Борис Виан
Пяната на дните (53)

LII

— Не знам какво става — каза човекът. — Отначало вървеше добре. Но от последните можем да направим само специални оръжия.

— Все пак ще ми платите ли? — попита обезпокоен Колин.

Трябваше да получи седемдесет дублезона и премия в размер на десет дублезона. Беше положил всички усилия, но при качествения контрол бяха установени известни аномалии.

— Вижте сам! — рече човекът.

Взе едно от дулата и показа на Колин разширението в края му.

— Не разбирам — промълви Колин. — Преди бяха идеално симетрични.

— Естествено, можем да ги употребим за къси пушки с разширено дуло, но моделът се е използвал преди пет войни и образци от него имаме в голям запас. Неприятно е.

— Правя каквото ми е по силите — оправда се Колин.

— Сигурно — рече човекът. — Ще ви дам осемдесетте дублезона.

Той измъкна от чекмеджето на бюрото си запечатан плик и добави:

— Помолих да ги донесат тук, за да не ходите в касата. Понякога минават месеци, докато човек си получи парите, а вие изглеждате в нужда.

— Благодаря ви — пророни Колин.

— Още не съм проверил вчерашната ви продукция. Ще я донесат веднага. Имате ли нещо против да поизчакате?

Треперливият и пресеклив глас измъчваше слуха на Колин.

— Ще изчакам — отговори той.

— Виждате ли? — продължи човекът. — Длъжни сме да следим внимателно такива подробности, защото всяка пушка трябва да е досущ подобна на другите, дори в случай, че няма патрони…

— Аха!… — пророни Колин.

— Често няма патрони — обясни човекът. — В това отношение производствената ни програма изостава. Имаме големи запаси за един модел пушки, които вече не изработваме, но не сме получили нареждане да правим патрони за новите пушки. Ето защо не можем да ги използваме. Противникът обаче произвежда по едно оръдие на колесар срещу две наши пушки, така че ние имаме числено превъзходство. Но пък оръдието не го е грижа за една или дори за десет пушки, особено когато са без патрони…

— Ние не произвеждаме ли оръдия на колесари? — зачуди се Колин.

— Произвеждаме, обаче току-що изпълнихме плана за миналата война, така че те не работят добре и се налага да се унищожат, но понеже са много здрави, това отнема доста време.

Някой почука и се появи разсилен, който буташе пред себе си стерилна бяла количка. Под бялата покривка се намираше последната продукция на Колин. В единия си край покривката стърчеше нагоре. Това не би трябвало да се получи, ако дулата бяха цилиндрични, и Колин се разтревожи. Разсилният излезе и затвори вратата.

— А!… — възкликна човекът. — Нещата май не са се оправили.

Той повдигна покривката. Там лежаха дванайсет синкави и студени дула. На върха на всяко от тях бе разцъфнала по една свежа бяла роза с бежови оттенъци в основата на кадифените венчелистчета.

— О!… — въздъхна Колин. — Колко са красиви!

Човекът не продума. Само се изкашля два пъти.

— При това положение няма смисъл да идвате утре на работа — след малко каза колебливо той.

Пръстите му нервно стискаха ръба на количката.

— Може ли да ги взема за Клое?

— Ще умрат, ако бъдат отчупени от стоманата. Те самите са от стомана…

— Не е възможно — промълви Колин.

Той внимателно хвана една роза и се опита да прекърши тялото й. Ръката му се отплесна и едно от листенцата се впи в дланта му, като направи прорез с дължина няколко сантиметра. Струйка тъмна кръв бликна бавно, на силни талази, и той машинално я засмука. Остана втренчен в бялото листенце, поръбено с червено, а човекът го потупа по рамото и полека го избута към вратата.