Ясмина Кадра
Атентатът (2)

1.

След операцията нашият директор Езра Бенхаим идва да ме види в моя кабинет. Той е пъргав и жизнен мъж, въпреки че е навършил шейсетте и започва да пълнее. В болницата го наричат домовладиката заради прекалената му фелдфебелщина и недодяланото му чувство за хумор. Но при тежки положения той пръв запретва ръкави и последен излиза от болницата.

Преди да стана натурализиран израелец, когато като млад хирург бях готов да преобърна земята и небето, за да ме назначат на щат, той беше тук. Макар и все още скромен началник-отделение, използва цялото съответно на поста му влияние и държеше противниците ми на разстояние. По онова време беше много трудно син на бедуин да се присъедини към колегията на университетския елит, без да провокира рефлекс на отвращение. Съвипускниците ми бяха все богати еврейчета, със златни часовници и с луксозни коли на паркинга. Гледаха ме отвисоко и приемаха всеки от подвизите ми като посегателство срещу своя стандарт. Също така, когато някой от тях ме довеждаше до отчаяние, Езра дори не се опитваше да разбере кой е започнал; винаги заставаше на моя страна.

Отваря вратата, без да чука, гледа ме косо, със следа от усмивка в крайчеца на устните. Това е начинът му да изразява задоволството си. След това аз извъртявам стола си, за да застана срещу него, а той сваля очилата си, изтрива ги в престилката си и казва:

— Май си стигнал до преддверието на рая, за да върнеш тук пациента си.

— Нека не преувеличаваме.

Той отново поставя очилата на носа си с грозновати ноздри, после поклаща глава и след кратък размисъл погледът му възвръща строгостта си.

— Ще дойдеш ли в клуба тази вечер?

— Невъзможно, днес жена ми се връща.

— А кога ще получа реванш?

— Какъв реванш? Не си спечелил нито една партия срещу мене.

— Не е честно, Амин. Винаги се възползваш от лошите ми пасове, за да печелиш точки. Днес се чувствам във форма, затова искаш да офейкаш.

Опъвам се на облегалката на стола си, за да го огледам по-добре.

— Да ти кажа ли, бедни ми Езра? Изгубил си някогашната си борбеност и не искам да злоупотребявам.

— Не ме погребвай толкова бързо. Накрая веднъж завинаги ще ти натрия муцуната.

— За тази цел не ти трябва ракета. И уволнението ми ще свърши работа.

Той обещава да размисли, допира пръст до слепоочието си в знак на непринуден поздрав и се връща да подвиква на сестрите по коридорите.

Останал сам, се опитвам да си спомня какво правех преди нахлуването на Езра и се сещам, че се готвех да потърся жена си. Вземам слушалката, набирам номера вкъщи и затварям след седмото позвъняване. Часовникът ми показва 13 часа и 12 минути. Ако Сихем беше взела автобуса в 9 часа, щеше да е пристигнала преди доста време.

— Не се кахъри чак толкова! — изненадва ме доктор Ким Йехуда, връхлитайки в моята кибритена кутийка.

Тя добавя:

— Почуках, преди да вляза. Но ти блуждаеше в облаците…

— Извини ме, не съм те чул.

Тя помита извиненията ми с небрежен жест, вижда, че сбръчквам вежди, и се осведомява:

— У вас ли телефонираше?

— Човек нищо не може да скрие от теб.

— И, естествено, Сихем още не се е върнала?

Проницателността й ме дразни, но съм свикнал с нея. Познавам Ким от университета. Не бяхме в един и същи випуск — имам три дължини аванс преди нея, — но проявявахме симпатия един към друг още след първите си срещи. Тя беше красива и спонтанна, не приличаше на останалите студентки, които трябваше седем пъти да си превъртят езика, преди да поискат огънче от арабин, дори да е хубавец и кавалер. Ким обичаше да се смее и беше открита. Закачките ни преливаха от наивност. Жестоко страдах, когато един млад руски бог, току-що пристигнал от своя комсомол, ми я отне. Като добър играч не се издадох. По-късно се ожених за Сихем, а руснакът без предизвестие си замина веднага след разпадането на съветската империя. Ние с Ким останахме великолепни приятели, а тясното сътрудничество ни превърна в единомишленици.

— Днес всички се връщат от отпуска — подсеща ме тя. — Пътищата са задръстени. Опита ли се да я откриеш при баба й?

— Във фермата няма телефон.

— Потърси я на мобилния.

— Забравила го е вкъщи.

Тя разперва ръце в знак на предопределеност.

— Шансът е избягал.

— От кого?

Ким повдига прекрасните си вежди и предупредително ме сочи с пръст.

— Драмата на някои добри намерения е, че нямат нито кураж при ангажирането, нито последователност в отстояването на идеите.

— Настъпи часът на храбреците — казвам, ставайки. — Операцията беше изтощителна и имаме нужда да възстановим силите си…

Хващам я за лакътя и я избутвам в коридора.

— Мини напред, хубавице. Искам да видя всички прелести, които разлюляваш след себе си.

— Ще посмееш ли да го повториш в присъствието на Сихем?

— Само глупаците не си променят мнението.

Смехът на Ким бликва в коридора като фойерверк посред болницата.

Илан Рос се присъединява към нас в стола в момента, когато завършваме обяда си. С препълнен поднос той се настанява вдясно от мен, така че Ким да е срещу него. С разтворена върху огромния му корем престилка и с алени увиснали бузи, той поглъща три гигантски парчета студено месо, преди да си избърше устата с книжна салфетка.

— Продължаваш ли да търсиш второ жилище? — пита ме, мляскайки лакомо.

— Зависи къде.

— Струва ми се, че съм ти открил нещичко. Недалеч от Ашкелон. Красива малка вила с всичко необходимо за пълна почивка.

Вече цяла година ние с жена ми търсим малка къщичка на брега на морето. Сихем обожава морето. Всеки втори уикенд, когато работата ми позволява, скачаме в колата и пристигаме на плажа. След като дълго бродим по пясъка, се приютяваме до някоя дюна и до късно през нощта се наслаждаваме на хоризонта. Залезът на слънцето винаги е упражнявал над Сихем омая, която ми е трудно да опиша.

— Мислиш ли, че ми е по джоба? — питам.

Илан Рос се разхилва, тъмночервената му гуша се тресе като желе.

— Откакто не си броиш стотинките, Амин, мисля, че можеш да си позволиш да задоволиш повечето от мечтите си.

Изведнъж страшна експлозия разтърсва стените и прозорците на стола започват да звънтят. Всички се оглеждат изплашено, а тези, които са до прозорците, стават и се скриват навътре. Ние с Ким обаче се втурваме към най-близкия прозорец. Навън хората, които вършат обичайната си работа в двора на болницата, са застанали неподвижно, обърнали глави на север. Фасадата на отсрещния блок ни пречи да видим какво се е случило.

— Сигурно е атентат — казва някой.

Ние с Ким хукваме към коридора. Група сестри вече изскачат от сутерена и бързат към фоайето. Ако се съди по силата на ударната вълна, мястото на взрива не е далече. Един пазач с уоки-токи се осведомява за ситуацията. Събеседникът му заявява, че също не е наясно какво става. Хвърляме се в асансьора. Стигаме последния етаж и бързаме към терасата, издадена над южното крило на зданието. Няколко любопитни вече са тук и оглеждат далечината. Облак прах се издига през десетина карета от сгради.

— Идва от Хакирия — заявява по предавателя си един охранител. — Бомба или камикадзе. Може би взривена кола. Нямам информация. Виждам само дима, който се разнася от мястото…

— Трябва да слезем долу — казва Ким.

— Права си. Трябва да се приготвим да приемем първите засегнати.

Десет минути по-късно ни заливат откъслечни информации. Едни говорят за нападнат автобус, други за взривен ресторант. Телефонната централа започва да прегрява. Обявена е тревога.

Езра Бенхаим нарежда действия в условия на криза. Сестрите и хирурзите се отправят към спешните отделения, където количките и носилките се нижат в луда, но организирана въртележка. Не за първи път атентат разтърсва Тел Авив, така че помощ се оказва с непрекъснато нарастваща ефикасност. Но атентатът си е атентат. Технически можеш да го ръководиш, но чисто човешки — не. Вълнението и страхът гонят хладнокръвието. Когато ужасът удря, винаги се цели първо в сърцето.

На свой ред отивам в спешното отделение. Езра е тук, пребледнял, със залепен за ухото мобилен телефон. Опитва се с жестове да ръководи подготовката за операциите.

— Камикадзе се е взривил в ресторант. Има доста убити и много ранени — съобщава той. — Освободете зали 3 и 4. И се пригответе да посрещнете първите жертви. Линейките пътуват към нас.

Ким, която отиде в кабинета си, за да търси на свой ред телефонна връзка, се присъединява към мен в зала 5. Там насочват тежко ранените. Понякога, когато оперативният блок се оказва недостатъчен, ампутации се извършват на място. Заедно с четирима хирурзи проверяваме екипировката за интервенция. Сестрите шетат около операционните маси, пъргави и прецизни.

— Има най-малко единайсет загинали — осведомява ме Ким, проверявайки действието на апаратите.

Навън сирените вият. Първите линейки влизат в двора на болницата. Оставям Ким да се занимава с апаратурата и се присъединявам към Езра в хола. Виковете на ранените ехтят в залата. Една почти гола жена, колкото едра, толкова и ужасена, се гърчи на носилката. Носачите се чудят как да я успокоят. Тя минава покрай мен, с настръхнали коси и изскочили от орбитите очи. Веднага след нея пристига окървавеното тяло на невръстно момче. Лицето и ръцете му са почернели, сякаш излиза от каменовъглена мина. Грабвам количката и го дръпвам настрани, за да освободя пътя. Една сестра ми помага.

— Ръката му е откъсната — извиква тя.

— Стегнете се — нареждам й. — Сложете му турникет и незабавно го отведете в операционната. Няма време за губене.

— Добре, докторе.

— Сигурна ли сте, че ще можете?

— Не се грижете за мен, докторе. Ще се оправя.

Ето че само за четвърт час фоайето на спешното отделение се превръща в бойно поле. Струпват се не по-малко от стотина ранени, повечето лежат направо на земята. Всички колички са претоварени с разкъсани тела, надупчени и прогорени на много места. Плач и стенания се разнасят из цялата болница. От време на време някакъв вик надвива врявата — поредната жертва е издъхнала. Една от тях угасва в ръцете ми, без да ми даде време да я прегледам. Ким ми дава знак, че операционната е претъпкана и тежките случаи трябва да бъдат насочвани към зала 5. Един ранен настоява лекарите незабавно да се заемат с него. Гърбът му е раздран от край до край, а част от лопатката му е измъкната. Не вижда никой да му се притичва на помощ и хваща една сестра за косите. Необходим са трима яки охранители, за да я освободят. Малко по-нататък, заклещен между две колички, друг ранен стене и се гърчи неистово. Накрая пада от своята носилка. С нарязано тяло удря с юмруци в празното пространство. Сестрата, която се занимава с него, изнемогва. Очите й светват, когато ме вижда.

— Бързо, бързо, доктор Амин…

Изведнъж раненият се сковава; хриптенията, конвулсиите, изблиците секват, цялото му тяло застива, а ръцете се отпускат върху гърдите подобно на герой от куклен театър, комуто са отрязали конците. За частица от секундата болката се оттича от напрегнатите му черти и отстъпва място на безумен израз, изтъкан от гняв и отвращение. В момента, когато се навеждам над него, той ме стрелка с очи и свива устни във възмутена гримаса.

— Не искам арабин да ме докосва — роптае той и ме отблъсква с ръка, изпълнена със злоба. — По-добре да пукна.

Хващам го за китката и свалям ръката му.

— Дръжте го добре — казвам на сестрата. — Ще го прегледам.

— Не ме докосвайте — бунтува се раненият. — Забранявам ви да ме пипате.

Заплюва ме. Останал без дъх, слюнката пада върху треперещата му брадичка, а гневните сълзи се стичат по страните му. Свалям сакото му. Коремът е шуплеста каша, която вибрира при всяко движение. Изгубил е много кръв, а виковете му засилват кръвоизлива.

— Трябва веднага да бъде опериран.

Правя знак на един санитар да ми помогне да върна ранения на носилката и след това, разчиствайки пътя от препречилите се колички, бързам към операционната. Раненият ме гледа с омраза. Омаломощен, обръща глава така, че да не ме гледа, и постепенно се унася.