Борис Виан
Пяната на дните (51)

L

Изис излезе. Никола караше колата. Той погледна часовника си, сетне проследи Изис с очи, докато тя влезе в дома на Колин и Клое. Никола носеше нова униформа от бял габардин и фуражка от бяла кожа. Беше се подмладил, но угриженото му лице издаваше дълбок смут.

На етажа на Колин стълбището внезапно се стесняваше. Изис можеше да пипне едновременно перилото и стената, без да разперва ръце. От килимчето бе останал само лек мъх, който едва покриваше дървените стъпала. Тя се изкачи до площадката, пое си дъх и позвъни.

Никой не отвори. На стълбището беше съвсем тихо, само от време на време, когато някое стъпало хлътваше, се дочуваше едва доловимо пропукване, последвано от плисък.

Изис повторно позвъни. Усещаше как желязното езиче на камбанката трепти от другата страна на вратата. Поразтърси вратата и тя внезапно се отвори.

Изис влезе и се спъна в тялото на Колин. Той лежеше на пода, извърнал лице настрани и изпънал ръце напред. Очите му бяха затворени. В преддверието цареше полумрак, само около прозореца имаше леко сияние, но светлината не проникваше вътре. Колин дишаше спокойно. Спеше.

Изис се наведе, коленичи до него и го погали по бузата. Кожата му леко потръпна и очите под клепачите мръднаха. Той попремигна, погледна Изис и отново се унесе. Изис го разтърси. Колин седна, прозина се с ръка пред устата и каза.

— Спях.

— Да — рече Изис. — Не спиш ли вече в леглото си?

— Не — отвърна Колин. — Исках да изчакам доктора тук, а после да изтичам за цветя.

Той изглеждаше напълно объркан.

— Какво има? — попита Изис.

— Клое — промълви Колин. — Пак взе да кашля.

— Гърлото й все още е раздразнено — предположи Изис.

— Не — възрази Колин. — Сега е от другия дроб.

Изис се изправи и се затича към стаята на Клое.

Дървото на паркета жвакаше под краката й. Тя не можа да познае стаята. Клое лежеше със заровена във възглавницата глава. Кашляше безшумно, но непрекъснато. Щом усети Изис до себе си, тя се понадигна и си пое дъх. Усмихна се леко, когато Изис седна на леглото и я взе в прегръдките си като болно бебе.

— Недей да кашляш, мила ми Клое — прошепна Изис.

— Какво хубаво цвете — отрони Клое едва чуто и вдъхна аромата на големия карамфил, затъкнат в косите на Изис. — Добре ми се отразява — добави тя.

— Пак ли си болна? — попита Изис.

— Изглежда, сега е другият дроб — отговори Клое.

— Ами, ами — запротестира Изис, — сигурно първият още не се е изчистил напълно.

— Не е така — каза Клое. — Къде е Колин? Навярно е отишъл да купи цветя.

— Ще дойде — рече Изис. — Срещнах го. Има ли пари?

— Да, още малко. Но каква полза? Нищо не може да се направи…

— Боли ли те?

— Да, но не силно. Стаята се е променила, видя ли?

— Така е по-хубаво. Преди беше прекалено голяма.

— Как ли е в другите стаи?… — промълви Клое.

— Ами добре… — каза Изис уклончиво.

Тя все още усещаше блатния хлад, който лъхаше от паркета.

— Все едно ми е дали има промяна, стига да е топло и удобно.

— Разбира се! — потвърди Изис. — По-приятно е в малко жилище.

— Мишката стои при мен — продължи Клое. — Виждаш ли я там в ъгъла? Не знам с какво се занимава. Вече не иска да стъпи в коридора.

— Да… — прошепна Изис.

— Подай ми пак карамфила си, приятно ми действа.

Изис измъкна цветето от косите си и го даде на Клое, която го поднесе към устните си и дълбоко вдъхна.

— Как е Никола? — попита тя.

— Добре — отвърна Изис. — Но не е весел както преди. Следващия път ще ти донеса повече цветя.

— Никола беше много мил — пророни Клое. — Няма ли да се омъжиш за него?

— Не мога, не съм на неговата висота.

— Няма значение — рече Клое. — Ако те обича…

— Родителите ми не смеят да отворят въпрос пред него — каза Изис. — О!

Карамфилът внезапно избледня, сбръчка се и сякаш издъхна. После се разпадна на фин прашец и се посипа по гърдите на Клое.

— О! — възкликна на свой ред Клое. — Пак ще започне кашлицата… Видя ли?…

Тя млъкна и сложи ръка пред устата си. Задавиха я силни хрипове.

— Това е… нещото, което е в мен. То ги унищожава всичките… — каза на пресекулки тя.

— Не говори — рече Изис. — Няма никакво значение. Колин ще ти донесе други.

Стаята беше изпълнена със синя светлина, която в ъглите ставаше зелена. Все още нямаше следи от влага и килимът засега беше доста плътен, но едното от четирите квадратни прозорчета почти се бе запушило.

Изис чу в антрето джвакането от стъпките на Колин.

— Ето го — каза тя. — Сигурно ти носи цветя.

Колин се появи. Държеше огромен букет люляк.

— Вземи, милинка Клое… Тя протегна ръце.

— Ти си чудесен, скъпи.

Клое положи цветята върху втората възглавница, извърна към тях лицето си и го зарови в белите гроздове със сладостно ухание.

Изис стана.

— Тръгваш ли си? — попита Колин.

— Да, чакат ме. Ще намина пак с цветя.

— Ще бъдеш ли така мила да дойдеш утре сутринта? — каза Колин. — Трябва да отида да си търся работа, а не искам да я оставям сама, преди да я е прегледал лекарят.

— Добре — обеща Изис.

Тя предпазливо се наведе и целуна Клое по нежната буза. Клое вдигна ръка и погали Изис, но не се обърна. Жадно вдъхваше аромата на люляците, който бавно се виеше на талази около лъскавите й коси.