Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’ecume des jours, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Симеон Лекарски, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- aisle(2016)
- Kорекция и форматиране
- ventcis(2016)
- Допълнителна корекция
- zelenkroki(2017)
Издание
Борис Виан. Пяната на дните
Френска. Първо издание
Редактор Мария Коева
Технически редактор Олга Стоянова
Коректор Мария Христова
ISBN: 978–954–597–280–2
ИК ФАМА, София, 2007
Boris Vian
L’ECUME DES JOURS
© J.-J. Pauvert 1963
Société nouvelle des Editions Pauvert 1979
Превод © Симеон Лекарски
Художествено оформление © ФАМА
© ФАМА 2007
Предпечат Митко Ганев
Формат 84/108/32, печ. коли 12
Печат УНИСКОРП
Изданието е осъществено със съдействието на Министерството на културата на Франция — Национален център за книгата.
Ouvrage publié avec l’aide du Ministère français chargé de la Culture — Centre National du Livre.
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция от zelenkroki
XXXV
Колин, сподирян от Шик, влезе у търговеца на церове. Чу се „Дрън!“… и стъклото на вратата се събори върху старателно подредените шишенца и лабораторни уреди.
Обезпокоен от шума, продавачът се появи. Беше висок, стар и мършав, главата му беше окичена с щръкнала бяла грива.
Той се спусна към тезгяха, грабна телефона и набра някакъв номер с бързина, явно придобита от дългата практика.
— Ало!
Гласът му звучеше като корабна сирена, а подът под дългите му черни обувки за дюстабанлии отмерено се накланяше ту напред, ту назад, докато водни пръски заливаха тезгяха.
— Ало! Фирма „Гершуин“? Бихте ли сменили стъклото на входната ми врата?! След четвърт час?… Побързайте, че може да дойде друг клиент… Добре…
Той остави слушалката, която с мъка се закрепи на вилката.
— Господа, с какво мога да бъда полезен?
— Тази рецепта трябва да бъде изпълнена мигновено.
Аптекарят взе листчето, сгъна го на две, направи от него тънка дълга лента и я мушна в малка канцеларска гилотина.
— Готово — каза той, като натисна някакво червено копче.
Ножът на гилотината се стовари върху рецептата, която потръпна и после се отпусна.
— Минете към шест следобед, лекарствата ще са готови.
— Само че ние много бързаме… — рече Колин.
— Трябват ни веднага — добави Шик.
— Добре — отговори продавачът, — почакайте, ще направя необходимото.
Колин и Шик седнаха да чакат на канапенце, тапицирано с червено кадифе и разположено точно срещу тезгяха. Продавачът се сниши и пълзешком излезе почти безшумно през една тайна вратичка. Звукът от тътрузенето на дългото му кльощаво тяло по паркета постепенно затихна.
Те заразглеждаха стените. Върху лавиците от патинирана мед бяха строени най-различни бурканчета, пълни с обикновени препарати и с чудотворни мазила. Последните от всяка редица фосфоресцираха силно. В конусовиден съд от дебело захабено стъкло подпухнали попови лъжички се спуснаха с въртеливи движения към дъното, сетне се стрелкаха право нагоре към повърхността и отново закръжаваха центробежно, оставяйки зад себе си белезникава диря от сгъстена вода. В съседство, на дъното на аквариум, дълъг няколко метра, аптекарят бе инсталирал стенд за изпробване на жаби с тръбички. Тук-там се въргаляха неизползваеми вече жаби, чиито четири сърца все още слабо потръпваха.
На стената зад Шик и Колин имаше голяма фреска, на която бе изобразен аптекарят, прелюбодействащ с майка си, облечен като Чезаре Борджия в костюм за езда. По масите бяха струпани всякакви машини за производство на хапчета, някои от които работеха, но на бавен ход.
Хапчетата, които изригваше тръбно устройство от синьо стъкло, попадаха във восъчни ръце и те ги поставяха в книжни фунийки.
Колин стана, за да разгледа щателно най-близката машина, и повдигна ръждясалата й предпазна ламарина. Вътре комбинирано животно, наполовина от плът, наполовина от метал, се бъхтеше да поглъща суровината и да я изхвърля на съвсем еднакви барабонки.
— Ела да видиш, Шик — каза Колин.
— Какво? — попита Шик.
— Много е интересно… — промълви Колин.
Шик погледна. Животното имаше издадена напред челюст, която извършваше бързи странични движения. Под прозрачната кожа се съзираха тънки железни тръбички, служещи му за ребра, и хранопровод, който лениво трепкаше.
— Това е подобрен заек — заяви Шик.
— Наистина ли?
— Практиката е разпространена — обясни Шик. — Запазва се само желаната функция. В случая са съхранили движенията на хранопровода, но не и химическият смилателен процес. Този начин за производство на хапчета е много по-прост от обичайния.
— Какво яде това нещо? — попита Колин.
— Хромирани моркови — каза Шик. — Получават се в завода, където работех, след като завърших факултета. След морковите му набавят суровините за хапчетата.
— Хитро е измислено — рече Колин, — а и хапчетата са красиви.
— Да — потвърди Шик, — съвсем кръгли са.
— Бих искал да знам… — започна Колин, докато се връщаше да седне.
— Какво? — попита Шик.
— Колко ти останаха от двайсет и петте хиляди дублезона, които ти дадох, преди да замина?
— Ами… — смънка Шик.
— Крайно време е да се решиш да се ожениш за Ализ. За нея е тъй обидно да продължаваш както досега!
— Да… — промълви Шик.
— Все пак сигурно имаш още двайсет хиляди дублезона? Достатъчно са, за да се ожениш…
— Там е работата, че… — отрони Шик.
Той млъкна, понеже му беше трудно да изплюе камъчето.
— Че какво? — настоя Колин. — Не си единственият, който има парични проблеми.
— Знам — каза Шик.
— Е? — попита Колин.
— Е, остават ми само три хиляди и двеста дублезона — призна Шик.
Колин се почувства много уморен. Бодливи и унили мисли се въртяха в главата му и бучаха глухо като прилив. Той застина на канапето.
— Не може да бъде…
Беше отмалял като кон, участвал в стипълчейс, по време на който са го шибали с нагайка.
— Не може да бъде… — повтори той. — Шегуваш се.
— Не… — рече Шик.
Шик стоеше прав. Чоплеше с пръст крайчеца на най-близката маса. Хапчетата се търкаляха из стъклените тръби с трополене на сачми, хартията шумолеше, мачкана от восъчните ръце. Атмосферата беше като в ресторант от времето на късния палеолит.
— Но за какво ги похарчи? — зачуди се Колин.
— Купувах Партр — отговори Шик и затършува в джоба си. — Виж тази книга. Намерих я вчера. Не е ли прекрасна?
Беше „Оригня с дъх на цветя“ с подвързия от лъскав марокен и приложения от Киркегор.
Колин взе книгата и се втренчи в нея, но не съзираше страниците. Съзираше очите на Ализ в деня на сватбата му, очите й, изпълнени с възхищение и тъга пред роклята на Клое. Но Шик не можеше да разбере. Той никога не гледаше тъй нависоко.
— Какво да ти кажа… — промълви Колин. — Значи всичко си прахосал?…
— Миналата седмица открих два негови ръкописа — отвърна Шик с глас, който трепереше от едва сдържана възбуда. — И вече съм записал седем от сказките му.
— Аха… — въздъхна Колин.
— Защо ме разпитваш? — добави Шик. — На Ализ й е все едно дали ще се женим. Тя и така е щастлива. Нали знаеш, че много я обичам, пък и тя също харесва страшно Партр!
Една от машините видимо се развихри. Хапчетата се лееха като водопад, а когато се изсипваха в книжните фунийки, бляскаха виолетови светкавици.
— Какво става? — попита Колин. — Опасно ли е?
— Не вярвам — каза Шик, — но за всеки случай да стоим настрана.
Чуха как някъде далече се затръшва врата и търговецът на церове внезапно изникна зад тезгяха.
— Позабавих се — рече той.
— Няма значение — успокои го Колин.
— Има… — заяви търговецът. — Нарочно го направих… За да си придам тежест.
— Една от машините ви нещо се разбесня — уведоми го Колин и посочи въпросния уред.
— Ах!… — пророни търговецът на церове.
Той се наведе, извади изпод тезгяха карабина, прицели се спокойно и стреля. Машината се преметна във въздуха и падна, като все още потръпваше.
— Дреболия — обясни търговецът. — Понякога заекът взема връх над стоманата и тогава трябва да се ликвидира.
Той издигна машината, натисна долния картер, за да източи урината, а после я окачи на един пирон.
— Ето лекарствата — каза, като извади от джоба си една кутия. — Внимавайте, много са силни. Придържайте се към определената доза.
— Аха! — възкликна Колин. — А според вас против какво се употребяват?
— Не зная точно… — отговори търговецът.
Той прекара дългите си пръсти с вълнообразни нокти в белите си коси и добави:
— Могат да противодействат на много неща… Но едно обикновено растение не би издържало дълго.
— Аха… Колко ви дължа? — попита Колин.
— Изключително скъпо е — каза търговецът. — За вас би било по-добре да ме ударите по главата и да избягате, без да платите.
— О, прекалено съм уморен… — промълви Колин.
— В такъв случай ми дължите два дублезона — рече търговецът.
Колин извади портфейла си.
— Да знаете — заяви търговецът, — че това е пладнешки обир.
— Все ми е едно… — каза унило Колин.
Той плати и си тръгна. Шик го последва.
— Минавате се — обади се търговецът на церове. — Аз съм стар и без съпротивителни сили.
— Нямам време — прошепна Колин.
— Не е истина — възпротиви се търговецът. — Ако беше тъй, не бихте чакали толкова дълго…
— Нали имам лековете — отсече Колин. — Довиждане, господине…
Той вървеше по улицата странишком и на верев, за да си пести силите.
— Повярвай ми — заяви Шик, — няма да се разделя с Ализ заради това, че не сме женени.
— О, не знам… — каза Колин. — В края на краищата твоя си работа…
— Такъв е животът — продължи Шик.
— Не — рече Колин.