Борис Виан
Пяната на дните (38)

XXXVII

— Не мога вече да се държа на нозете си… — прошепна Клое. — Беше спуснала на пода двата си крака и се опитваше да се изправи. — Много ми е зле… — продължи. — Съвсем съм отпаднала.

Колин се приближи до нея и я повдигна. Тя се вкопчи в раменете му.

— Дръж ме, Колин. Ще падна!

— Лежането те е изтощило… — предположи Колин.

— Не — рече Клое, — това е от хапчетата на твоя дърт търговец.

Тя се опита да се задържи права, но залитна. Колин я прихвана и тя го повали след себе си на кревата.

— Така ми е добре — каза. — Остани до мен. Толкова отдавна не сме спали заедно!

— Не бива — възрази Колин.

— Искам! Целуни ме. Нали съм твоя жена. Да или не?

— Да — призна Колин, — но не си добре.

— Не съм виновна аз — каза Клое и устните й потръпнаха като пред плач.

Колин се надвеси към нея и я целуна лекичко, както би целунал цвете.

— Още — помоли Клое, — и не само по лицето… Не ме ли обичаш вече? Не ме ли желаеш?

Той я притисна по-силно в прегръдките си. Клое беше свежа и благоуханна. Шишенце парфюм в кутия, облицована е бяла коприна.

— Да… — промълви Клое и се изтегна. — Още…