат поука.

— Може би ние отказваме да ги чуем.

— Бенджамен е прав — казва Навеед спокойно и убедено. — Палестинските интегристи изпращат хлапета да се взривяват на автобусните спирки. Докато успеем да приберем покойниците си, нашите военни изпращат хеликоптери, за да вдигат във въздуха техните коптори. В момента, когато нашите управляващи се готвят да обявят победата, друг атентат на свой ред премества назад стрелките на часовника. Докога ще продължи това?

Точно в този момент Ким излиза от кухнята и ме изненадва в коридора. Поставям пръст на устните си с молба да не ме издава, обръщам се и излизам. Ким се опитва да ме задържи, но аз вече съм на улицата.