Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’ecume des jours, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Симеон Лекарски, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- aisle(2016)
- Kорекция и форматиране
- ventcis(2016)
- Допълнителна корекция
- zelenkroki(2017)
Издание
Борис Виан. Пяната на дните
Френска. Първо издание
Редактор Мария Коева
Технически редактор Олга Стоянова
Коректор Мария Христова
ISBN: 978–954–597–280–2
ИК ФАМА, София, 2007
Boris Vian
L’ECUME DES JOURS
© J.-J. Pauvert 1963
Société nouvelle des Editions Pauvert 1979
Превод © Симеон Лекарски
Художествено оформление © ФАМА
© ФАМА 2007
Предпечат Митко Ганев
Формат 84/108/32, печ. коли 12
Печат УНИСКОРП
Изданието е осъществено със съдействието на Министерството на културата на Франция — Национален център за книгата.
Ouvrage publié avec l’aide du Ministère français chargé de la Culture — Centre National du Livre.
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция от zelenkroki
XLIII
— Виждаш ли — рече Колин, — вече не слагаме покривка.
— Няма значение — каза Шик. — Само не ми е ясно защо дървото е някак мазно…
— Не знам — промълви Колин разсеяно. — Вече не може да се чисти. Мазнината е вътре и непрекъснато избива на повърхността.
— По-рано килимите не бяха ли вълнени? А този изглежда от памук.
— Същият е — отговори Колин. — Не, не вярвам да е различен.
— Странно — продължи Шик, — всичко сякаш се свива.
Никола донесе крем супа, в която плуваха пържени хапки, и напълни чиниите им.
— Какво е това, Никола? — попита Шик.
— Супа на прах марка „Кюб“ с брашно от псевдосухар — отвърна Никола. — Превъзходна е…
— А! — възкликна Шик. — В книгата на Гуфе ли намерихте рецептата?
— Как не! — каза Никола. — Това е рецепта на Помиан. Гуфе е за сноби. И освен това изисква какви ли не уреди…
— Но вие имате всичко необходимо — рече Шик.
— Как? — възмути се Никола. — Има само газова печка и хладилникострошляк както в кое да е домакинство. Какво си въобразявате?
— О, нищо! — каза Шик.
Той се размърда на стола си. Не знаеше как да продължи разговора.
— Искаш ли вино? — попита Колин. — Само от това ми остана. Не е лошо.
Шик подаде чашата си.
— Ализ е идвала преди три дни да види Клое — добави Колин. — Не можах да я сваря. А вчера Никола откара Клое на планина.
— Да — каза Шик. — Ализ ми каза.
— Получих писмо от професор Манжманш — заяви Колин. — Иска ми много пари. Смятам, че е способен човек.
Колин го болеше главата. Щеше му се Шик да приказва, да разправя случки, все едно какви. Шик обаче се бе втренчил в далечината, отвъд прозореца. Внезапно стана, извади от джоба си ролетка и отиде да измери рамката.
— Струва ми се, че се променя — каза той.
— Как така? — попита Колин без особено любопитство.
— Стеснява се — отвърна Шик. — И стаята също…
— Нима е възможно? — рече Колин. — Не, няма как…
Шик не отговори. Взе молив и бележник и записа числата.
— Намери ли си работа? — продължи той.
— Не… — промълви Колин. — Имам една среща след малко и друга утре.
— Каква работа търсиш?
— О, каквато и да е. Стига да ми плащат. Цветята са много скъпи.
— Да — потвърди Шик.
— А твоята работа как върви? — осведоми се Колин.
— Бях намерил един човек да ме замества, понеже имах да върша много неща…
— Шефовете ти бяха ли съгласни?
— Да, той беше добре подготвен.
— И после? — попита Колин.
— Когато реших да се върна, ми казаха, че онзи бил много подходящ за длъжността, но ако съм искал, можели да ме назначат на друга работа, само че по-ниско платена.
— Твоят чичо вече не ти ли дава пари? — попита Колин.
Всъщност това не беше въпрос, положението бе ясно.
— Няма как да му искам — каза Шик. — Той почина.
— Не си ми казал…
— Не е особено интересно — промърмори Шик.
Никола влезе отново, този път с мазен тиган, в който се мятаха три почернели наденички.
— Яжте ги така — рече той. — Не успях да се преборя с тях. Страшно жилави са. Сложих им азотна киселина, затова са черни, но явно не им е била достатъчна.
Колин успя да набоде една от наденичките и тя се сви в предсмъртен гърч.
— Справих се с едната — каза той. — Твой ред е, Шик.
— Мъча се — заяви Шик, — но не е лесно.
Наденичката изпусна силна и мазна струя, която опръска масата.
— По дяволите! — възкликна Шик.
— Няма нищо — успокои го Никола, — полезно е за дървото.
Шик успя да сложи в чинията си втората наденичка, а Никола отнесе третата обратно в кухнята.
— Чудя се какво става — обади се Шик. — Така ли беше преди?
— Не — призна Колин. — Всичко се променя. Не мога нищо да сторя. Като проказа е. Откакто ми свършиха дублезоните…
— Съвсем ли свършиха? — попита Шик.
— Почти… — отговори Колин. — Предплатих за престоя в планината и за цветята. Нищо не жаля, за да спася Клое. Но иначе нещата не вървят добре.
Шик дояде наденичката.
— Ела да видиш коридора към кухнята — предложи Колин.
— Идвам — каза Шик.
От двете страни през прозорците едва-едва се различаваха потъмнелите изцъклени слънца, изпъстрени с едри черни петна и слабо сияещи в центъра.
Няколко тънки снопа слънчеви лъчи успяваха да проникнат в коридора, но щом докоснеха някога блестящите теракотени плочки, тутакси се втечняваха и потичаха, като оставяха дълги влажни дири. Стените лъхаха на зимник. В един ъгъл мишката с черните мустачки си беше стъкмила убежище над равнището на пода. Тя вече не можеше да играе както преди със златните лъчи. Беше се сгушила в купчина парцали и трепереше. Дългите й мустачки лепнеха от влага. По едно време бе съумяла да остърже донякъде плочите, та да заблестят отново, но този труд беше непосилен за малките й лапички. Оттогава все стоеше в ъгъла, зъзнеща и отпаднала.
— Радиаторите не работят ли вече? — попита Шик, като вдигна яката на сакото си.
— Работят — каза Колин, — и то през целия ден, но нищо не помага. Тук започна всичко…
— Лоша работа — заяви Шик. — Трябва да се извика архитектът.
— Беше тук — рече Колин — и оттогава се разболя.
— О, сигурно ще се оправи.
— Не вярвам. Ела да си изядем десерта заедно с Никола.
Влязоха в кухнята. И тук всичко се беше смалило.
Никола седеше пред лакираната в бяло маса и ядеше разсеяно, зачетен в някаква книга.
— Слушай, Никола… — обърна се към него Колин.
— Да — откликна Никола, — тъкмо се канех да ви донеса десерта.
— Не е там въпросът — каза Колин. — Ще го изядем тук. Друго искам да те питам. Никола, не желаеш ли да те уволня?
— Не — рече Никола.
— Налага се — заяви Колин. — Тук се съсипваш. За една седмица остаря с десет години.
— Седем — поправи го Никола.
— Не искам да те виждам такъв. Ти нямаш вина. То си е от атмосферата.
— Ами на теб не ти ли се отразява? — каза Никола.
— При мен не е същото. Аз на всяка цена трябва да излекувам Клое, всичко останало ми е безразлично, ето защо на мен не ми влияе. Какво става с твоя клуб?
— Почти не ходя там… — отговори Никола.
— Не искам това да продължава — повтори Колин. — Понтозанови търсят готвач, подписах договора вместо теб. Нали си съгласен?
— Не — каза Никола.
— Нищо — рече Колин, — все пак ще отидеш при тях.
— Отвратително е от твоя страна — възмути се Никола. — Все едно съм плъх, който бяга от потъващ кораб.
— Не — отрече Колин. — Просто така трябва. Знаеш колко ми е мъчно.
— Знам — промълви Никола и затвори книгата. После закри с ръце лицето си.
— Нямаш основание да се сърдиш — обади се Колин.
— Не се сърдя — изръмжа Никола. — Вдигна глава. Плачеше без глас. — Аз съм идиот — отсече.
— Ти си чудесен човек, Никола — каза Колин.
— Не — възрази Никола. — Бих искал да се усамотя някъде. В някоя дюля например. Заради приятната миризма. Пък и там ще съм на спокойствие.