Борис Виан
Пяната на дните (41)

XL

— Не е ли добре? — попита Никола, без да се обръща.

Клое продължаваше да плаче, заровила лице в бялата кожа на тапицерията, а Колин имаше вид на мъртвец. От тротоара идеше все по-силен мирис. Етерните изпарения изпълваха улицата.

— Потегляй! — нареди Колин.

— Какво й има? — настоя Никола.

— О, по-лошо не може да бъде! — рече Колин. Той веднага осъзна какво е казал и погледна Клое. В този миг толкова я обичаше, че му идваше да се самоубие заради необмислените си думи.

Клое хапеше юмруците си, сгушена в ъгъла на колата. Лъскавите коси й закриваха лицето. Кожената шапчица бе паднала в краката й. Тя плачеше неудържимо като бебе, само че безгласно.

— Прости ми, Клое, аз съм чудовище — промълви Колин.

Той се примъкна към нея и силно я притисна към себе си. Целуваше жалните й уплашени очи и чуваше как сърцето й тупти глухо и бавно.

— Ще те излекуваме — добави той. — Исках просто да кажа, че няма нищо по-лошо от това да те виждам болна, каквато и да е болестта…

— Страх ме е — рече Клое. — Сигурно ще ме оперират…

— Не — заяви Колин. — Ще оздравееш, преди да се наложи.

— От какво е болна? — повтори Никола. — Мога ли с нещо да помогна?

Той също изглеждаше отчаян. Неизменната му самоувереност доста бе намаляла.

— Клое, миличка, успокой се — каза Колин.

— Разбира се — обади се Никола, — тя ще се оправи много бързо.

— Водна лилия — промълви Колин. — Откъде ли я е прихванала?…

— Водна лилия ли има? — попита недоверчиво Никола.

— Да, в десния бял дроб — отвърна Колин. — Отначало професорът смяташе, че е някакво животно. А ето какво излезе. Видяхме я на екрана. Вече е доста голяма, но сигурно ще успеем да се преборим.

— Естествено — потвърди Никола.

— Не можете да си представите какво ми е — изхлипа Клое. — Толкова ме боли, когато тя мърда!

— Не плачете! — каза Никола. — Това изобщо не помага. Само ще се изморите.

Колата потегли. Никола караше бавно из лабиринта от улици. Слънцето бавно залязваше между дърветата и вятърът ставаше по-хладен.

— Докторът препоръча тя да отиде на планина — рече Колин. — Смята, че студът щял да убие тая гадост…

— Сигурно й се е лепнала по време на пътуването — предположи Никола. — Пълно беше с подобни гнусотии.

— Освен това той казва, че около нея винаги трябва да има цветя… — добави Колин. — Те щели да подплашат това чудо…

— Защо? — зачуди се Никола.

— Защото, ако цъфне, ще се размножи. Но няма да позволим да цъфне…

— И това ли е цялото лечение? — попита Никола.

— Не — каза Колин.

— Какво още?

Колин се колебаеше дали да отговори. Усещаше как Клое плаче до него и се ужасяваше от мъчението, на което трябваше да я подложи.

— Не бива да поема течности… — промълви той.

— Как така? — озадачи се Никола. — Никак ли?

— Никак — каза Колин.

— Все пак не може нищо да не пие!…

— Две лъжички на ден… — прошепна Колин, сетне замълча и се загледа напред в пътя.