Борис Виан
Пяната на дните (42)

XLI

Ализ звънна два пъти и зачака. Входната врата й се струваше по-тясна отпреди. Килимът сякаш бе потъмнял и изтънял. Отвори й Никола.

— Добър ден!… — поздрави той. — Идваш да ги видиш ли?

— Да — каза Ализ, — вкъщи ли са?

— Ела, Клое е тук — отвърна Никола.

Той затвори вратата. Ализ се взираше в килима.

— По-тъмно е отколкото преди. На какво се дължи?

— Не знам — отвърна Никола.

— Странно — рече Ализ. — Тук нямаше ли картина?

— Не си спомням — каза Никола. — Той недоумяващо поглади косите си и добави: — Всъщност като че ли атмосферата не е вече същата.

— И аз мисля така… — потвърди Ализ.

Беше облечена в добре скроен кафяв костюм и носеше букет нарциси.

— Добре изглеждаш — заяви Никола.

— Нали? — каза Ализ. — Шик ми подари този костюм…

— Отива ти — рече Никола.

— Имах късмет, че херцогиня Дьо Бовоар носи моя номер. Костюмът е купен на старо. Шик искаше непременно да се сдобие с една бележчица, която беше в джоба му, и се наложи да го купи.

Тя погледна Никола и добави:

— Май нещо не си добре…

— Хм, не знам. Струва ми се, че остарях.

— Покажи си паспорта.

Той бръкна във вътрешния си джоб.

— Ето го.

Ализ отвори паспорта и пребледня.

— На колко години си? — попита тя тихо.

— На двайсет и девет… — отвърна Никола.

— Погледни…

Той пресметна. Излизаха трийсет и пет.

— Не разбирам… — промълви.

— Сигурно има някаква грешка — каза Ализ. — Не изглеждаш на повече от двайсет и девет.

— Мислех, че изглеждам на двайсет и една… — рече Никола.

— Положително ще се оправиш — окуражи го Ализ.

— Харесвам косите ти — каза Никола. — Ела да видиш Клое.

— Но какво става тук? — попита угрижено Ализ.

— О, всичко е от тази болест — отговори Никола. — Разстроени сме. Ще се подмладя, когато нещата се оправят.

Клое лежеше, облечена в лилава копринена пижама и дълъг бродиран пеньоар от бежова коприна с оранжев оттенък. Беше обградена с множество цветя, най-вече орхидеи и рози. Имаше също хортензии, карамфили, камелии, кичести разцъфнали клонки от прасковени и бадемови дръвчета и китки жасмин. Гръдта й беше разголена и отдясно върху кехлибарената кожа се открояваше едро синьо цвете. Скулите й бяха зачервени, очите блестящи, но сухи, косите — леки и наелектризирани като копринени конци.

— Ще настинеш — каза Ализ. — Завий се!

— Не — прошепна Клое. — Такова е лечението.

— Какви хубави цветя! — възкликна Ализ. — Колин направо се разорява… — добави тя весело, за да разсмее Клое.

— Да — рече Клое и се усмихна измъчено. — Търси си работа — добави тихо тя. — Затова го няма.

— Защо говориш така? — зачуди се Ализ.

— Жадна съм… — промълви едва чуто Клое.

— Вярно ли е, че пиеш само по две лъжички на ден? — попита Ализ.

— Да — въздъхна Клое.

Ализ се наведе към нея и я целуна.

— Скоро ще оздравееш.

— Да — каза Клое. — Заминавам утре с Никола.

— А Колин?

— Той остава. Трябва да работи. Горкият Колин!… Вече не му останаха дублезони.

— Защо? — попита Ализ.

— Заради цветята… — отрони Клое.

— Тя расте ли? — осведоми се Ализ.

— Водната лилия ли? — тихичко прошепна Клое. — Не, мисля, че ще изчезне.

— Значи си доволна?

— Да. Само да не беше жаждата.

— Защо не запалиш лампите? Тук е много тъмно.

— Така е от известно време, отскоро. Нищо не помага. Все пак опитай.

Ализ превъртя ключа и само лек ореол се очерта около лампата.

— Лампите умират — каза Клое. — Стените се стесняват. Този прозорец също.

— Наистина ли?

— Погледни…

Прозорците, които по-рано заемаха цялата стена, се бяха смалили в два продълговати процепа със заоблени ъгли. Някакъв израстък се бе образувал посред стъклото и го пресичаше от край до край, като пречеше на слънчевите лъчи да проникват през него. Таванът се бе снишил и платформата с леглото на Колин и Клое почти опираше о пода.

— Как е възможно всичко това? — озадачи се Ализ.

— Не знам — рече Клое. — Я виж, просветна.

Мишката с черните мустачки току-що бе влязла в стаята, понесла късче плочка от кухненския коридор, което излъчваше ярко сияние.

— Като стане прекалено тъмно, ми носи такива парченца — поясни Клое. — Тя погали животинката, която положи скъпоценния си товар върху нощното шкафче. — Много мило от твоя страна, че дойде да ме видиш.

— О, знаеш, че те обичам — отвърна Ализ.

— Знам. Как е Шик?

— Добре. Купи ми това костюмче.

— Хубаво е. Много ти отива…

Тя замлъкна, неспособна да продължи…

— Боли ли те? — попита Ализ. — Горкичката…

Наведе се към Клое и я погали.

— Ох — простена Клое, — жадна съм…

— Разбирам те — каза Ализ. — Ако те целуна, ще бъдеш ли по-малко жадна?

— Да — отвърна Клое.

Ализ се навеси към нея.

— Ах, колко свежи са устните ти! — въздъхна Клое.

Ализ се усмихна. Очите й бяха овлажнели.

— Къде заминаваш?

— Не е далече — рече Клое. — В планината… — Тя се обърна да полегне на лявата страна. — Обичаш ли Шик?

— Да — промълви Ализ. — Но той обича повече книгите си.

— Не знам — каза Клое. — Може и тъй да е. Ако не се бях омъжила за Колин, така бих се радвала ти да живееш с него.

Ализ повторно я целуна.