Борис Виан
Пяната на дните (56)

LV

Сенешалът на полицията извади от джоба си свирка и удари с нея по окачения зад него огромен перуански гонг. Тропот на подковани ботуши и шум от падащи тела се разнесоха по етажите и по вътрешната пързалка в кабинета се спуснаха шестима от най-добрите му агенти.

Те изтупаха праха от задниците си и застанаха мирно.

— Дъглас! — извика сенешалът.

— Аз! — отговори първият полицай.

— Дъглас! — повтори сенешалът.

— Аз! — отговори вторият.

Проверката продължи. Сенешалът не можеше да запомни имената на полицаите и всички наричаше Дъглас.

— Специална задача! — заяви той.

Шестимата полицаи едновременно посегнаха към задните си джобове, за да покажат, че носят своите изравнители с дванайсет заряда.

— Аз лично ще ръководя операцията! — подчерта сенешалът.

И силно удари гонга. Вратата се отвори и се появи един секретар.

— Тръгвам — отсече сенешалът. — Специална задача. Тефтерувай!

Секретарят грабна тефтер и молив и застана в уставно положение номер шест за водене на записки.

— Събиране на данъците от господин Шик с предварително изземване на имуществото — продиктува сенешалът. — Нанасяне на побой и обществено порицание. Пълна конфискация или частична такава, съчетана с насилствено нарушаване на неприкосновеността на дома.

— Записано е! — каза секретарят.

— Дъглас, ходом марш! — изкомандва сенешалът.

Той се изправи и застана начело на ескадрилата, която потегли, имитирайки с дванайсетте си крака полета на книжна кукувица. Шестимата полицаи бяха плътно пристегнати в черни кожени комбинезони, бронирани на гърдите и раменете. Каските им от оксидирана стомана напомняха авиаторски шлемове и покриваха тила, слепоочията и челото. Всички носеха тежки метални ботуши. Униформата на сенешала беше същата, но от червена кожа, а на раменете му блещукаха две звезди. Изравнителите издуваха задните джобове на неговите бойци. Сенешалът държеше малка златна палка, а от колана му висеше позлатена ръчна граната. Те слязоха по парадното стълбище, където часовоят се направи на мирен, а сенешалът козирува. Пред входа чакаше специална кола. Сенешалът седна отзад сам, а полицаите се сместиха върху стъпенките, двамината по-пълни от едната страна, четиримата слаби от другата. Шофьорът също бе облечен в черен комбинезон, но нямаше каска. Потеглиха. Вместо колела автомобилът имаше множество трепкащи лампички, така че се избягваше рискът да се спука гума поради попаднал в нея заблуден куршум. Лампичките задраскаха по настилката и колата сви в първата пресечка. Хората вътре имаха чувството, че се намират на гребена на разбиваща се вълна.