Борис Виан
Пяната на дните (11)

X

— Аз искам да съм влюбен — изрече Колин. — Ти искаш да си влюбен. Той иска същото (да е влюбен). Ние, вие, искаме, искате да бъдете. Те искат да са влюбени…

Той пристягаше вратовръзката си пред огледалото в банята.

— Остава да си сложа сакото, палтото, лявата ръкавица, дясната ръкавица. И в никакъв случай шапка, за да не се разроша. Какво правиш тук?

Говореше на сивата мишка с черните мустачки, която положително беше на мястото си, в чашата на лавицата, независимо че се бе облакътила на ръба й с разсеян вид.

— Представи си — каза той на мишката, като седна на ръба на ваната (четвъртита и емайлирана в жълто), — представи си, че за да се сближа с нея, открия у Понтозанови стария си приятел Еди-кой си…

Мишката кимна.

— Представи си, че той има братовчедка. С бяла фланела и жълта пола. На име Ал… Онезим.

Мишката скръсти лапички, изглеждаше изненадана.

— Не е кой знае колко хубаво име — продължи Колин. — Но ето, ти си мишка, а пък имаш мустачки. А сега де?

Той стана.

— Вече е три часът. Виждаш ли, губя си времето заради теб. Шик и… Шик сигурно ще бъде сред първите.

Той наплюнчи пръст и го вдигна над главата си. Смъкна го незабелязано. Беше жежко като в пещ.

— Има любов във въздуха — реши той. — Горещо е. Аз ставам, ти ставаш, той става, ние, вие, те, ставаме, ставате, стават. Би ли излязла от чашата?

Мишката доказа, че не се нуждае от помощ, като излезе сама и пътем придаде на калъп сапун формата на захарна пръчка.

— Стига си правила боклук — рече Колин, — ама че си лакома!…

Той излезе, отиде в стаята и облече сакото си.

— Никола навярно вече е тръгнал… Сигурно познава страхотни момичета… Казват, че момичетата от Отьой се главяват на работа при философите и ги обслужват по разни начини.

Той затвори вратата на стаята.

— Подплатата на левия ми ръкав е малко разпрана… Нямам вече изолирбанд… Нищо, ще я закова с пирон.

Зад него вратата изплющя като гола ръка върху гол задник… От звука той подскочи…

— Ще ми се да мисля за друго… да предположим, че се пребия по стълбите…

Бледолилавата пътека, с която бе застлана стълбата, беше износена на всяко трето стъпало, понеже Колин винаги слизаше на подскоци. Той се спъна в една от никелираните пръчки и влезе в междуособици с перилото.

— Това ще ми е за поука да не говоря такива глупости. Така ми се пада. Аз съм, ти си: ама че глупак!…

Гърбът го заболя. Причината разбра, когато стигна долу и извади изпод яката на пардесюто си цяла-целеничка никелирана пръчка.

— Какво има за гледане на тази улица?

На преден план двама копачи играеха на дама. Коремът на по-дебелия се тресеше в контра такт спрямо притежателя си. За плочка им служеше боядисано в червено разпятие, на което липсваше кръстът.

Колин ги отмина.

Вдясно и вляво се издигаха хубави здания, измазани с кал и с вертикално спускащи се прозорци. От единия се бе надвесила някаква жена. Колин й изпрати въздушна целувка и тя изтърси над главата му сребристочерна вълнена покривка за легло, омразна на мъжа й.

Магазините разведряваха свирепия облик на сградите. Една сергия с принадлежности за факири привлече вниманието на Колин. Той забеляза, че в сравнение с предишната седмица салатата от натрошени стъкла и подплатата от гвоздеи бяха поскъпнали.

Срещна едно куче и други две личности. Студът приковаваше хората по домовете им. Онези, които успяваха да се откопчат от хватката му, оставяха след себе си късове от дрехи и умираха от ангина.

На кръстовището регулировчикът беше сгушил глава под пелерината си. Приличаше на голям черен чадър. Келнерите от кафенето кръжаха около него, за да се сгреят.

Двама влюбени се целуваха в един вход.

— Не искам да ги виждам… Не, не искам да ги виждам… Дразнят ме…

Колин пресече улицата. Двама влюбени се целуваха в един вход.

Той затвори очи и побягна.

Отвори ги много бързо, тъй като зад клепачите му се беше настанила тълпа момичета и заради нея можеше да обърка пътя. Сега пред него вървеше някаква девойка. Виждаха се бели крака в ботушки от бяла овнешка кожа, палто от посърнал пандур и кръгла шапчица от същата материя. Палтото правеше раменете й да изглеждат широки и танцуваше около нея.

— Искам да я задмина. Искам да видя лицето й…

Задмина я и заплака. Тя беше на поне петдесет и девет години. Седна на бордюра и продължи да плаче. Това доста го облекчаваше. Сълзите му замръзваха с лек пукот и се разтрошаваха върху гладкия гранит на тротоара.

След пет минути забеляза, че се намира пред дома на Изис Понтозан. Две момичета минаха покрай него и влязоха в преддверието на сградата.

Сърцето му набъбна донемайкъде, олекна, повдигна го над земята и той влезе след девойките.