Борис Виан
Пяната на дните (44)

XLIII

— Виждаш ли — рече Колин, — вече не слагаме покривка.

— Няма значение — каза Шик. — Само не ми е ясно защо дървото е някак мазно…

— Не знам — промълви Колин разсеяно. — Вече не може да се чисти. Мазнината е вътре и непрекъснато избива на повърхността.

— По-рано килимите не бяха ли вълнени? А този изглежда от памук.

— Същият е — отговори Колин. — Не, не вярвам да е различен.

— Странно — продължи Шик, — всичко сякаш се свива.

Никола донесе крем супа, в която плуваха пържени хапки, и напълни чиниите им.

— Какво е това, Никола? — попита Шик.

— Супа на прах марка „Кюб“ с брашно от псевдосухар — отвърна Никола. — Превъзходна е…

— А! — възкликна Шик. — В книгата на Гуфе ли намерихте рецептата?

— Как не! — каза Никола. — Това е рецепта на Помиан. Гуфе е за сноби. И освен това изисква какви ли не уреди…

— Но вие имате всичко необходимо — рече Шик.

— Как? — възмути се Никола. — Има само газова печка и хладилникострошляк както в кое да е домакинство. Какво си въобразявате?

— О, нищо! — каза Шик.

Той се размърда на стола си. Не знаеше как да продължи разговора.

— Искаш ли вино? — попита Колин. — Само от това ми остана. Не е лошо.

Шик подаде чашата си.

— Ализ е идвала преди три дни да види Клое — добави Колин. — Не можах да я сваря. А вчера Никола откара Клое на планина.

— Да — каза Шик. — Ализ ми каза.

— Получих писмо от професор Манжманш — заяви Колин. — Иска ми много пари. Смятам, че е способен човек.

Колин го болеше главата. Щеше му се Шик да приказва, да разправя случки, все едно какви. Шик обаче се бе втренчил в далечината, отвъд прозореца. Внезапно стана, извади от джоба си ролетка и отиде да измери рамката.

— Струва ми се, че се променя — каза той.

— Как така? — попита Колин без особено любопитство.

— Стеснява се — отвърна Шик. — И стаята също…

— Нима е възможно? — рече Колин. — Не, няма как…

Шик не отговори. Взе молив и бележник и записа числата.

— Намери ли си работа? — продължи той.

— Не… — промълви Колин. — Имам една среща след малко и друга утре.

— Каква работа търсиш?

— О, каквато и да е. Стига да ми плащат. Цветята са много скъпи.

— Да — потвърди Шик.

— А твоята работа как върви? — осведоми се Колин.

— Бях намерил един човек да ме замества, понеже имах да върша много неща…

— Шефовете ти бяха ли съгласни?

— Да, той беше добре подготвен.

— И после? — попита Колин.

— Когато реших да се върна, ми казаха, че онзи бил много подходящ за длъжността, но ако съм искал, можели да ме назначат на друга работа, само че по-ниско платена.

— Твоят чичо вече не ти ли дава пари? — попита Колин.

Всъщност това не беше въпрос, положението бе ясно.

— Няма как да му искам — каза Шик. — Той почина.

— Не си ми казал…

— Не е особено интересно — промърмори Шик.

Никола влезе отново, този път с мазен тиган, в който се мятаха три почернели наденички.

— Яжте ги така — рече той. — Не успях да се преборя с тях. Страшно жилави са. Сложих им азотна киселина, затова са черни, но явно не им е била достатъчна.

Колин успя да набоде една от наденичките и тя се сви в предсмъртен гърч.

— Справих се с едната — каза той. — Твой ред е, Шик.

— Мъча се — заяви Шик, — но не е лесно.

Наденичката изпусна силна и мазна струя, която опръска масата.

— По дяволите! — възкликна Шик.

— Няма нищо — успокои го Никола, — полезно е за дървото.

Шик успя да сложи в чинията си втората наденичка, а Никола отнесе третата обратно в кухнята.

— Чудя се какво става — обади се Шик. — Така ли беше преди?

— Не — призна Колин. — Всичко се променя. Не мога нищо да сторя. Като проказа е. Откакто ми свършиха дублезоните…

— Съвсем ли свършиха? — попита Шик.

— Почти… — отговори Колин. — Предплатих за престоя в планината и за цветята. Нищо не жаля, за да спася Клое. Но иначе нещата не вървят добре.

Шик дояде наденичката.

— Ела да видиш коридора към кухнята — предложи Колин.

— Идвам — каза Шик.

От двете страни през прозорците едва-едва се различаваха потъмнелите изцъклени слънца, изпъстрени с едри черни петна и слабо сияещи в центъра.

Няколко тънки снопа слънчеви лъчи успяваха да проникнат в коридора, но щом докоснеха някога блестящите теракотени плочки, тутакси се втечняваха и потичаха, като оставяха дълги влажни дири. Стените лъхаха на зимник. В един ъгъл мишката с черните мустачки си беше стъкмила убежище над равнището на пода. Тя вече не можеше да играе както преди със златните лъчи. Беше се сгушила в купчина парцали и трепереше. Дългите й мустачки лепнеха от влага. По едно време бе съумяла да остърже донякъде плочите, та да заблестят отново, но този труд беше непосилен за малките й лапички. Оттогава все стоеше в ъгъла, зъзнеща и отпаднала.

— Радиаторите не работят ли вече? — попита Шик, като вдигна яката на сакото си.

— Работят — каза Колин, — и то през целия ден, но нищо не помага. Тук започна всичко…

— Лоша работа — заяви Шик. — Трябва да се извика архитектът.

— Беше тук — рече Колин — и оттогава се разболя.

— О, сигурно ще се оправи.

— Не вярвам. Ела да си изядем десерта заедно с Никола.

Влязоха в кухнята. И тук всичко се беше смалило.

Никола седеше пред лакираната в бяло маса и ядеше разсеяно, зачетен в някаква книга.

— Слушай, Никола… — обърна се към него Колин.

— Да — откликна Никола, — тъкмо се канех да ви донеса десерта.

— Не е там въпросът — каза Колин. — Ще го изядем тук. Друго искам да те питам. Никола, не желаеш ли да те уволня?

— Не — рече Никола.

— Налага се — заяви Колин. — Тук се съсипваш. За една седмица остаря с десет години.

— Седем — поправи го Никола.

— Не искам да те виждам такъв. Ти нямаш вина. То си е от атмосферата.

— Ами на теб не ти ли се отразява? — каза Никола.

— При мен не е същото. Аз на всяка цена трябва да излекувам Клое, всичко останало ми е безразлично, ето защо на мен не ми влияе. Какво става с твоя клуб?

— Почти не ходя там… — отговори Никола.

— Не искам това да продължава — повтори Колин. — Понтозанови търсят готвач, подписах договора вместо теб. Нали си съгласен?

— Не — каза Никола.

— Нищо — рече Колин, — все пак ще отидеш при тях.

— Отвратително е от твоя страна — възмути се Никола. — Все едно съм плъх, който бяга от потъващ кораб.

— Не — отрече Колин. — Просто така трябва. Знаеш колко ми е мъчно.

— Знам — промълви Никола и затвори книгата. После закри с ръце лицето си.

— Нямаш основание да се сърдиш — обади се Колин.

— Не се сърдя — изръмжа Никола. — Вдигна глава. Плачеше без глас. — Аз съм идиот — отсече.

— Ти си чудесен човек, Никола — каза Колин.

— Не — възрази Никола. — Бих искал да се усамотя някъде. В някоя дюля например. Заради приятната миризма. Пък и там ще съм на спокойствие.