Борис Виан
Пяната на дните (37)

XXXVI

Вятърът се провираше между листата и излизаше от дърветата наситен с аромат на зелени пъпки и цветове. Хората крачеха по-изпъчени и дишаха по-дълбоко, тъй като имаше въздух в изобилие. Слънцето бавно разгръщаше лъчите си и предпазливо се насочваше към местата, до които нямаше пряк достъп. Плавно огъваше лъчите, придаваше им меки извивки, но се натъкваше на извънредно черни неща и тогава припряно се отдръпваше с отривисто и точно движение на позлатен октопод. Огромното му жарко туловище постепенно се приближаваше, докато застина и взе да облива континенталните води, а часовниците удариха три пъти.

Колин четеше на Клое любовен разказ с щастлив край. В този момент героят и героинята си пишеха писма.

— Защо е толкова дълго? — попита Клое. — Обикновено всичко се развива по-бързо.

— Да не би да си обиграна в тези неща? — рече Колин.

Той силно ощипа върха на един слънчев лъч, който щеше да докосне окото на Клое. Лъчът лениво се оттегли и се заразхожда по мебелите на стаята.

Колин затвори книгата.

— Имаш право, миличка Клое. — Стана и пристъпи към леглото. — Време е да си вземеш хапчето.

Клое потръпна.

— Много са неприятни — каза тя. — Необходимо ли е да ги гълтам?

— Мисля, че да — отговори Колин. — Тази вечер отивам при доктора, най-сетне ще разберем какво ти е. Но засега трябва да взимаш лекарствата. След това той може би ще ти предпише нещо друго…

— Отвратителни са — заяви Клое.

— Бъди разумна.

— Когато гълтам хапче, сякаш два звяра се счепкват в гърдите ми. Пък и не е вярно… не бива човек да е разумен.

— По-хубаво да не е, но понякога се налага — промълви Колин и отвори кутийката.

— Цветът им е противен и миришат лошо — рече Клое.

— Странни са, признавам — потвърди Колин, — но трябва да ги вземаш.

— Виж — продължи Клое, — сами шават и освен това са полупрозрачни. Сигурно има нещо живо в тях.

— Едва ли оцеляват във водата, с която ги пиеш.

— Глупости говориш… Може вътре да има някаква рибка…

Колин се разсмя.

— В такъв случай ще ти подейства укрепително. — Той се наведе към нея и я целуна. — Глътни го, Клое, бъди добричка.

— Добре — склони Клое, — но ще ме целунеш.

— Разбира се — каза Колин. — Щом не ти е неприятно да целуваш такъв грозен съпруг…

— Вярно, че не си красавец — рече закачливо Клое.

— Не е моя вината. — Колин увеси нос. — Не си доспивам — продължи той.

— Колин, миличък, целуни ме. Много съм лоша. Дай ми две хапчета.

— Ти си луда — възпротиви се Колин. — Само едно. Хайде, гълтай…

Клое затвори очи, пребледня и притисна ръка към гръдта си.

— Ето — промълви тя, — пак започва…

Капчици пот избиха по лицето й, на границата с лъскавите коси.

Колин седна до нея и я прегърна през шията. Тя стисна ръката му между дланите си и простена.

— Спокойно, мила Клое — каза Колин. — Няма как…

— Боли… — прошепна Клое.

Големи колкото очи сълзи бликнаха изпод нейните клепачи и очертаха студени бразди по нежните й закръглени страни.