Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (8)

Шеста глава

— Говоря сериозно — каза Ханк Сиджуик по телефона и Андреа Банкрофт осъзна с чувство на отпадналост, че е прав. — Казвам ти, тоя тип наистина може да използва парите.

Тя можеше да си го представи на бюрото му. Сиджуик, който наближаваше четирийсетте години, имаше типични американски черти: сини очи, руса коса, телосложение на борец средна категория, макар че зачервените от слънцето дълбоки бръчки на челото му предвещаваха не твърде обнадеждаваща средна възраст. По някакъв начин той винаги ухаеше на прясно пране. Беше неин приятел и колега в „Грийнич екуити груп“, но тя се запозна с него години по-рано, когато той ходеше с нейна приятелка в колежа.

— Познаваш толкова интересни хора — каза тя внимателно.

Компанията на Ханк винаги й доставяше удоволствие и първоначално тя се зарадва на неговото обаждане. На свой ред той беше очарован от разказа й за първото й участие в заседанието на фондацията. Макар че сега тя се двоумеше дали не направи грешка, като му се довери. Нали обеща, стриктно казано, да се отнася към процедурите на фондацията като към нещо „привилегировано и конфиденциално“. Но онова, което я слиса най-много, бе нескопосният му отговор, след като му каза за теста, на който я подложи Пол Банкрофт. Съпругата на Ханк имаше приятел, който снимаше документални филми в независимо студио.

— Той може да оползотвори двайсет милиона долара — каза Ханк на Андреа, което бе първата му реакция.

Филмовият продуцент искаше да завърши документален филм за театрални актьори от Ист Вилидж, които се бяха ангажирали в ексцентрични практики за промяна на телата. Андреа погледна към вратата, подсъзнателно показвайки нетърпението си. Тя говореше за спасяване на човешки животи, а всичко, което Ханк можа да измисли, бе това скучно начинание.

— Просто нещо, върху което да помислиш — каза Сиджуик със заглъхващ глас, тъй като явно бе станал от мястото си, за да си тръгва.

— Разбира се — отвърна тя автоматично.

Никой ли не разбираше? Но тя не можеше да си позволи да изрази възмущението си. Даваше си сметка, че можеха да я възприемат като сноб. За нея бе важно всички да гледат на нея като на предишната Андреа, която не се е променила от внезапното забогатяване.

Но не съм старата Андреа — разсъждаваше тя. — Това е истината. Сега съм различна.

Да, време бе да спре да се преструва, реши тя. Всичко се бе променило.

В момента, в който затвори телефона, той отново звънна.

— Госпожица Банкрофт? — попита някакъв мъж с леко дрезгав глас.

— Да — отвърна тя, усещайки пристъп на тревога.

— Обаждам се от фондацията „Банкрофт“, от отдела за сигурност. Просто исках да се уверя, че сте наясно с подробностите на споразумението за пазене на тайна.

— Разбира се.

В главата й се появи глупава, параноична мисъл: Те сякаш знаеха. Сякаш я бяха чули да говори недискретно и се обаждаха да й поискат сметка.

— А има и други процедури, свързани със сигурността. Ще ви изпратим човек много скоро, ако нямате нищо против.

— Разбира се — каза Андреа все още притеснена, сякаш бе видяла призрак, и след като остави слушалката, осъзна, че притиска ръце към тялото си, за да се стопли.

Нещо малко и обезпокоително се зароди някъде в съзнанието й, така че се насили да мисли за други неща. Отново се усети, че се разхожда — по-скоро блуждае — като в сънно състояние из малкия си дом. Добре дошла в новия си живот, помисли си тя.

Но тя нямаше да живее сама за себе си. Това бе цялата работа. Щеше да е част от невероятен проект — нещо истински голямо и истински важно. И то когато тя кажеше.

Какъв проект си струваше да осъществи? Толкова много неща трябваше да се направят. Водопроводна и канализационна система бе въпрос на живот и смърт за мнозина, същото се отнасяше до болести като СПИН и малария или за недохранването. После идваха проблеми като глобалното затопляне. Застрашените видове. Имаше толкова предизвикателства, толкова много неизвестни, толкова много полуизвестни. Как да се оползотворят фондовете за максимални резултати? Беше трудно, наистина, дяволски трудно. Защото в действителност човек трябваше да направи аритметични изчисления и да мисли с пет хода напред, както обясни Пол Банкрофт. Двайсет милиона бяха твърде много за решаването на някои проблеми и прекалено малко за други. Докато в главата й се рояха различни сценарии, установи, че уважението й към онова, което Пол Банкрофт бе успял да постигне, се увеличаваше.

На вратата й се почука и мислите й се изпариха като кълбо дим. На прага стоеше мъж, когото тя не познаваше, мъж, чийто елегантен костюм не успяваше да прикрие мускулестото тяло. В очите й той изглеждаше като кръстоска между банкер и… разпоредител.

— Аз съм от фондацията „Банкрофт“ — представи се мъжът.

Не се изненада.

— Поискали сте да ви доставя някои документи — продължи той.

Тя забеляза куфарчето в ръката му и си спомни за заявката, която направи предния ден. Очакваше куриер или доставчик от Ю Пи Ес.

— О, разбира се — каза тя. — Моля влезте.

— Има и някои подробности, свързани със сигурността, за които трябва да поговорим. Надявам се да са ви предупредили, че идвам.

Беше някъде средна възраст, металносивата му коса беше сресана на път. Имаше квадратно лице с неразличими черти.

— Да, някой се обади и предупреди — каза Андреа.

Той влезе вътре, движенията му напомняха движенията на дива котка от джунглата; мускулите му се очертаваха под скъпата материя на костюма. Отвори куфарчето и й подаде няколко папки.

— Имате ли въпроси за процедурите във фондацията? Разяснен ли ви е протоколът?

— Всичко, до най-малката подробност.

— Радвам се да го чуя — каза той. — Имате ли ренде?

— В смисъл като за настъргване на сирене?

Мъжът не се усмихна.

— Можем да ви снабдим с машинка за раздробяване на документи. Иначе трябва да сме сигурни, че тези документи ще бъдат върнати в офисите на фондацията.

— Добре.

— Такава е процедурата. Вие сте нова, поради което се очаква от мен да ви напомня условията на споразумението за пазене на тайна, което сте подписали.

— Вижте, досега работех във финансите, така че съм наясно с тайната.

Очите му сякаш изучаваха лицето й.

— Тогава разбирате, че е забранено да обсъждате делата на фондацията с външни хора.

— Точно така — отговори нервно Андреа.

— Лесно се забравя — каза й мъжът с намигване, но както й се стори, съвсем не приятелско намигване. — Важно е да не се случва.

Мъжът тръгна към вратата.

— Благодаря. Ще го запомня.

Андреа се опита да го прикрие, но отново се почувства така, сякаш я шпионираха. Възможно ли бе от фондацията да я следят? Да знаят за разговора, който проведе малко преди това? Дали подслушваха къщата й?

Глупости. Бяха пълни глупости, параноични измислици на объркания й мозък, самоуспокои се тя. А и начинът, по който я гледаше мъжът? Загатнатата усмивка, някаква странна фамилиарност? Не, тя отново ставаше параноична.

Андреа се канеше да го попита дали са се виждали някъде преди това, когато прекрачвайки прага, той й даде кратко и ясно обяснение.

— Приличате много на майка си.

Начинът, по който изрече думите, я смрази още повече. Тя благодари на своя посетител любезно, официално.

— Съжалявам. Забравих. Как казахте, че ви е името?

— Не съм го казвал — отговори той спокойно.

Докато приближаваше към спрения автомобил, телефонът отново иззвъня.

Синди Левалски, агент за недвижими имоти от „Купър брандт труд“ й звънеше по нейна заръка. Андреа почти бе забравила за поръчения разговор.

— Разбрах, че се интересувате от апартамент в Манхатън — каза жената с делови тон.

— Точно така — отговори Андреа.

Тя винаги бе мечтала да има жилище в Ню Йорк и сега можеше да си го позволи с дванайсетте милиона долара в банковата й сметка, които носеха два процента лихва. Не желаеше да се надува, но и нямаше намерение да заблуждава когото и да било, че ще се превърне в мъченик, за да остане „скромна“ — това би било най-голямата превземка. Можеше да предложи пари в брой за апартамент в големия град, да се сдобие с нещо наистина хубаво.

Синди Левалски взе данните на Андреа, отваряйки й клиентски файл в своя компютър, вписвайки ценовия диапазон и характеристиките, от които Андреа се интересуваше — размер, квартал и прочие. Свери правописа на името на Андреа.

— Да не би да сте от онези Банкрофт? — попита брокерката.

Андреа отговори без никакво колебание.

— Имате номера ми.

Уест Енд, Лондон

За света той беше Лукас. Родената в Единбург рокзвезда се сдоби с артистичния си псевдоним още от първите дни на групата Г-7; и първият от четирите му платинени албума, които записа след започването на соловата си кариера, бяха „самоозаглавени“, както се изразяваха в музикалната индустрия. Някой водеше сметка за честотата, с която кръщаваха новородени бебета с името Лукас, която показа рязко покачване след началото на хитовата му кариера. Най-верните му фенове знаеха, че рожденото му име е Хю Бърни, но Лукас повече му подхождаше. Той дори започна да прилича на Лукас в собствените си очи.

Звукозаписното студио, скрито в сграда, която някога е била девическо училище, на улица „Госфийлд“, беше бляскаво и последна дума на техниката. Нямаше нищо общо с местата, с които бе свикнал, преди кариерата му да го издигне на върха. Но някои неща в този бизнес си оставаха същите. Например от слушалките получаваше сърбежи след двайсетина минути. Сваляше ги, отново ги слагаше. Продуцентът му Джак Роулс изсвири още една секвенция от ниски тонове.

— Много хеви, човече — каза Лукас. — Все още прекалено хеви.

— Нали не искаш да отлети — възрази тихичко Роулс. — Тази песен е като одеяло за пикник по време на буря. Трябва му тежък предмет, за да го удържи. Нещо като камък за кърлинг.

— Да, ама ти пробутваш цяла канара. Много е тежко. Усещаш ли ме?

Това не беше бляскавата страна на бизнеса. Въздухът в звукозаписното студио ставаше застоял — „спарен“, както обичаше да казва Роулс, тъй като механичната вентилация произвеждаше шум. Роулс се бе разположил пред редица синтезатори. В наши дни границата между продуцентите и инструменталистите се размиваше и Роулс, бивш изпълнител на клавишни инструменти, съчетаваше двете роли. Лукас се опитваше да постигне атмосферни шумове — съпътстващ електронен фон. Когато Лукас и Роулс учеха заедно в училището за изкуства в Ипсуич, експериментираха, като използваха магнетофони за инструменти. Съскането на празна магнетофонна лента само по себе си може да бъде мощен звуков елемент.

— Какво ще кажеш да пробваме по двата начина? — каза Роулс с любезен глас, който подсказваше, че той самият е готов да го направи.

— А какво ще кажеш да върнеш назад с едно деление? — ухили се Лукас, показвайки ослепителната си усмивка. Не и този път, Джак.

Беше първият му албум от две години и Лукас проявяваше придирчивост и към най-малката подробност. Дължеше го на хората. На своите фенове. Лукас мразеше думата „фенове“, но как по друг начин можеше да нарече хората, които купуваха не само албумите, но и синглите му, които си разменяха записи на негови парчета? Които знаеха музиката му по-добре от самия него?

Пред стъклената преграда една асистентка му даваше знаци с ръце: телефонът.

Лукас й махна да се разкара. Беше ги предупредил, че няма да отговаря на телефонни обаждания.

Работеше. Турнето му в Африка започваше след две седмици, така че не разполагаше с много време за звукозаписното студио. Искаше да отметне повечето насрочени сеанси.

Асистентката се появи отново с телефона, сочейки към него.

— Ще трябва да се обадиш — каза тя.

Лукас свали слушалките, изправи се и се оттегли в офиса си от другата страна на залата.

— Те казаха да! — изписука от радост неговият агент Ари Сандърс.

— За какво говориш?

— Осемдесет процента от залата. Медисън скуеър гардън. Чудиш се: как така Ари Сандърс успя да уреди това. Наистина се чудиш. Но вълшебниците не издават тайните си.

— Аз съм бавен шотландски реотан, Ари. Трябва да ме светнеш за какво става дума. Нямам представа за какво говориш.

— Добре, добре. Не мога да ти откажа нищо. Чухме, че Гардън трябвало да отменят представление поради проблеми със застрахователите. Можеш ли да повярваш? Изведнъж в програмата им зейва голяма дупка. Петък вечер трябва да угасят лампите, представящ ли си? Все едно твоят верен рицар да извърши въоръжен грабеж. Отвличане посред бял ден. Казвам на мениджъра, че има едно момче, което може да продаде залата за четири дни, и това е моето момче. Прав ли съм? Само пускаш реклама по радиото за изненадващ концерт на Лукас. Та това е новина за първа страница на вестниците.

— Новина е и за мен — каза Лукас предупредително.

— О, трябваше да го изиграя по този начин. Държах топките му в ръцете си и стисках яко. Казвам му, Лукас не е изнасял концерт наживо в САЩ от дълго време. Но ако искате да отмени самоналожената си забрана, трябва да му предложите каквото му се полага. Осемдесет процента от залата. Така му казах. Копелето започна да се ослушва и да ми разправя как те никога не предлагали повече от петдесет процента и прочие, и прочие. Казвам му: Добре! Разговорът ни приключи. А той вика: Почакай един момент. Броя на ум: едно Мисисипи, две Мисисипита… И той кандиса. Можеш ли да повярваш? Кандиса! Ню Йорк, вдигни малко шум… за Лукас!

— Чуй ме, Ари — каза Лукас и душата му се сви от тревога. — Аз не съм сигурен дали…

Ари Сандърс го прекъсна с обичайната си енергичност.

— Ти си светец! Проклет шотландски светец! Всичките тия благотворителни концерти, които правиш през последните три години — направо ми призлява, като се сетя. Сираци и вдовици, на колко ли си помогнал? Чувствам се като нищожество. Твоят кръстоносен поход в името на децата. Наистина е вдъхновяващо. Както пише списание „Тайм“, никой не е направил повече, за да привлече вниманието на света към най-лошото. Рокзвезда със социално съзнание — на кой би му хрумнало? Само на Лукас.

— Е, и?

— Достатъчно. Със сигурност имаш любовта на сираците и вдовиците. Но тайната на живота е в баланса. Трябва да проявиш любов и към ордите фенове на Лукас. Трябва да проявиш любов и към малкия Ари Сандърс, който се изтрепва за теб по цял ден.

— Двайсет процента изведнъж ти се видяха недостатъчни?

— Остави това — каза Ари. — Днес постигнах исторически успех. Исторически успех за теб. Осемдесет процента от продажбите на билети и папата не получава толкова. — Той млъкна за миг, за да си поеме дъх. — Ами колко награди „Грами“ е спечелил?

— Добре, ще си помисля — каза Лукас — Но са насрочени и благотворителните ми концерти, така че…

— Е, добре, в Уагадугу ще издържат един ден с разбити сърца. Промени плановете си. Не можеш да отхвърлиш такава оферта.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Господи, Лукас, звучиш така, сякаш някой е опрял пистолет в главата ти.

Лукас затвори телефона. Усети, че се изпотява.

Няколко мига по-късно по мобилния му телефон зазвуча мелодия от парче на Джими Хендрикс.

— Лукас е — каза той.

Беше до болка познат глас: електронно променен, зловещо нечовешки и лишен от емоции.

— Придържай се към уговорката — каза гласът.

Ако гущер можеше да говори, щеше да звучи точно по този начин.

Преглътна с мъка. Сякаш камък му заседна в гърлото.

— Вижте, правя всичко, което ми кажете…

— Все още разполагаме с видеозаписа — предупреди гласът.

Видеозаписът. Проклетият видеозапис. Момичето се закле, че е на седемнайсет. Откъде можеше да знае, че се е изкарала с три години по-голяма? А това го превръщаше в изнасилване по силата на закона. Беше наказуемо престъпление. Пагубно за неговата кариера, репутация, брака му. Лукас не се нуждаеше от напомняне за това. Имаше някои музиканти, които щяха да се възползват от подобно разкритие, особено онези, които си изграждаха умишлено имидж на лоши момчета. Но Лукас не беше от тях. Никой не можеше дори да го обвини, че е надут или ексцентричен. Сега щяха да се възползват и от най-малката му слабост. Ами ако го изправят на съд? Веднага можеше да си представи заглавията:

РОК ЗВЕЗДА, ОСЪДЕНА НА ЗАТВОР ЗА ИЗНАСИЛВАНЕ НА МАЛОЛЕТНА. БОРЕЦ ЗА ПРАВАТА НА ДЕЦАТА, ОСЪДЕН ЗА ИЗНАСИЛВАНЕ НА ДЕТЕ.

Може би имаше такива, които биха преживели подобен срам. Лукас не беше от тях.

— Добре — каза Лукас. — Разбирам.

Онова, което го побъркваше, бе бързината, с която му се обадиха след позвъняването на Ари. Явно подслушваха телефоните му разговори от три години. Можеше само да гадае каква част от живота му е под наблюдение от тези безименни манипулатори. Нямаше нищо, което да не знаят за него. Кои бяха всъщност „те“?

— Придържай се към уговорката — повтори гласът. — Прави каквото трябва.

— Сякаш имам избор — отговори Лукас, целият разтреперан. — Сякаш имам избор.

Дубай, Обединени арабски емирства

Беше като описание на небесния фон от Жул Верн: арабски пясъци, от които стърчат огромни сгради от стъкло и метал с контури, наподобяващи космически кораби. Древни арабски пазари, скътани в сянката на нови търговски центрове; платноходи и лодки, закотвени до огромни товарни и туристически кораби; оживени улични пазари, на които се продаваха DVD плейъри и машини за караоке заедно с килими, кожени изделия и разни дрънкулки. Дубай беше място, където можеше да се намери всичко — с изключение на пощенски адреси. На улица „Шейх Зайед“ се издигаше сграда, която на някои от официалните карти си имаше номер. Но като правило пощата се доставяше в пощенски кутии, не на улични адреси. На международното летище в Дубай, район, по-голям от центъра на града, Белкнап взе такси, като по настояване на шофьора плати за трите празни места.

Мъжът, явно пакистанец, носеше местно кефийе на бели и червени карета като покривка за маса в демодиран италиански ресторант и изговаряше като картечница предложение след предложение. Но се наложи да повтори три пъти главното от тях, преди Белкнап да го разбере:

— Искате ли да посетите водния парк?

Явно беше туристическа атракция с дванайсет акра воден път и шофьорът получаваше някакво заплащане, когато осигуряваше посетители.

От жегата като в пещ и ослепителния блясък на слънцето на Белкнап му се стори, че е попаднал на планета, на която няма живот. От пръв поглед личеше, че строителството в Дубай имаше за задача да създаде някаква изцяло изкуствена природна среда: оазис от фреон, метал и стъкло. Беше място на отворените врати и едновременно строго пазено, ако интересът на посетителя не бе насочен към пазаруването или лукса на живота в курорт: в зависимост от естеството на онова, което търси, човек установяваше, че това е място с хиляди килимчета за посрещане и хиляди заключени врати. В Рим Джани Матучи му съобщи адреса с номера, от който бе телефонирало италианското момиче. В Дубай Белкнап разбра, че на този адрес няма жилищна сграда или хотел, а пощенска служба, в която се получаваше пощата на няколко луксозни хотела край плажа.

Ако не беше лазурносиният Персийски залив, той можеше да си представи спокойно, че е в Лас Вегас през лятото. Същата разточителна показност на изобилие, лъскав попмодернизъм на строежите и безгранична човешка алчност, вплетена в архитектурата. Докато в автентичните селища живееха мъже, почитащи свещения Коран, които се стремяха да създадат глобален мюсюлмански ред и да обуздаят онова, което смятаха за американско господство. Дубай съществуваше за удоволствие на чужденците в една суха и безводна страна, която мечтаеше трескаво да ги унижи. Ведрината, която цареше, бе нетрайна, като небесна дъга.

— Никакъв воден парк — измърмори предупредително Белкнап, след като очите на шофьора светнаха при мисълта за още един туристически капан. — Никакви круизи с вечеря. Никакъв дубайски пустинен голф. Не.

— Но сахиб…

— И не ми викай „сахиб“. Да не съм ти някой колониалист от приказка на Киплинг.

Таксиджията спря с неохота пред пощенската служба. Белкнап слезе от колата, но непоносимата жега, която го връхлетя, го накара да се обърне и да погледне вътре:

— Чакай ме тук — инструктира той шофьора и му подаде пачка от розови и сини дирхами, валутата в емирствата.

— Вземам само долари — каза шофьорът.

— Разбира се, че вземаш само долари. Нали затова съществува Дубай.

Физиономията на мъжа придоби лукав вид. Белкнап се сети за една арабска поговорка: Никога не се опитвай да разбереш какво мисли камилата за камиларя.

— Ще чакам — отговори, мъжът.

Постройката представляваше бетонна кула, боядисана в бяло, без прозорци с изключение на предната стена. Беше част от инфраструктурата, една от онези сгради, предназначени не за публичен показ, а за обслужване на сградите, които служеха за показ. Тук се получаваше пощата, адресирана до множество пощенски кутии, и се разнасяха пратки напред и назад по тясната алея отзад, която водеше до дворците за удоволствие край плажа.

Белкнап разчиташе на официалността, която му придаваха немачкаемият костюм за тропически условия и бялата риза. В момента, в който влезе в пощенската служба, разбра, че не е предназначена за посетители. Нямаше администратор, нямаше рецепция. Широко пространство, покрито с ламиниран паркет — от типа, който можеше да се види в работилници без тежко оборудване — се сливаше с друго пространство, където работници сортираха пощата в контейнери от телена мрежа. От пръв поглед му се сториха филипинци; на Белкнап му бяха нужни само няколко секунди, за да определи кой им беше началникът. Един дебелак, местен, както по всичко личеше, който държеше незапалена пура между дебелите си като наденици пръсти и седеше на висок стол в ъгъла с клипборд върху едното коляно. Ноктите на дебелака блестяха под флуоресцентното осветление, бяха оформени от маникюрист и дори лакирани с безцветен лак. Масивни пръстени покриваха пръстите му като халки върху шиите на китайски дяволици.

Белкнап щеше да се възползва от ненормалността на положението си. Придържайки мобилния си телефон до ухото, той водеше фиктивен, звучащ официално разговор:

— Точно така, инспекторе. Благодарим за помощта ви и моля, поздравете от нас вицегубернатора. Не очакваме никакви проблеми. Доскоро.

После с официален жест с ръка той повика обкичения с бижута арабин. Щеше да получи онова, което искаше, не като се опита да се слее с обстановката, а напротив, подчертавайки, че е чужденец. Щеше да се държи като важен американец, правителствен агент, който очаква всички чужденци да са на негово разположение и чиито екстратериториални привилегии са гарантирани от стотици договори и двустранни споразумения.

Арабинът се доближи до него с изражение, което издаваше нещо средно между сервилност и досада.

— Аз съм агент Белкнап — представи се американецът, след което подаде шофьорската си книжка от Вирджиния с такъв сериозен вид, сякаш бяха ключовете на града.

Арабинът се направи, че я е прочел, преди да му я върне.

— Разбирам — отговори той, давайки си вид, че разбира отговорността и сериозността на положението.

— Както видяхте, заедно с ДЕА (Службата за борба с наркотиците) имаме обща молба.

— Да, разбира се.

Арабинът все още се двоумеше дали да не извика някой по-висшестоящ.

— П.к. 11417 — обяви Белкнап като служител, който няма време за губене. — Ще ми покажете ли разположението й?

Лицето му бе сериозно; молбата бе направена без излишни „моля“, извинения и други любезности. Безцеремонният му подход щеше да разсее подозренията. Той не го придумваше, нито молеше за неговата дискретност, както би направил някой, който се опитва да се добере до информация, на която няма право. Нищо не подсказваше, че арабинът дори има правото да реши дали да удовлетвори молбата му. Точно обратното. Белкнап настояваше за нещо, което му се полагаше по силата на служебното му положение. По този начин искаше да разсее несигурността и притеснението на арабина; той нямаше да вземе грешно решение, защото никой не е искал от него да взема каквито и да било решения.

— А, — каза арабинът, след като му бе зададен много по-лесен въпрос, отколкото очакваше. — Това е в хотел „Палас“. На около два километра след разклона при Ал Халедж.

Мъжът направи плавно движение с ръка и Белкнап осъзна, че показва характерната форма на хотела, нещо като стъклен кит с централна кула, оформена като водосточна тръба.

— Точно това ме интересуваше — каза Белкнап, а арабинът го погледна почти с благодарност: Това ли е всичко?

След като Белкнап се върна в таксито, забеляза, че арабинът наднича през входната врата и изглежда озадачен от вида на бежовата кола. Той явно бе очаквал нещо по-официално. Но така или иначе, бе малко вероятно да сподели с някого онова, което му се случи. Ако наистина бе допуснал грешка, щеше да е по-добре никой да не разбере.

— А сега отиваме ли във водния парк? — попита шофьорът настойчиво.

— Сега отиваме в хотел „Палас“ — отговори Белкнап.

— Много добре — каза шофьорът. — Ще се сблъскате с кита на всички времена.

Широката му усмивка показа множеството дупки в устата му.

Таксиджията мина напряко през рибен пазар, където облечени в тюркоазени дрехи работници имигранти изкормваха риба с точността на метрономи, след което продължи по шосето „Шейх Зайед“, от двете страни на което се издигаха огромни лъскави сгради — Левиатан след Левиатан в стъклена кожа. Хотел „Палас“ бе сред най-новите и неземните. „Опашката“ функционираше като врата за коли. Таксито спря на дискретно разстояние от входа и Белкнап влезе във фоайето като човек с мисия.

Ами сега? Хотел „Палас“ сигурно разполагаше с около седемстотин стаи. Макар телефонното обаждане на италианското момиче да бе засечено чрез централен телефонен номератор, самият хотел също регистрираше телефонните разговори. Но мениджърите на „Палас“ със сигурност бяха много по-опитни от арабина в пощенската служба; те бяха свикнали да контактуват с посетители, ценяха ги заради репутацията им за дискретност, знаеха какво могат и какво не могат да поискат от тях властите.

Вътре във фоайето той се огледа и бързо разучи мястото. В центъра на огромното пространство имаше голям син аквариум. Но вместо екзотични морски създания, в него имаше оскъдно облечена жена в костюм на морска сирена, която плуваше с бавни обиколки в синхрон със синтезирана музика в стил ню ейдж, като сдържаните й движения трябваше да изглеждат мързеливи и безцелни; на интервали тя си поемаше въздух от кислородна тръба, боядисана в морскосиньо. Ако мюсюлмански фундаменталист влезеше във фоайето, сцената щеше да потвърди и най-лошите му подозрения за западната упадъчност. Но това бе почти невъзможно. Разстоянието в модерния свят не се измерваше в мили или километри, а в единици за социално разместване. Анклавът принадлежеше на свят, в който влизаха Антибите, Ист Хемптън, Позитано и Мустик. Това бяха неговите истински съседи. Анклав като „Палас“ нямаше нищо общо с геополитическата територия, известна като Близък изток. Сградата бе проектирана от архитекти от Лондон, Париж и Ню Йорк; ресторантът й се ръководеше от испански готвач със световна известност; дори администраторите и пиколата бяха британци, които говореха на основните европейски езици.

Белкнап се настани на тъмносин диван в ъгъла на фоайето и набра телефонен номер, този път истински. Свърза се след няколко минути. Спомняше си времето, когато международните разговори бяха заглушавани от различни шумове, сякаш човек чуваше водните течения, през които бяха положени презокеанските оптични кабели. В днешно време сигналът от една отдалечена точка на света до друга беше кристално чист — по-чист от телефонно обаждане от един квартал на Лагос до друг. Разпозна веднага гласа на Мат Гомес, а той разбра кой му се обажда.

— Говори се — каза младши агентът, — че двамата с Дивия Бил Гарисън сте се състезавали кой пикае по-надалече. Когато се случи нещо подобно, ние, останалите, си мислим, че вали дъжд.

— Във всеки живот трябва да падне малко дъжд — отвърна Белкнап. — Както казва Пат Бун.

— Пат Бун? Ами какво ще кажеш за Инк Спотс, братле?

— Имам нужда от услуга, дребен — каза Белкнап, а очите му шареха из фоайето.

Вътре в аквариума морската сирена продължаваше да прави уж мързеливите обиколки, като без съмнение смяташе наум почасовата си надница. Блажената й усмивка бе започнала да става някак напрегната.

— Всички обаждания може да бъдат проверени — напомни му Гомес.

— Знаеш ли колко много записи са се натрупали с годините? Записването е лесно, защото става автоматично. Но не и прослушването, никой не разполага с толкова човешки часове. Ще се възползвам от моя шанс, че никой не проявява специален интерес към теб.

— Твоят шанс, а моят шанс? Защото „когато мисля за теб, се излива нов порой“.

— Имам нужда да направиш онова, което направи Пат Бун: да ме покриеш.

— Можеш ли да гарантираш, че това е част от официално разрешена операция?

Усети трепване в гласа на Гомес.

— Взе ми думите от устата — отговори Белкнап и обясни на Гомес какво точно да направи. Що се отнася до услугите, които дължеше на Белкнап, младият агент не се нуждаеше от напомняне.

Във всички международни хотелски вериги винаги имаше някой, който да служи на американските шпионски агенции, улеснявайки получаването на специални услуги. Този вид бизнес даваше временен подслон на десетки хиляди пътуващи, между които понякога се прикриваха престъпници, дори терористи. В замяна на информация по неофициален път ЦРУ понякога предлагаше на хотелите, също неофициално, проверки на досиетата на някои от гостите, информация за опасности, свързани със сигурността, и други подобни.

Гомес нямаше да се обажда пряко на никого в „Палас“; той щеше да звънне на човек в Централата в Чикаго на холдинговата компания, която притежаваше хотела. Този човек на свой ред щеше да се обади на мениджъра на „Палас“. Пет минути по-късно мобилният телефон на Белкнап завибрира безшумно. Беше Гомес с името на помощник-мениджър, с когото бе установена връзка и на когото бе дадено да разбере, че трябва да окаже пълно съдействие на агент Белкнап.

Така и направи. Името му бе Ибрахим Хафез — дребен, добре образован мъж на трийсетина години, вероятно син на хотелиер, който ръководеше друг от величествените палати в емирството. Той не беше нито крайно впечатлен, нито враждебен към присъствието на американеца. Разговаряха в малък офис, скрит далеч от гостите. Беше уютно кътче със спретнато подредени купчини пощенски пликове и две снимки, явно на съпругата и новородената дъщеря на Хафез. Съпругата беше стройна, с лъчезарни черни очи. Тя се усмихваше, а изражението й бе едновременно безсрамно и някак засрамено. На помощник-мениджъра тя трябва да напомня кое е истинско в царството на измамата.

Хафез седна пред компютъра и въведе телефона в Рим. Минути по-късно на екрана се появиха търсените резултати. Този номер бе избиран пет-шест пъти.

— Можете ли да ми кажете номера на стаята, откъдето е набиран този телефон?

Момичето бе казало на родителите си, че е на „хубаво място“, което най-малкото беше твърде скромно описание. Ако бе гостенка на „Палас“, с нея се отнасяха като с кралска особа.

— Номерът на стаята? — помощник-мениджърът поклати глава. — Но… Всеки път е говорено от различна стая.

Той посочи редица от цифри с върха на писалката си.

Как беше възможно?

— Значи гостът се е регистрирал в няколко различни стаи?

Хафез го изгледа така, сякаш беше тъп. Поклати едва забележимо глава. Кликна няколко номера на стаи, отваряйки файлове с данни, които съдържаха името на всеки регистриран гост и продължителност на неговия или нейния престой. Всички имена бяха различни; всички бяха на мъже.

— Тогава искате да кажете, че…

— А вие какво мислите?

Беше декларация, при това не от най-любезните. Лучия Дзингарети работеше като проститутка — „компаньонка“ — и като се имаше предвид как снове из „Палас“, явно бе високоплатена. Ако понякога телефонираше от стаите на клиентите, които посещаваше — вероятно докато използваше банята — клиентите й едва ли щяха да вдигнат шум пред управата на хотела за допълнителните такси.

— Можеш ли да ми дадеш имената на момичетата, които работят в хотела?

Хафез го изгледа невярващо.

— Сигурно се шегувате? Хотел „Палас“ не извършва подобна дейност, как мога да ги знам?

— Искате да кажете, че си затварят очите?

— Вижте, тук идват богаташи от Запада да се забавляват. Ние им угаждаме по всякакъв начин. Сигурно сте забелязали във фоайето аквариума, в който плува по цял ден една шармута.

Шармута беше арабски жаргон за курва и Хафез почти изплю думата с нескрито отвращение. Той бе направил кариера, задоволявайки фантазиите на гостите, но нямаше намерение да се преструва, че одобрява това. Забеляза, че Белкнап разглежда снимката на жена му и с рязко движение я захлупи с лицето надолу. Не че се обиди: незабуленото лице на съпругата му не можеше да се гледа от непознати. Това бе жена, която се появяваше на обществени места забулена. Показването на цялото й лице и коса беше прегрешение, равняващо се на гола снимка.

— Перем ви мръсните чаршафи, чистим тоалетните и превръзките от менструацията на жените ви, да, правим всичко това, дори с усмивка. Но не очаквайте от нас да се радваме. Оставете ни поне това достойнство.

— Благодаря за фатвата. Но се нуждая от имена.

— Не знам нито едно име.

— Името на някой, който знае. Вие сте професионалист, Ибрахим. Едва ли в този хотел нещо става без ваше знание.

Хафез въздъхна.

— Има един пиколо, който сигурно знае. — Той набра петцифрен вътрешен номер върху телефонната конзола. — Конрад — каза Ибрахим. — Ела в офиса ми.

И отново не прикри неодобрението си. Без съмнение Конрад бе един от европейските служители, наложени му от чуждестранните собственици. Хафез явно го поставяше в една категория с мръсните чаршафи и употребените санитарни материали.

От говорителя на конзолата се чу глас на ирландец:

— Веднага идвам.

Конрад беше млад мъж с ръст на жокей, къдрава червена коса и с лъчезарна усмивка.

— Да, Брам — каза той на Хафез, поздравявайки го с шапката с козирка с надпис „Хотел «Палас»“.

Хафез не си направи труда да отговори на поздрава му.

— Ще трябва да отговориш на въпросите на този мъж — каза той строго на пиколото. — Тръгвам и ви оставям сами.

С лек поклон Хафез излезе от офиса.

Усмивката на Конрад изчезваше и се появяваше скорострелно, докато Белкнап го разпитваше, изражението му се променяше от озадачено и загрижено до заговорническо и похотливо, което беше еднакво противно за Белкнап.

— Е, каква курва търсиш, мой човек? — попита той накрая.

— Италианка — отвърна Белкнап. Млада. Мургава.

— Виж ти, виж ти — каза Конрад. — Колко си конкретен само. Мъж, който знае какво иска. Достойно за уважение.

Видимо обаче той беше объркан от намесата на Хафез.

— Познаваш ли някоя, отговаряща на това описание?

— Да видим — очите на Конрад показаха, че той пресмята нещо. — Всъщност имам точно такова маце.

— Кога мога да я видя?

Конрад погледна часовника на ръката си.

— Скоро — отвърна той.

— До един час?

— Мога да го уредя. Още нещо. Ако ще правиш парти, може да ти предложа някои екстри. Екстази, трева, каквото кажеш.

— Тя в хотела ли е в момента?

— Защо сега ми задаваш такива въпроси — каза Конрад, леко кимвайки, което означаваше „да“.

— В коя стая?

— Да не би да искаш тройка?

Белкнап пристъпи към дребния ирландец, сграбчи го за яката и го повдигна на няколко сантиметра от пода. Доближи лицето си до това на Конрад.

— Кажи ми проклетия номер на стаята — кресна той. — Или ще те предам на проклетите египтяни да те разпитат. Разбра ли?

— Схванах! — Конрад се зачерви, започвайки да разбира, че стърчи над главата му.

— Искаш да се намесиш в международно разследване, препоръчвам ти да си вземеш адвокат. А когато египетските ни приятели ти предложат електроди за тестисите, кажи „да“. Защото алтернативата е още по-ужасна.

— Четиринайсет петдесет, сър. Четиринайсетият етаж, вляво от главния асансьор. Ще ви моля само да не ме замесвате.

— Само да не се обадиш да ги предупредиш.

— След като ми казахте за електродите? Не мисля, приятел. — Последва силен кикот, който трябваше да демонстрира непукизма му, но се получи точно обратното. — Това си бяха вълшебни думички. Напълно ясни.

Белкнап протегна ръка.

— Дай ми ключа — нареди той.

С неохота пиколото му подаде електронната карта. После се засуети по начин, характерен за някои обслужващи професии, сякаш очакваше бакшиш.

— Електроди за скротума, не забравяй. — Белкнап прошепна думите, отдалечавайки се с бързи крачки.

След по-малко от четири минути той се озова пред стая 1450, на две трети разстояние от централната кула на хотела. Поспря пред вратата, не чу нищо. „Палас“ беше добре проектирана сграда, построена от първокачествени материали. Пъхна картата в процепа, изчака лампичката да светне зелено и завъртя топката. Вътре щеше да открие Лучия Дзингарети, единствената му следа. Дръж се, Джаред — каза си той наум. — Идвам.

 

 

Андреа Банкрофт имаше намерение да разчисти бюрото си в „Грийнич екуити груп“, но когато седна там, я споходи друга мисъл. Можеше да се възползва от оборудването, в офиса. Колегите й съжаляваха, че се разделят с нея, така че едва ли щяха да й забранят да прекара своя последен ден както поиска.

Имаше и още нещо. Тя продължаваше да мисли върху онова, което й каза нейният безименен посетител: „напомняш ми на майка си.“ Какво можеше да означава това? Дали не започваше да става подозрителна? Вероятно беше резултат от някаква забавена реакция на скръб от смъртта на майка й, или от разтърсващата неочакваност на завещанието на Банкрофт — но не би трябвало, тя не беше истерична. Не беше такъв човек. Макар че въобще не беше сигурна какъв човек е вече.

Ти си професионалист. Прави онова, за което си обучена. Фондацията беше в крайна сметка друга организация — корпорация с идеална цел — а тя умееше да анализира корпорации, да разследва компании — частни и публични, да надникне под изрядните им документи и съобщения за медиите. Тя можеше дори да хвърли едно око и на самата фондация „Банкрофт“.

Разположена пред компютъра на бюрото й, тя се разходи из поредица база данни. Организация с идеална цел, регистрирана в САЩ — дори частна като фондация „Банкрофт“ — трябваше да се съобразява с различни закони и разпоредби; сред задължителните федерални документи бяха уставът, правилата и идентификационните номера на някои от старшите служители.

След като разглежда близо два часа електронните документи, Андреа стигна до заключението, че фондацията — поне формално — беше комплекс от отделни инкорпорирани звена. Имаше „Банкрофт имоти“, „Банкрофт филантропски тръст“, „Банкрофт семеен тръст“ и прочие. Фондовете сякаш течаха през тях като през тръбопровод.

Наблюдаваше своите колеги наоколо — бивши колеги, коригира се тя, — които работеха усилено на бюрата си. Приличаха на роботи — нещо, което тя не бе забелязала досега; седяха до бюрата си, натискаха с пръсти клавиатурите, говореха по телефона — изпълнявана стотици задачи чрез три или четири основни движения, които повтаряха по цял ден.

С какво съм по-различна от тях? — помисли си тя. — Върша същите неща. Отвътре изглеждаше различно, това бе всичко. Изглежда различно, когато знаеш, че онова, което вършиш, наистина е важно.

Телефонът й звънна и прекъсна мислите й.

— Хей, момиче! — Мекият баритон на Брент Фарли прозвуча по най-подкупващ начин. — Аз съм.

Гласът й бе абсолютно равнодушен.

— Какво мога да направя за теб?

— С колко време разполагаш? — отговори той жизнерадостно. — Виж, не ми харесва начинът, по който се разделихме. Трябва да поговорим, съгласна ли си?

— И за какво? — попита тя, установявайки, че не й струваше никакви усилия да запази студения и дистанциран тон.

— Хей, не бъди такава, Андреа. Виж, имам два билета за…

— Любопитна съм само — прекъсна го тя — как така изведнъж реши да ми се обадиш? Защо сега?

Той се запъна.

— Защо — защо ти звъня? Никаква конкретна причина — излъга Брент. В същия миг тя разбра, че той е чул за нея. — Просто, както казах, мисля, че трябва да поговорим. Може и да подновим връзката си. Но, каквото и да стане, първо трябва да поговорим.

Защото неочаквано „незначителното“ момиченце струва повече, отколкото ти някога ще спечелиш?

— Наистина трябваше да поговорим — отвърна тихо тя. — И благодаря на Бога, току-що го направихме. Довиждане, Брент. Моля те да не ми звъниш повече.

Тя затвори телефона и почувства, че си е отмъстила, беше развълнувана и някак странно уморена.

Отиде до машината за кафе и махна на Уолтър Сакс, техническия гуру на фирмата, който спореше с един асистент на тема десертно блокче „Гранола“. Беше интелигентен мъж и отличен архивист. Сакс изпитваше странно удоволствие да се прави на напълно безразличен към онова, с което си изкарваше хляба; правеше го добре, но го намираше за изцяло фасулска работа.

— Хей, Уолт — каза тя. Здраво работиш или работата е здрава?

Той обърна продълговатата си триъгълна глава към нея и запримигва силно, сякаш нещо бе заседнало в контактните му лещи.

— Движението на системата тук е нещо, което правя насън и с лявата ръка или ако се замисля, с лявата ръка, докато спя. А най-точно казано, достатъчна е изтръпналата лява ръка на спящия Уолт Сакс. Съжалявам, Андреа, днес не се чувствам във форма. Причината е отравяне с десертно блокче „Гранола“. Знаеш ли, че тези десертни блокчета съдържат главно царевичен сироп? — той отново премигна.

— Ще се видим, Уолт — каза тя и се върна на бюрото с чаша кафе с каймак.

Андреа зареди още документи и електронни файлове. Сложната структура на фондацията представляваше интелектуално предизвикателство. Тя се опита да бъде бдителна както за дребните нередности, така и за по-мащабните модели. Докато четеше федералните документи от последното десетилетие, с учудване установи, че сред служителите в основната фондация е фигурирало и името на собствената й майка, Лора Пери Банкрофт.

Беше шокиращо. Как така майка й, която ненавиждаше всичко, свързано с фамилията, е работела като служител във фондацията? Андреа се зачете още по-внимателно в документите и забеляза нещо още по-странно. Майка й бе напуснала поста си ден преди автомобилната катастрофа, в която загина.

Дубай, Обединени арабски емирства

В ъгъла на тъмната стая някакъв мъж се бе разположил в меко кресло, тапицирано в тъмносиньо кадифе; върху него седеше гъвкава млада жена. Когато вратата зад Белкнап се затвори, мъжът, около шейсетте години, със загоряло от слънцето лице, гладко обръсната глава, със светлоруси косми по гръдния кош и увиснали гърди — се изправи рязко, отблъсквайки от себе си жената, която се просна на пода.

— Момичето има ново ръководство — измърмори Белкнап.

— Какво, по дяволите, става? — мъжът говореше с шведски акцент. Той явно предположи, че е измамен, че проститутката е в комбина с появилия се в стаята мъж. Това бе предположение на човек, който често пътува и има опит в търговията със секс, без да храни каквито и да било илюзии за човешката низост. — Изчезвай от стаята ми, по дяволите!

— Защо не ме изхвърлиш, а? — отговори Белкнап.

Възрастният мъж огледа добре противника си; беше бизнесмен, свикнал да премерва рисковете и да действа подобаващо. Вземайки бързо решение, той грабна портфейла си и купчината дрехи и бързо се изниза от стаята.

— Няма да получиш нито едно евро повече от мен — изсъска той на момичето пътьом.

Когато Белкнап се обърна към момичето, то вече не лежеше на пода, а се бе наметнало с копринен халат и стоеше със скръстени ръце.

— Лучия Дзингарети? — попита той.

По лицето й премина уплаха. Тя знаеше, че е безпредметно да отрича.

— Кой сте вие? — попита тя с гърлен италиански акцент.

Той пренебрегна въпроса и.

— Родителите ти нямат представа, нали?

— Какво знаете за родителите ми?

— Говорих с тях вчера. Безпокоят се за теб.

— Говорили сте с тях — гласът й бе задгробен.

— Както и ти. Само дето ги обсипваш с лъжи. Не си дъщерята, която те си представят.

— Какво знаете за тях или за мен?

— Те са добри хора. Доверчиви. От типа хора, от които такива като теб се възползват.

— Как смеете да ме съдите? — извика италианското момиче и се изплю. — Онова, което правя, го правя заради тях.

— Това включва ли убийството на Халил Ансари?

Момичето пребледня. Отпусна се върху синьото кресло и заговори с тих глас.

— Обещаха ми много пари. Родителите ми се трепаха от работа цял живот и какво постигнаха? Те ми казаха, че ако направя каквото ми наредят, ще мога да осигуря на родителите си луксозен живот до края на дните им.

— Те?

— Те — повтори упорито момичето.

— И ти също, няма съмнение. Къде в крайна сметка те отведоха?

— Не на място като това — отговори тихо момичето. — Не където обещаха. Място, което въобще не подхожда за човешко същество. Като за животни.

Тя изглеждаше смутена, че те не бяха спазили обещанията си. Докато според Белкнап най-голямата загадка бе, че са оставили момичето живо. Защо бяха толкова сигурни, че момичето ще си трае?

— Това бе изненада за теб, така ли? — попита той внимателно.

Тя кимна мрачно.

— Когато ме докараха със самолет в Дубай, ми казаха, че ще е временно, докато се уталожат нещата. Просто за малко да се покрия. Да ми осигурят безопасност. После обаче ми казаха, че трябва да работя. Да си покривам разходите. Иначе ще ме пратят на улицата или ще ме убият. Никакви пари. Никакви документи за самоличност.

— Била си пленничка.

— След един ден ме изведоха от хотела. Откараха ме в… публичен дом в покрайнините на Дубай. Казаха ми, че трябва да върша тази работа, че клиентите не бива да се оплакват. Иначе… — Заекваше и се запъваше, беше жертва на сексуално насилие, която се опитваше да сподави и падението, което е била принудена да приеме. — Но ми казаха, че в края на годината ще бъда свободна. След една година, казаха те, Лучия ще осигури собствения си билет. Ще гарантира живота на всички ни.

— Твоя и на родителите ти — каза Белкнап. — Ще ви гарантират живота. И ти им повярва?

— Защо да не им повярвам? — попита гневно италианското момиче. — На кого другиго да вярвам?

— Когато те накараха да отровиш Ансари, не те предупредиха, че ще завършиш в публичен дом, нали?

Мълчанието й бе знак на съгласие.

— Веднъж са те излъгали. Наистина ли вярваш, че не те лъжат и сега?

Лучия Дзингарети не отговори нищо, но той забеляза по лицето й обзелите я съмнения. Белкнап лесно можеше да си представи какво се е случило. Беше явление, характерно за сродните престъпни организации, всяка от които имаше конкретни изисквания. В Дубай красотата на момичето беше с голяма стойност за онези от тях, които предлагаха сексуални услуги на богати туристи и други посетители. Още повече че тя бе момиче за услуги. Мнозина араби така или иначе си мислеха, че такова момиче може да бъде само шармута. Нито пък бе в позиция да се пазари, както сама признаваше, те знаеха какво е направила. Деянието не ги задължаваше с нищо към нея, както бе предположила; то я поставяше в ръцете им.

— И ти продължаваш да ги укриваш, хората, които са те принудили да стигнеш до такова падение?

— Не е твоя работа да ми говориш за падение — нацупи се Лучия Дзингарети и се изправи на крака. — Не е твоя работа.

— Кажи ми кои са те — продължи да упорства Белкнап.

— Не трябва да се месиш.

— Кажи ми кои са те — повтори той още по-настоятелно.

— За да не съм в техните, а в твоите лапи? Мисля да се възползвам от шанса си. Да, мисля да се възползвам от шанса, много благодаря.

— По дяволите, Лучия…

— Какво трябва да направя, за да си тръгнеш? — попита момичето. Гласът му стана задъхан и страстен. — Какво мога да ти предложа?

С едно движение на раменете тя остави халата да падне на пода и остана пред него гола. Усещаше топлината на тялото й, аромата на сладката й кожа. Гърдите й бяха малки, но идеално оформени.

— Нищо не можеш да ми предложиш — отвърна презрително Белкнап. — Тялото може да плати много неща. Но не и във валутата, която аз приемам.

— Моля те — каза тя, мъркайки като коте.

После пристъпи към него, галейки гърдите си с едната ръка. Движенията й бяха чувствени, но мотивирани от мисълта за оцеляване. Присви очите си съблазнително, след което неочаквано се облещи.

Белкнап видя червеното петно, което цъфна в средата на челото й, половин секунда преди да чуе тих пукащ звук зад себе си. Той се хвърли на пода и се претърколи зад голямото легло.

Някой стреля с оръжие със заглушител, затваряйки завинаги устата на Дзингарети.

Припомни си какво бе успял да зърне от нападателите, насили се да събере отделните фрагменти в едно цяло. На вратата… имаше двама мъже, въоръжени с автоматични пистолети с дълги цеви и оптични устройства. И двамата имаха къси черни коси. Единият бе облечен в черно яке от изкуствена материя и имаше смъртоносния поглед на акула чук — явно беше наемник ветеран със забележителни умения. Точен изстрел с пистолет в стая бе непостижим за повечето професионалисти. Белкнап видя отраженията на двамата мъже върху поставката на металния лампион на пода. Движеха бързо оръжието пред себе си, но бяха пристъпили само няколко крачки в стаята. Внимаваха далеч повече, отколкото Белкнап би внимавал на тяхно място. Поне единият от тях трябваше да се възползва от елемента на изненада и да нахълта в стаята.

Техните движения му подсказаха ясно едно нещо. Търсеха него. Задачата им нямаше да бъде изпълнена изцяло, ако не размажеха и мозъка на Белкнап.

Белкнап се промъкна под леглото на ръка разстояние от единия нападател. Протегна ръката си, свита като кука, и удари с всичка сила.

Беше рисковано действие: току-що издаде местоположението си.

Мъжът се строполи тежко на пода. Белкнап измъкна оръжието му и секунда по-късно стреля в него. Бой от близко разстояние е като скоростен шах. Спираш да мислиш и губиш. Бързината на реакцията е от съдбоносно значение. Усети как струя топла кръв плисна лицето му. Къде ли се намираше вторият нападател, онзи, който покриваше другия ъгъл на стаята?

Белкнап сграбчи тялото на убития мъж и го повдигна във въздуха. Внезапното движение предизвика стрелба, както очакваше, едно бързо ра-та-тат, при което вероятно бе изпразнен целият пълнител и се разбра точното местоположение на мъжа. Белкнап настрои новопридобитото оръжие на единична стрелба и натисна спусъка. Точността на изстрела важеше много повече от обема. По-добре да натисне няколко пъти, отколкото да се озове с празен пълнител.

Викът на мъжа му подсказа, че куршумът го е засегнал, но не някой жизнен орган.

После дочу звук от счупване на стъкло и нова двойка мъже нахлуха в стаята от балкона отвън. Белкнап издърпа мъртвото тяло върху себе си. Усещаше топлината на трупа, острата миризма на неговата пот. Хората от групата му не можеха да бъдат сигурни, че е мъртъв, така че нямаше да стрелят свободно към него. Това щеше да осигури на Белкнап само няколко секунди, но секунди от които се нуждаеше.

Единият от новодошлите — висок, як и мускулест — носеше бойна жилетка и компактно автоматично оръжие „Хеклер и Кох МР5“, известно като „метла“. Той изстреля един откос върху матрака. Никой, който се криеше долу, не би оцелял. Беше емоционална предпазна мярка, помисли си Белкнап, докато произвеждаше внимателно прицелени изстрели в гръдния кош на всеки от мъжете в интервал от една секунда. Бяха почти еднакви на ръст за негово удобство; нагласянето между двата изстрела беше съвсем слабо.

Белкнап чу как раненият мъж, когото забрави, постави нов пълнител в пистолета си. Мамка му! Грешка, която не трябваше да си позволява.

С мълниеносна бързина той насочи пистолета и натисна спусъка, съзнавайки, че успехът или провалът ще зависят от следващите части от секундата. Видя как единственият останал куршум се заби в гърлото на нападателя и как мъжът се свлече на пода. Ако се бе забавил с части от секундата, куршумът щеше да е изстрелян от неговата жертва и Белкнап, а не нападателят щеше да е последният повален.

Белкнап се изправи на крака и му се зави свят от касапницата около него. В хотелската стая лежаха труповете на четирима силни млади мъже — хранени и обучавани поне две десетилетия със скъпоструващи тренировки. Мъртви. Мъртво бе и едно красиво момиче, едва станало жена, силно привързано към своите трудещи се родители, на които светът никога не бе давал почивка. Мъртви. Човешки животи, превърнати в купчини месо. Ако бяха навън, а не в прохладата, поддържана от климатика в този стъклен кит, мухите вече щяха да кръжат и да кацат отгоре им. Белкнап току-що бе убил четирима добре въоръжени мъже и остана жив. Боят отблизо бе истинско изкуство, а той имаше много по-голям опит от своите противници. И все пак не изпитваше чувство за завоевание, чувство за победа. По-скоро го обзе дълбоко чувство на празнота.

Ако не се отнасяме към смъртта с уважение — обичаше да казва Джаред, — тя ще си отмъсти подобаващо.

Прекара следващите три минути в претърсване на убитите мъже. Имаха портфейли, тъпкани с фалшиви лични карти, предназначени за бърза смяна на самоличностите. Накрая, в малкото джобче на бойната жилетка на единия нападател откри лист хартия, сгъната на тънко руло. Върху него имаше списък с имена.

Белкнап избърса кръвта от лицето си в банята и бързо се изниза от хотела. Едва след като нае раздрънкан джип от намиращия се наблизо гараж за коли нед наем и го подкара, се зачете в списъка.

Познаваше няколко от имената. Неотдавна убит репортер на италианския вестник „Република“. Магистрат от Париж, за чието убийство също неотдавна писаха вестниците. Повечето от останалите имена на хора, набелязани да бъдат убити, не му говореха нищо. Едно от тях обаче бе Лучия Дзингарети.