Ясмина Кадра
Атентатът (1)

Пролог

Не си спомням да съм чул взрив. Може би някакво изсвистяване като раздиране на тъкан, но не съм съвсем сигурен. Вниманието ми беше отклонено от подобието на божество, около което се тълпеше стадо овце, а преторианската гвардия се опитваше да му проправи път до колата. „Направете път, моля. Моля, отдръпнете се.“ Вярващите се блъскаха жестоко, за да видят шейха по-отблизо, да докоснат края на неговия камиз^[1]. Достопочтеният старец от време на време се обръщаше, поздравяваше познат или благодареше на следовник. Аскетичното му лице грееше с пронизващ поглед като острие на ятаган. Опитах се да се освободя от телата в транс, които ме смазваха, но не успях. Шейхът потъна в колата си, размаха ръка зад блиндираното стъкло, докато двамата му телохранители се настаняваха до него… След това настана небитие. Нещо прошари небето и блесна като мълния насред пътя; ударната вълна ме шибна с все сила, разкъсвайки множеството, което ме държеше в плен на екзалтацията си. За частица от секундата висините се продъниха, а улицата, доскоро полудяла от религиозен плам, се преобърна. Тяло на мъж или на момче пресича моя шемет като неясен кадър от филм. Какво е това?… Потоп от прах и огън ме сграбчва, изхвърля ме сред дъжд от хиляди снаряди. Изпитвам смътното чувство, че се разнищвам, че се разтварям във вълната на експлозията… На няколко метра — или на светлинни години — колата на шейха гори. Хищни пипала я обгръщат, разнася се ужасяваща миризма на горяща плът. Бумтенето на пламъците сигурно е страшно; аз не го чувам. Внезапна глухота ме отделя от шумовете на града. Не чувам нищо, не усещам нищо; рея се, витая. Цяла вечност се нося във въздуха, преди да падна на земята, разнищен, но с ясно съзнание, а очите ми поглъщат ужаса, който се стовари на улицата. В мига, когато достигам земята, всичко застива: факлите над разглобената кола, снарядите, димът, хаосът, миризмите, времето… Само един божествен глас, преодоляващ бездънното мълчание на смъртта, пее: ние ще се върнем някой ден в нашия квартал. Не е точно глас; прилича на полъх, на дъх… Главата ми отскача някъде… Мамо, вика дете. Призивът му е слаб, но ясен, чист. Идва от много далеч, от някакво прояснено другаде… Погълналите колата пламъци не помръдват, снарядите не падат… Ръката ми се търси сред трошляка наоколо; струва ми се, че съм улучен. Опитвам се да раздвижа краката си, да изправя глава; мускулите не ми се подчиняват… Мамо, вика детето… Тук съм, Амин… И майката наистина е тук, изниква през димната завеса. Върви сред провисналите отломки, сред окаменелите жестове, сред зейналите над бездната уста. За момент, гледайки млечнобелия й воал и мъченическия й поглед, я взимам за Светата Дева. Майка ми винаги е била такава, едновременно сияйна и тъжна като вощеница. Когато поставяше ръка върху парещото ми чело, отнасяше треската и грижите ми. Тя е тук, а магията й е същата. Тръпка ме разтърсва от глава до пети, освобождава вселената, задейства полудата. Пламъците подемат отново зловещия си танц, отломките валят, паниката се разлива… Един мъж с разкъсани дрехи, с почернели ръце и лице, се опитва да се доближи до горящата кола. Тежко е засегнат, но движен от непонятно упорство, се мъчи на всяка цена да окаже помощ на шейха. Всеки път, когато докосне с ръка вратата, избликващите пламъци го отблъскват. Затворените в колата тела горят. Два окървавени призрака пристигат от другата страна, опитват се да разбият задната врата. Виждам ги как крещят заповеди, вият от болка, но не чувам гласовете им. Редом с мен обезобразен старец ме гледа зашеметен; като че ли не си дава сметка, че вътрешностите му са изкормени, а кръвта му шурти. Един ранен пълзи сред руините, на гърба му дими огромно петно. Той преминава покрай мен, стенещ и изплашен, а душата му ще отлети малко по-нататък, очите му ще останат широко отворени, сякаш не могат да допуснат, че това може да му се случи, на него. Двата призрака накрая успяват да счупят стъклото на колата и се хвърлят вътре в кабината. Други оцелели прииждат на помощ. С голи ръце блъскат горящата кола, разбиват останалите стъкла, настървяват се на вратите и някак си измъкват тялото на шейха. Десетки ръце го пренасят, отдалечават го от кладата, внимателно го оставят на тротоара и се скупчват да гасят дрехите му. Силни бодежи тормозят хълбока ми. Панталона ми почти го няма; тук-там висят обгорели парцали. Кракът ми лежи до хълбока ми, едновременно чудат и ужасяващ; тънка лента плът все още го придържа към бедрото ми. Изведнъж силите ме напускат. Имам чувството, че фибрите ми една след друга се отделят, късат се… Най-после до мен достига воят на линейка; малко по малко уличните шумове се възвръщат, нахлуват и ме оглушават. Някой се навежда над тялото ми, разглежда го внимателно и се отдалечава. Виждам го да кляка пред купчина овъглена плът, опипва й пулса и прави знак на санитарите. Друг мъж взема китката ми и я пуска… „Този е загубен. Нищо не може да се направи за него…“ Изпитвам желание да го задържа, да го принудя да си промени мнението; ръката ми се бунтува, отказва ми. Мамо, обажда се пак детето… Търся майка си в хаоса… Виждам само овощните градини, които се простират докъдето поглед стига… овощните градини на дядо… на патриарха… страна на портокалови дървета, където всеки ден е лято… и едно момче, което мечтае, покатерило се на хребета. Небето е прозрачно синьо. Портокаловите дръвчета се прегръщат в безкрая. Момчето е дванайсетгодишно, а сърцето му е от порцелан. В тази възраст на безкористната любов, когато неговото доверие е голямо колкото радостите му, то иска да схруска луната като плод, сигурно, че само да протегне ръка и ще обере щастието на целия свят… И ето че пред очите ми въпреки драмата, която завинаги ще загрози спомена за този ден, въпреки агонизиращите на пътя тела и обгръщащите колата на шейха пламъци момчето скача и с разгърнати като криле на ястреб ръце хуква през полето, където всяко дърво е феерия… Сълзи набраздяват бузите ми… „Този, който ти е казал, че мъжът никога не трябва да плаче, не знае какво означава да си мъж, призна баща ми, когато ме завари пред смъртния одър на дядо. Не е срамно да плачеш, мое голямо момче. Сълзите са най-благородното нещо в нас.“ Тъй като не исках да пусна ръката на дядо, татко приклекна пред мене и ме прегърна. „Нищо няма да постигнеш, като останеш тук. Мъртвите са мъртви и край, някъде се пречистват от греховете си. Колкото до живите, те са само призраци, които чакат своя час…“ Двама санитари ме вдигат и ме поставят на носилка. Една линейка идва на заден ход, с широко отворени врати. Нечии ръце ме изтеглят в кабината, хвърлят ме сред други трупове. В последен гърч чувам стенанието си… „Боже, ако това е ужасен кошмар, веднага ме събуди…“