Борис Виан
Пяната на дните (14)

XIII

Прав накрай площада, Колин чакаше Клое. Площадът беше кръгъл и включваше църква, гълъби, градинка, пейка, а пред тях, на асфалта, коли и автобуси. Слънцето също чакаше Клое, но то поне можеше да се забавлява да хвърля сенки, да предизвиква в определени процепи кълнеж на бобови семена, да разтваря капаците на прозорците или да засрамва някоя улична лампа, останала запалена по вина на несъзнателен електроснабдител.

Колин сучеше подгъва на ръкавиците си и обмисляше какво да бъде първото му изречение. То търпеше все по-бързи видоизменения, колкото повече наближаваше часът на срещата. Колин не знаеше как да постъпи с Клое. Дали да я заведе в някоя чайна? Но там обстановката обикновено е потискаща, пък и лакомите четирийсетгодишни дами, които ядат по седем пасти със сметана, превзето вирнали малкото си пръстче, никак не му се нравеха: той одобряваше лакомията само при мъжете, които я проявяваха, без да накърняват вроденото си достойнство. На кино Клое не би приела да отидат. На депутаториума също няма да й хареса. И коридата с телета не е подходяща — Клое ще се уплаши. А в болницата „Сен Луи“ достъпът е забранен. В Лувъра пък се навъртат разни коцкари, които се крият зад асирийските божества. Гарата „Сен Лазар“ също не става — там са останали само ръчни колички и не се мярка ни един влак.

— Добър ден!…

Клое се бе приближила изотзад. Той свали бързо ръкавиците си, заплете се в тях, халоса се с юмрук по носа, изохка и се здрависа с нея. Тя се смееше.

— Изглеждате доста смутен!…

Носеше кожено палто с дълъг косъм в цвета на къдриците й, кожена шапка и ниски ботушки с рунтава подплата и обърнати кончове.

Клое хвана Колин под ръка.

— Дръжте се за мен. Днес сте доста вързан!…

— Вярно, миналия път се проявих по-добре — призна Колин.

Тя отново се засмя, погледна го и смехът й стана неудържим.

— Подигравате ми се — унило рече Колин, — не е милосърдно от ваша страна.

— Радвате ли се, че ме виждате? — попита Клое.

— Да!… — отвърна Колин.

Бяха поели по първия изпречил се пред тях тротоар. Розово облаче се спусна от висините и се приближи към тях.

— Започвам да действам — заяви то.

— Карай! — разреши Колин.

И облачето ги обгърна. Вътре беше топло и миришеше на захар и канела.

— Отвън не ни виждат! — каза Колин. — А ние ги виждаме!…

— Малко прозира — рече Клое. — Внимавайте.

— Няма значение, все пак тук ни е по-добре — добави Колин. — Какво ви се прави?

— Просто ми се разхожда… Нали няма да ви е неприятно?

— Тогава разкажете ми нещо…

— Не зная нищо интересно — промълви Клое. — Може да разглеждаме витрините. Вижте тази!… Интересна е.

Зад витрината красива жена лежеше на матрак. Гърдите й бяха голи и един уред с дълги бели четки от копринено мек косъм ги масажираше отдолу нагоре. Надписът гласеше: За да не хабите обувките си, използвайте „Антипода на преподобния Шарл“.

— Добра идея — каза Клое.

— Само дето не е ясна връзката!… — възкликна Колин. — С ръка е много по-приятно.

— Не говорете така. Не обичам мъже, които говорят мръсотии пред момичета.

— Съжалявам… — извини се Колин, — не исках…

Видът му беше тъй отчаян, че Клое се усмихна и леко го докосна, за да му покаже, че не се сърди.

На друга витрина едър мъж с престилка на месар колеше невръстни дечица. Това беше пропаганда за сиропиталищата.

— Ето къде отиват парите на данъкоплатците — заяви Колин. — Сигурно е страхотно скъпо ежедневното почистване тук.

— Ама нали не са истински?… — каза Клое с тревога.

— Кой знае? — отговори Колин. — Сиропиталищата ги доставят безплатно…

— Не ми харесва тая работа — промърмори Клое. — По-рано нямаше такива рекламни витрини. Според мен не са проява на напредък.

— Те не са от значение — обясни Колин. — Въздействат само на хората, които и бездруго вярват в подобни глупости.

— А това пък какво е?… — зачуди се Клое.

На витрината се виждаше валчест издут търбух, закрепен на каучукови колела. Рекламата гласеше: И вашият няма да прави гънки, ако го гладите с ютията ЕЛЕКТРО.

— Но аз го познавам!… — възкликна Колин. — Коремът е на Серж, бившия ми готвач!… Защо ли е тук?

— Все едно чий е — каза Клое. — Не си струва да го разискваме. Впрочем той е прекалено голям…

— Да, ама готвеше тъй добре!…

— Да си тръгваме — предложи Клое. — Не ми се гледат повече витрини, неприятно ми стана.

— Какво ще правим? — попита Колин. — Да идем някъде да пием чай?

— О, рано е още!… Пък и нямам особено желание.

Колин си отдъхна с облекчение и тирантите му изпукаха.

— Какъв беше тоя звук?

— Настъпих една суха вейка — смотолеви Колин, изчервен до уши.

— Имате ли нещо против да отидем на разходка в гората? — предложи Клое.

Колин я загледа с възхищение.

— Каква прекрасна идея! Най-сетне ще бъдем сами.

Клое пламна.

— Не това имах предвид. Пък и няма да се отклоняваме от главните алеи, за да не си намокрим краката — добави тя, за да си отмъсти.

Той леко притисна ръката й под своята мишница и рече:

— Ще минем през подлеза.

От двете страни на подземния проход по цялото протежение бяха разположени гълъбарници, в които служителите от градската украса държаха резервните гълъби за градинките и паметниците. Имаше също клетки за клети врабчета. Хората избягваха да минават през подлеза заради силното течение, предизвиквано от пляскането на крилата на всички тези птици, и заради мъничките бели и сини перца, които се носеха из въздуха.

— Никога ли не спират да пърхат? — попита Клое, придържайки шапката си, за да не литне от главата й.

— Не са едни и същи, редуват се — отвърна Колин.

Той се бореше с пешовете на палтото си.

— Нека побързаме да отминем гълъбите. Врабчетата правят по-малко вятър — каза Клое, като се притисна към Колин.

Побързаха да излязат от опасната зона. Облачето не ги бе последвало. То бе минало по прекия път и сега ги чакаше на изхода.