Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Attentat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 13гласа)

Информация

Сканиране и корекция
notman(2016)

Издание:

Ясмина Кадра. Атентатът

Превод: Георги Цанков

Редактор: Сирма Велева

Художник на корицата: Ина Бъчварова

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

ИК „Прозорец“, София, 2008

ISBN: 978–954–733–588–2

История

  1. —Добавяне

3.

Губил съм пациенти по време на операция. Човек никога не се измъква напълно невредим от подобни провали. Но изпитанието не свършва дотук; трябва и да съобщя ужасяващата новина на близките на починалия, които сдържат дъха си в чакалнята. До края на живота си ще помня техните тревожни погледи, когато излизам от операционния блок. Това е едновременно пронизващ и разсеян поглед, изпълнен с надежда и страх, винаги един и същ, бездънен и безкраен като мълчанието, което го съпровожда. Точно в този момент губя вяра в себе си. Боя се от думите си, от шока, който ще предизвикат. Питам се как роднините ще понесат удара, за какво първо ще си помислят, когато разберат, че чудото не се е състояло.

Днес е мой ред да поема удара. Имах усещането, че небето се стоварва отгоре ми, когато покриха с чаршафа останките на Сихем. Странно защо, не мислех за нищо.

Потънал в един фотьойл, продължавам да не мисля за нищо. Главата ми е празна. Не знам дали съм в моя кабинет или в нечий чужд. Виждам закачените на стената дипломи, дръпнатите щори на прозореца, сенките, които се движат напред-назад по коридора, но сякаш нещата се случват в паралелен свят, откъдето са ме изхвърлили без предизвестие и без никакви задръжки.

Чувствам се разбит, замаян, безжизнен.

Целият съм една огромна мъка, сгърчена под оловна обвивка, не мога да кажа дали осъзнавам нещастието, което ме е сполетяло, или то вече ме е унищожило.

Медицинска сестра ми донесе чаша вода и си тръгва на пръсти. Навеед остана съвсем за малко с мен. Хората му дойдоха да го извикат. Той тръгна след тях мълчаливо, свел глава. Илан Рос се върна в дежурната стая. Нито веднъж той не се приближи към мен, за да ме ободри. Много по-късно осъзнах, че съм сам в кабинета. Езра Бенхаим пристигна десет минути след отиването ми в моргата. Беше напълно разнебитен и едва се държеше на крака от умора. Прегърна ме и силно ме притисна към себе си. Гърлото му бе пресъхнало, така че не успя нищо да ми каже. След това Рос дойде и го отведе. Видях ги да обсъждат нещо в коридора. Рос му шепнеше в ухото, а Езра с нарастващо усилие поклащаше глава. Подпря се до стената, за да не падне, и го изгубих от погледа си.

Чувам пристигащи коли в двора, затръшнати врати. Веднага след това отеква шум от стъпки в коридорите, разнася се глъч и ропот. Две сестри минават бързешком, бутайки призрачна количка. Скърцане на подметки превзема етажа, изпълва коридора, приближава; мъже със сурови лица спират срещу мен. Единият от тях, късокрак и с оплешивяло теме, се отделя от групата. Това е грубиянът, който се оплакваше, че му натресли труп, и искаше да му помогна да го идентифицира.

— Аз съм капитан Моше.

Навеед Ронен го съпровожда, две крачки зад него. Не изглежда добре моят приятел Навеед. Остарял, изместен. Въпреки пагоните си на висш офицер, изведнъж е изтикан в ролята на фигурант.

Капитанът размахва някакъв документ.

— Имаме заповед за обиск, доктор Джаафари.

— Обиск ли?…

— Отлично чухте. Моля ви да ни придружите до дома си.

Опитвам се да открия някаква светлинка в очите на Навеед; приятелят ми гледа в земята.

Обръщам се към капитана.

— Защо у дома?

Капитанът сгъва документа на четири и го пъха във вътрешния джоб на сакото си.

— Според първоначалните данни от разследването тялото на вашата съпруга има характерните наранявания за камикадзетата-интегристи.

Ясно чувам думите на офицера, но не мога да уловя смисъла. Нещо се вклинява в съзнанието ми подобно на черупка на мида, която се затваря ненадейно, почувствала заплаха отвън.

Навеед ми обяснява:

— Не става дума за бомба, а за самоубийствен атентат. Всичко ни кара да предполагаме, че лицето, което се е взривило в ресторанта, е жена ти, Амин.

Земята се изплъзва под краката ми. Но не рухвам. Обидата ме задържа. Отказвам да чуя и дума повече. Не разпознавам света, в който живея.

 

 

Ранобудните бързат към гарите и навесите на автобусните спирки. Тел Авив се събужда, по-вироглав отвсякога. Какъвто и да е обхватът на щетите, никакъв катаклизъм няма да попречи на Земята да се върти.

Притиснат между двама здравеняци отзад в полицейската кола, гледам преминаващите от двете страни сгради, осветените прозорци, в които за миг се мяркат и изчезват силуети. Бръмчене на камион отеква през улицата като вик на грубо разбудена химера, след това отново се възцарява уморената тишина на работните утрини. Пияница ръкомаха сред обществена градинка, вероятно опитвайки се да разгони срамните въшки, готови да го изплюскат суров. На един червен светофар двама регулировчици са нащрек, единият следи наляво, другият надясно, приличат на хамелеони.

В колата цари мълчание. Шофьорът се е сраснал с волана. Той има широки рамене и толкова къс врат, сякаш главата му е залепнала за тялото. Само веднъж погледът му ме засича в огледалото за обратно виждане, но по гърба ми пролазват студени тръпки. „Според първоначалните данни от разследването тялото на вашата съпруга има характерните наранявания за камикадзетата-интегристи.“ Имам чувството, че тези разкрития ще ме преследват до края на дните ми. Те проникват в съзнанието ми, отначало бавно, а след това, сякаш подхранени от крайността си, набират смелост и ме обсаждат отвсякъде. Гласът на офицера продължава да набива думите, пълновластен и ясен, напълно осъзнаващ изключителната важност на изреченото: „Жената, която се е взривила… камикадзето… е вашата съпруга.“ Гласът се бунтува, от него ми се повдига; понася се като мътна вълна, залива мислите ми, натрошава на парчета неверието ми, а след това се оттегля изведнъж, отнасяйки със себе си цели късове от съществото ми. Едва успявам да погледна ясно болката си и тя избликва отново от мъртвото вълнение, бучаща, разпенена, напада ме сякаш, полудяла от объркването ми, иска да ме разбие фибра по фибра, докато напълно ме разруши…

Ченгето отляво сваля стъклото на прозореца. Свеж въздух шибва лицето ми. Зловонните изпарения от морето напомнят на развалено яйце.

Нощта се готви да си вдигне багажа, а зората нетърпеливо щурмува вратите на града. През изрязания релеф на сградите човек може да види гноясалите ивици, които браздят хоризонта. Отива си една жестока нощ, измамна и поразяваща, с бреме от мъртви сънища и несигурност. По небето не се мярка ни следа от романтика, няма облаче, което да укроти ослепителното усърдие на раждащия се ден. Светлината напомня Откровение, но не стопля душата ми.

Моят квартал ме посреща студено. Пред дома ми стои затворническа кола. Полицаите стоят от двете страни на желязната ограда. Друга кола, наполовина върху тротоара, святка със сините и червените светлинки на буркана си. Няколко запалени цигари просветват в мрака, подобни на избиващи пъпки.

Слизам от колата.

Блъскам желязната порта, влизам в градината, изкачвам каменните стъпала, отварям вратата на къщата. Умът ми е бистър, но същевременно очаквам да се събудя.

Знаейки точно какво трябва да направят, полицаите нахлуват във вестибюла и се хвърлят в стаите, за да започнат обиска.

Капитан Моше ми посочва едно канапе в салона.

— Можем ли да поговорим малко насаме?

Насочва ме да седна с любезен, но твърд жест. Старае се да бъде на висотата на прерогативите си, загрижен за офицерския си статут, но почтителността му изглежда фалшива. Той е просто хищник, сигурен в тактиката си, сега, когато жертвата е изолирана. Също като котка, която си играе с мишка, удължава удоволствието си, преди да започне гощавката.

— Седнете, моля.

Измъква цигара от табакерата си, почуква я с нокът и я закрепва в крайчеца на устата си. След като я запалва със запалка, изхвърля дима към мене.

— Надявам се, че пушенето не ви пречи?

Дръпва още два-три пъти и проследява с поглед струйките дим, докато се разсеят към тавана.

Тя ви взе акъла, нали?

— Моля?

— Извинете ме, струва ми се, че още сте в шок.

Очите му разглеждат закачените на стената картини, обхождат ъглите, плъзгат се по внушителните завеси, спират се тук и там, а след това се връщат да ме поставят натясно.

— Как човек може да се откаже от подобен лукс?

— Моля?

— Мисля на глас — казва той, размахвайки извинително цигарата… — Опитвам се да разбера, но има неща, които никога няма да проумея. Толкова е абсурдно, толкова е нелепо… Според мен все пак е имало възможност да я разубедите… Вие несъмнено сте били в течение на игричките й, нали?

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Изразявам се ясно… Не ме гледайте така. И не се опитвайте да твърдите, че не сте в течение на нещата.

— За какво говорите?

— За съпругата ви, докторе, за това, което е извършила.

— Не е тя. Не може да бъде тя.

— А защо да не е тя?

Не му отговарям, задоволявам се просто да взема главата си в ръце, за да дойда на себе си. Но той ми попречва; със свободната си ръка вдига брадичката ми така, че ме гледа право в очите.

— Практикуващ вярващ ли сте, докторе?

— Не.

— А съпругата ви?

— Не.

Той смръщва вежди.

— Не?

— Тя не се молеше, ако това разбирате под практикуване.

— Странно…

Той сяда върху подлакътника на отсрещния фотьойл, кръстосва крака, забива лакът в бедрото си и деликатно прокарва по брадичката си палец и показалец с присвити от дима очи.

Погледът му ме пронизва.

— Тя не се молеше, така ли?

— Не.

— Спазваше ли рамадана?

— Да.

— О!…

Той поглажда носа си, без да ме изпуска от очи.

— Общо взето, своенравна вярваща… За да обърка следите и да действа спокойно някъде. Вероятно се е подвизавала в някоя благотворителна фондация или нещо подобно; това са чудесни прикрития, които се използват, ако човек си има неприятности. Но отвъд доброволното сътрудничество винаги има дела, носещи големи печалби: жито за оправните, кътче от рая за глупците. Поназнайвам нещичко, такъв ми е занаятът. Все си мисля, че съм стигнал до дъното на човешката глупост, но се оказва, че продължавам да се въртя в периферията й…

Той ми духва дим в лицето.

— Тя е изпитвала симпатия към Бригадите на Ал-Акса[1], нали? Не, всъщност не Бригадите на Ал-Акса. Говори се, че те не долюбват особено самоубийствените атентати. За мен всичките тези негодници са еднакви. Дали е „Ислямски джихад“ или е „Хамас“, става дума все за едни и същи банди от дегенерати, готови на всичко, за да се заговори за тях.

— Моята съпруга няма нищо общо с тези хора. Всичко това е чудовищно недоразумение.

— Странно, докторе. Точно същите неща говорят близките на ненормалниците, когато човек отиде да ги види след атентата. Всички демонстрират същия слисан вид, който сега е изписан на лицето ви, абсолютно са поразени от събитията. Дали това е обща инструкция за печелене на време, или нахакан начин да се подигравате с хората?

— На грешен път сте, капитане.

Той ме успокоява с жест, преди да ме нападне отново.

— Как се чувстваше тя вчера сутринта, когато излязохте, за да отидете на работа?

— Жена ми замина за Кфар Канна при баба си преди три дни.

— Следователно през тези три дни вие не сте я виждал?

— Не.

— Но сте говорил с нея по телефона.

— Не, тя забрави мобилния си вкъщи, а при баба й няма телефон.

— Баба й има ли си име? — пита той, изваждайки тефтерче от вътрешния джоб на сакото си.

— Ханнан Шеддад.

Капитанът си записва.

— Вие придружихте ли я до Кфар Канна?

— Не, тя тръгна сама. В сряда сутринта я оставих на автогарата. Тя взе автобуса за Назарет в 18 и 15 часа.

— Видяхте ли я как замина?

— Да. Напуснах автогарата едновременно с автобуса.

Двама агенти се връщат от кабинета ми, натоварени с картонени папки. Трети се е лепнал за тях и мъкне компютъра ми.

— Те отнасят досиетата ми.

— След като ги прегледаме, ще ви ги върнем.

— Това са поверителни документи, съдържащи информация за моите болни.

— Съжалявам, но трябва да ги проверим.

Чувам как вратите в дома ми се тряскат, чекмеджетата и мебелите ми хлопат, свързани в низ от трясъци и скърцания.

— Да се върнем към съпругата ви, доктор Джаафари.

— На грешен път сте, капитане. Жена ми няма нищо общо с това, което й приписвате. Оказала се е в ресторанта точно като всички останали. Сихем не обича да готви, когато се връща от пътуване. Отишла е спокойно да хапне нещо… Толкова е просто. Вече петнайсет години деля с нея тайните и живота й. Научих се да я познавам и ако тя беше скрила нещо от мен, щях да намеря начин да го узная.

— Аз също бях женен за великолепна жена, доктор Джаафари. Тя беше моята гордост. Бяха ми необходими седем години, за да разбера, че прикрива от мен основното, което един мъж трябва да знае по отношение на верността.

— Жена ми нямаше никакви причини да ме мами.

Капитанът търси къде да изхвърли цигарата си. Показвам му малка стъклена масичка зад него. Той дръпва за последен път, по-продължително, отколкото досега, и старателно смачква фаса в пепелника.

— Доктор Джаафари, изпитанията никога не свършват за опитния воин. Животът е непрестанна мръсотия, дълъг тунел, изпълнен с вълчи ями и кучешки лайна. Дали ще скочиш или ще останеш легнал на земята, почти нищо не се променя. Има само една възможност да стигнеш до края на изпитанията: всеки ден и всяка нощ да си подготвен да се случи най-лошото… Жена ви не е отишла в този ресторант, за да похапне, а за да го вдигне във въздуха.

— Достатъчно — крещя аз, изправяйки се, съсипан от нерви… — Преди час научих, че жена ми е загинала в ресторант, станал мишена на терористичен атентат. Малко след това ми се съобщава, че камикадзето е самата тя. Това е прекалено много за грохнал от умора мъж. Оставете ме първо да се наплача, след това ме довършете, но, моля ви, за бога, не ми налагайте едновременно възбудата и ужаса.

— Моля ви, доктор Джаафари, не ставайте.

Бутам го с такава злоба, че той едва не се катурва през малката стъклена масичка зад него.

— Не ме докосвайте! Забранявам ви да доближавате ръцете си до мене!

Съвзема се бързо и се опитва да ме укроти.

— Господин Джаафари…

— Жена ми няма нищо общо с тази касапница. Става дума за самоубийствен атентат, бога ми, а не за семейно спречкване. Става дума за моята жена. Която е мъртва. Убита в този прокълнат ресторант. Както и другите. Заедно с другите. Тя беше свястна жена. Дори много. Възможно най-далеч от това, за което намеквате.

— Един свидетел…

— Какъв свидетел? Какво точно да си спомни той? Бомбата, която жена ми е пренасяла, или лицето й? Повече от петнайсет години делим добро и зло със Сихем. Познавам я като върха на пръстите си. Знам на какво е способна и на какво не. Прекалено бели бяха ръцете й, за да ми се изплъзне и най-малкото петънце върху тях. Тъй като е най-силно засегната, тя е под подозрение. Ако вашата хипотеза е такава, трябва да има и други. Жена ми е най-засегната, защото е била най-близо до взрива. Експлозивното устройство не е било на нея, а непосредствено до нея, под стола й или под масата, която е заемала… Доколкото ми е известно, никакъв официален доклад не ви дава право да правите толкова сериозни изводи. Впрочем първите елементи от разследването не могат да имат последната дума. Да изчакаме комюникетата на извършителите. В крайна сметка все някой трябва да поеме отговорност за атентата. Вероятно ще се появят видеокасети, предназначени за вас или за редакциите на вестниците. Ако има камикадзе, ще го видим и ще го чуем.

— Нещата не се подреждат систематично при тези дегенерати. Понякога се задоволяват с факс или с телефонно обаждане.

— Не когато искат да разбунят духовете. А жена-камикадзе представлява страхотен успех в този смисъл. Особено ако е натурализирана гражданка на Израел и е омъжена за прочут хирург, който много пъти е бил гордост за града и е въплъщение на най-успешната форма на интеграция… Не искам повече да чувам как сипете мръсотии за жена ми, господин офицер! Съпругата ми е жертва на атентата, не тя го е извършила. Трябва да престанете, и то незабавно.

— Седнете! — кипва капитанът.

Викът му ме пронизва жестоко.

Краката ми се отпускат и се свличам на дивана.

На края на силите си, притискам главата си с ръце и се сгърчвам. Изморен съм, употребен, торпилиран, целият съм вир-вода. Сънят гадно ме притиска; отказвам да потъна. Не искам да спя. Боя се да се унеса, защото в сънищата ми непрестанно ще се повтаря, че жената, която ми е най-скъпа на света, вече я няма, че е умряла взривена в терористичен атентат; страхувам се, че при всяко събуждане върху мен ще се стоварва все същата катастрофа, все същият ужас… А този капитан, който ме ругае, защо не изчезне? Искам той да изчезне незабавно, а злите духове, превзели къщата ми, да се превърнат във въздушни потоци, ураган да разбие прозорците и да ме отнесе далече, много далече от съмненията, които ме разкъсват, объркват ме и изпълват сърцето ми с тежка несигурност…

Бележки

[1] Бригадите на мъчениците от Ал-Акса е военно крило на Организацията за освобождение на Палестина, ръководена по онова време от Ясер Арафат. — Бел.прев.