Борис Виан
Пяната на дните (48)

XLVII

Колин чу, че на вратата се чука, и се забърза нататък. На единия от пантофите му имаше голяма дупка и той мушна крака си под килима.

— Нависоко живеете — каза Манжманш, влизайки.

Той силно пухтеше.

— Добър ден, докторе — поздрави Колин и се изчерви, защото нямаше как да крие повече крака си.

— Сменили сте апартамента — установи професорът, — предишният беше по-близо.

— Не — отрече Колин, — същият си е…

— Като се шегувате, поне го правете с необходимата сериозност и измисляйте по-остроумни отговори.

— Нима? — промълви Колин. — Сигурно сте прав…

— Как е болната? — попита професорът.

— Оправя се — отвърна Колин. — Изглежда по-добре и вече няма болки.

— Хм!… — изсумтя професорът. — Това е подозрително.

Професорът, следван от Колин, тръгна към вратата на Клое. Наведе глава, за да не се удари в рамката на вратата, но тъкмо тогава рамката допълнително се сниши и професорът гръмко изруга. Клое наблюдаваше сцената от леглото и се смееше.

Стаята съвсем се беше смалила. Килимът, за разлика от килимите в другите стаи, се бе удебелил и сега леглото се намираше в малка ниша с копринени завеси. Големият прозорец беше неузнаваем, каменните израстъци се бяха съединили, образувайки четири малки квадратни прозорчета. Светлината в стаята леко сивееше, но беше ярка. Бе топло.

— Още ли твърдите, че не сте си сменили апартамента, а? — тросна се Манжманш.

— Кълна ви се, докторе… — започна Колин.

Млъкна, защото докторът го гледаше със съмнение и тревога.

— Пошегувах се!… — каза той със смях, приближи се до леглото и заповяда: — Съблечете се, ще ви преслушам.

Клое разтвори болерото си, обшито с пух.

— Аха! — възкликна Манжманш. — Значи там са ви оперирали…

— Да — отговори Клое.

Под дясната й гръд имаше мъничък кръгъл белег.

— Оттук ли я извадиха, след като загина? — попита професорът. — Голяма ли беше?

— Около метър, струва ми се — отвърна Клое. — С двайсетсантиметрови венчелистчета.

— Мръсна работа!… — промърмори професорът. — Нямали сте късмет, подобни размери се срещат рядко.

— Убиха я другите цветя — обясни Клое. — По-специално един цвят от ванилов храст, който ми донесоха накрая.

— Странно — озадачи се професорът. — Не съм предполагал, че ванилията може да окаже такова въздействие. Смятах, че решаващи ще бъдат хвойната и акацията. Знаете ли, медицината е игра за глупаци… — заключи той.

— Така е — потвърди Клое.

Професорът я преслуша и се изправи.

— Добре е — заяви. — Разбира се, следи са останали…

— Нима? — промълви Клое.

— Да. Единият ви дроб е почти извън строя.

— Няма значение — каза Клое. — Щом другият е наред!

— Ако нещо стане и с него, ще бъде неприятно за мъжа ви.

— А за мен? — попита Клое.

— За вас ще бъде късно — отсече професорът и добави: — Не искам да ви плаша излишно, но много внимавайте.

— Много внимавам — рече Клое.

Очите й се разшириха. Тя срамежливо прокара ръка в косите си.

— Какво да правя, за да съм сигурна, че няма нищо да прихвана? — Гласът на Клое звучеше жално.

— Не се безпокойте, моето момиче, засега няма основание за тревога — успокои я Манжманш и се озърна. — Предишният ви апартамент ми харесваше повече, изглеждаше по-хигиеничен.

— Да — потвърди Колин, — но вината не е наша…

— Вие с какво се занимавате? — осведоми се професорът.

— Изучавам това-онова — отговори Колин. — И обичам Клое…

— Вашата работа носи ли ви доходи? — продължи професорът.

— Не — отвърна Колин. — Не върша работа в обичайния смисъл на думата.

— Ясно ми е, че работата е нещо отвратително — прошепна професорът, — но дейността, която на човек му е по сърце, обикновено е недоходна, понеже…

Той не довърши мисълта си. След малко додаде:

— Миналият път ми показахте един изумителен уред. Тук ли е още?

— Не — каза Колин. — Продадох го, но все пак мога да ви предложа нещо за пиене.

Манжманш мушна пръсти под яката на жълтата си риза и се почеса по врата.

— Да вървим. Довиждане, млада госпожо.

— Довиждане, докторе — рече Клое.

Тя се сгуши в леглото и издърпа завивките до брадичката си. Лицето й беше ясно и нежно на фона на светлосините чаршафи с пурпурни фестони.