Борис Виан
Пяната на дните (52)

LI

Колин с мъка пристъпваше напред. Пътят се врязваше косо между възвишенията, увенчани със стъклени кубета, които на дневна светлина добиваха смътни синьо-зелени оттенъци. От време на време Колин вдигаше глава и четеше табелките, за да се увери, че се движи в правилна посока. В тези моменти виждаше небето, изпъстрено с мръснокафяви и сини ивици.

В далечината, над насипите, се съзираше редицата комини на главния разсадник.

Колин носеше в джоба си вестника с обявата. Търсеха мъже между двайсет и трийсет години, за да осигуряват отбраната на страната. Той вървеше колкото се може по-бързо, но краката му затъваха в топлата пръст, която навсякъде засипваше постепенно строежите и пътищата.

Растенията не се забелязваха. Имаше само пръст на еднакви по големина купчини, образуващи ронливи могили, от които сегиз-тогиз се откъсваше тежка маса, свличаше се надолу и меко тупваше на пътя.

На места могилите бяха ниски и през мътното стъкло на кубетата Колин съглеждаше тъмносини форми на по-светъл фон, които трепкаха вяло.

Той се забърза, като едва измъкваше краката си от дупките, които те правеха в пръстта. Почвата тутакси се затваряше като пръстеновиден мускул и оставаше само лека вдлъбнатина, която не след дълго също изчезваше.

Колин се приближаваше към комините и чувстваше как сърцето му се мята в гърдите като разярено зверче. Стисна вестника през плата на джоба.

Почвата беше хлъзгава и пропадаше под нозете му, но той вече затъваше по-малко и пътната настилка се втвърдяваше. Колин стигна до първия комин, побит като кол в земята.

Тъмни птици кръжаха около отвора, от който се издигаше тънък стълб зелен дим. Заоблена купчинка пръст в основата на комина му осигуряваше стабилност. Постройките започваха малко по-нататък. Имаше само една врата.

Той влезе, остърга подметките си о решетка с лъскави, режещи като саби пръчки и тръгна по нисък коридор, осветен от мигащи лампи. Подът беше настлан с червени тухли, а в горната си част стените и таванът бяха от стъклени плочи, дебели няколко сантиметра. През тях бегло се съзираха огромни неподвижни туловища. В дъното на коридора имаше врата. Номерът й отговаряше на посочения във вестника и Колин влезе, без да чука, както препоръчваше обявата.

Рошав старец в бяла престилка четеше някакъв наръчник зад бюрото си. По стените висяха лъскави бинокли, огнестрелни оръжия, смъртохвъргачки с различни калибри и пълен комплект сърцеизтръгвачи във всички възможни размери.

— Добър ден, господине — поздрави Колин.

— Добър ден, господине — откликна човекът.

Гласът му беше сипкав и удебелен от напредналата възраст.

— Идвам във връзка с обявата — каза Колин.

— Аха, — рече старецът, — от месец вече я публикуваме безрезултатно. Работата е доста тежка, да знаете…

— Да — отвърна Колин, — но е добре платена!

— Ех! — възкликна старецът. — Тя е толкова съсипваща, че заплащането е може би недостатъчно високо, но не е редно да злепоставям ръководството. Впрочем, както виждате, още съм жив…

— Отдавна ли работите тук? — попита Колин.

— От една година — каза старецът. — Двайсет и девет годишен съм.

Той прекара съсухрена, трепереща ръка по бръчките на лицето си.

— И ето, вече съм напреднал в службата… мога по цял ден да си седя в канцеларията и да чета наръчника…

— Имам нужда от пари — обясни Колин.

— Това е често срещано явление — рече човекът. — Но тукашната работа настройва философски. След три месеца нуждата ви ще е по-слаба.

— Трябва да лекувам жена си — каза Колин.

— А, така ли?

— Тя е болна. Не че обичам да работя.

— Жалко за вас — заяви човекът. — Когато една жена е болна, за нищо не я бива.

— Обичам я — промълви Колин.

— Сигурно, иначе не бихте искали да се трудите. Ще ви покажа работното ви място. То е на горния етаж.

Той преведе Колин през множество чисти коридори с ниски сводести тавани и по червени тухлени стълбища. Стигнаха до белязана с някакъв знак врата, подобна на съседните й.

— Ето — каза човекът. — Влезте, ще ви запозная с работата.

Колин влезе. Стаята беше неголяма и четвъртита. Стените и подът бяха стъклени. На пода имаше купчина пръст с форма на ковчег, но много висок, около метър. Отстрани лежеше навита на руло дебела вълнена завивка. Мебели нямаше. В малка ниша, вдълбана в стената, се виждаше синкава желязна каса. Човекът отиде до нея и я отвори. Извади оттам дванайсет лъскави цилиндрични предмета, всеки с по една мъничка дупка в средата.

— Пръстта е стерилна — обясни той. — Нали знаете, че за отбраната на страната са нужни първокачествени материали? Но за да могат дулата на пушките да растат съвсем равномерно и без никакви изкривявания, отдавна е установено, че трябва човешка топлина. Впрочем това се отнася за всички оръжия.

— Да — каза Колин.

— Издълбавате в пръстта дванайсет дупчици — продължи човекът, — като ги разполагате така, че да съвпадат по място със сърцето и черния ви дроб, събличате се и лягате. Завивате се със стерилното вълнено одеяло, което виждате тук, и се настройвате така, че да излъчвате съвършено равномерна топлина. — Той глухо се изсмя и се плесна по дясното бедро. — През първите двайсет дни от месеца аз правих по четиринайсет. Ах, страхотен бях!…

— А после? — попита Колин.

— После оставате така в продължение на двайсет и четири часа, за това време дулата израстват. Идват хора да ги измъкнат. След което пръстта се полива с машинно масло и започвате отново.

— Надолу ли растат? — попита Колин.

— Да, осветено е отдолу — обясни човекът. — Фототропизмът им е положителен, но растат надолу, понеже са по-тежки от пръстта. Осветлението служи да се избягнат изкривяванията.

— А нарезите? — вметна Колин.

— Този сорт е с готови нарези — каза човекът. — Отглежда се от специално селекционирани семена.

— А за какво са комините?

— За климатичната инсталация и за стерилизацията на одеялата и сградите, която се извършва много съвестно, така че допълнителните мерки са излишни.

— С изкуствена топлина не става ли? — попита Колин.

— Не се получава добре — каза човекът. — Нужна е човешка топлина, за да растат както трябва.

— Жени използвате ли? — рече Колин.

— Не ги бива за тази работа. Гърдите им не са достатъчно плоски, затова топлината не се разпространява равномерно. Е, оставям ви да работите.

— Наистина ли ще печеля по десет дублезона на ден? — осведоми се Колин.

— Разбира се, и ще получавате премиални, ако надхвърляте бройката от дванайсет дула…

Човекът излезе от стаята и затвори вратата. Колин взе в шепа дванайсетте семена. Положи ги до себе си и започна да се съблича. Очите му бяха затворени, а устните му от време на време потръпваха.