Борис Виан
Пяната на дните (62)

LXI

Колин съзря трийсетата колона. От сутринта вървеше из подземието на Златното хранилище. Задачата му беше да вика, щом види някой да краде златото. Подземието беше много обширно и за да го обиколи, му трябваше цял ден, и то при бърз ход. В центъра имаше блиндирана зала, където златото бавно зрееше в атмосфера от смъртоносни газове. Работата беше добре платена, ако човек успееше за един ден всичко да обходи. Колин обаче не се чувстваше във форма, пък и в подземието беше прекалено тъмно. Той неволно се обръщаше от време на време и губеше ценни секунди, без да види друго освен мъждукащата светлина на последната лампа зад себе си, докато следващата постепенно нарастваше пред него. Крадците не идваха всеки ден, но независимо от това, Колин бе длъжен своевременно да се явява на контролния пункт, в противен случай му удържаха от надницата. Необходимо бе да спазва разписанието, за да е готов да вика, когато минават. Те бяха изключително точни.

Имаше бодежи в десния крак. Настилката на подземието, облицовано с твърд изкуствен камък, беше неравна и грапава. Той се забърза, за да пресече осмата бяла линия и да пристигне навреме при трийсетата колона. Запя гръмко, за да върви с маршова стъпка, но скоро млъкна, понеже от ехото думите му се връщаха пресекливи и заплашителни, а мелодията ставаше съвсем различна.

С наболелите си нозе той отмина трийсетата колона. Обърна се, защото му се стори, че нещо мърда зад нея. Загуби пет секунди и ускори крачка, за да навакса.