Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (7)

Пета глава

Докато Андреа си проправяше път по гористата пътека към къщата на Пол Банкрофт, в главата й нахлуваха объркани, полуформулирани мисли. Въздухът ухаеше на лавандула, дива мащерка и зелена трева, които очертаваха нежно леко издигнатите насипи, разделящи дискретно един имот от друг. Къщата на Банкрофт хармонираше по стил на сградата на фондацията. Подобно на централата на фондацията, фасадите й от старовремски тухли и червен пясъчник се сливаха с пейзажа по начин, който правеше сградата да изглежда още по-внушителна, когато най-после очертанията й започнаха да стават ясни и човек осъзнаеше каква голяма част от нея всъщност е била напълно видима.

На входа Андреа бе посрещната от жена на около петдесет години в униформа; косата й бе смесица от червено и сиво, широките й бузи бяха покрити с лунички.

— Вие трябва да сте госпожица Банкрофт? — попита тя с едва доловим акцент на ирландка, която е прекарала по-голямата част от живота си в Америка. Нюейла, май така се казваше. — Господинът ще слезе долу веднага. — Тя погледна Андреа изучаващо, след което почти веднага погледът й стана одобрителен. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Нещо за хапване?

— Не, благодаря — отвърна колебливо Андреа.

— Какво ще кажете за едно леко шери? Господинът го харесва доста сухо, ако това ви устройва. Няма нищо общо с лепкавата течност, с която съм израснала.

— Звучи чудесно — каза Андреа.

Слугите на един милиардер се предполагаше да бъдат строги и официални. Но ирландката се държеше непринудено и това явно бе резултат от начина на държане на нейния работодател. Пол Банкрофт очевидно не си падаше по официалностите. Не беше от онези, които държаха домашната прислуга да трепери от страх да не сгреши.

— Ей сега ще донеса едно шери — каза ирландката. — Аз съм Нюейла, междупрочем.

Андреа се здрависа с нея и й се усмихна, започвайки да се чувства добре дошла.

Докато се занимаваше със своята чаша шери, Андреа започна да разглежда картините и снимките, които висяха върху стените на облицованото в тъмно дърво фоайе и в салона до него. Разпозна някои от образите и някои от художниците; други, не по-малко пленителни, бяха неизвестни за нея. Откри, че се е прехласнала по черно-бялата рисунка на грамадна риба на някакъв бряг, толкова голяма риба, че рибарите, които я бяха наобиколили със стълби и ножове, изглеждаха като джуджета. От устата й се изсипваха десетина по-малки риби. От мястото, където един от рибарите бе разрязал корема на рибата левиатан, се бяха изсипали още по-малки риби.

— Поразителна е, нали? — дочу гласа на Пол Банкрофт.

Андреа разглеждаше картината толкова съсредоточено, че не разбра кога е дошъл.

— От кога е? — попита Андреа, обръщайки се.

— Това е рисунка с туш на Питер Брьогел, стари, от 1556. Нарекъл я е „Голяма риба яде малки риби“. Висеше в „Албертината“ във Виена. Но като теб и аз бях привлечен от нея.

— И я погълнахте цялата.

Пол Банкрофт се разсмя отново чистосърдечно, с цялото си тяло.

— Надявам се, нямаш нищо против да вечеряме рано — каза той. — Момчето е на такава възраст още, че има час за лягане.

Андреа усети, че нейният домакин нямаше търпение да я запознае със своя син. Тя си спомни за една приятелка, чието дете страдаше от синдрома на Даун — кротко, слънчево, усмихнато дете, обичано от своята майка, която се гордееше с него, но на някаква тъмна, непризната плоскост изпитваше също лек срам… срам, който пораждаше на свой ред срам.

— Брандън, нали така?

— Да, Брандън. Той е… ами, специален, както ти би казала. Малко необикновен. В добрия смисъл, иска ми се да вярвам. Може би е горе пред компютъра и си разменя имейли с неподходящи хора.

Пол Банкрофт също държеше малка чаша с шери в ръка. Беше свалил сакото си, а жилетката му го правеше да прилича още повече на професор.

— Добре дошла — каза той и вдигна чашата си за тост.

Двамата се настаниха в меките кожени фотьойли пред незапалената камина. Дъбовите облицовки, старите и износени персийски килими, обикновените дървени подове, потъмнели с времето: всичко изглеждаше без възраст, спокойно, излъчващо лукс, който се подиграваше на лукса.

— Андреа Банкрофт — каза той, подчертавайки съгласните. — Научих това-онова за теб. Учила си икономическа история, нали?

— Две години в Йейл. Две и половина. Така и не завърших дисертацията си.

Шерито беше бледомалиново на цвят. Тя отпи една глътка и вкусът се разля в устата и ноздрите й. Имаше лек аромат на карамел, великолепен вкус на ядки и пъпеш.

— Нищо чудно, като се има предвид независимото ти мислене. Там не ценят подобно качество. Твърде много независимост поражда дискомфорт, особено за разните гуру, които не вярват особено на онова, което говорят.

— Можех да кажа, предполагам, че съм искала да бъда по-близо до-истинския живот. Но унизителната истина е, че напуснах, защото исках да печеля повече пари.

Тя замълча, ужасена, че е изрекла това на глас. Добро начало, няма що, Андреа. Да не забравиш да му кажеш за продажбата на фабриката, до която шофира цели два часа миналия уикенд.

— Да, нашите средства определят и предпочитанията — отвърна нейният братовчед безгрижно. — Ти си не само реалист, ти си също честна. Две неща, които не се срещат често в пакет. — Той погледна встрани. — Вероятно ще е непочтено от моя страна да изразя голямото си неодобрение за моя покоен братовчед Рейнолдс, но както утилитаристът Уилям Годуин пише в края на осемнайсети век: „Каква магия се съдържа в местоимението «мое», че да отрича решенията на вечната истина?“ Обстоятелствата, при които твоята майка си е тръгнала, е нещо, което научих неотдавна за мое съжаление. Но… — Той поклати глава — това е тема за друг разговор.

— Благодаря — каза Андреа, която изведнъж се почувства неудобно и изгаряше от желание да сменят темата.

Не можеше да не си припомни дрешниците, пълни със скъпи дрехи, стремежите си, гордостта, с която изплащаше до цент вноските по кредитните си карти всеки месец. Сега й се струваше направо абсурдно. Щеше ли да напусне университета, ако не се нуждаете от пари? Нейните научни съветници я насърчаваха да не го прави; те бяха убедени, че много скоро ще се върне по обратния път, ще вземе същите решения и ще направи същите компромиси като тях. Междувременно студентските й заеми ставаха все по-обременителни; тя се задушаваше от сметките, които трудно плащаше, от дълга по кредитната карта, който обслужваше с минимални вноски, които ставаха по-големи всеки месец. Може би подсъзнателно бе жадувала за живот, при който няма да чете дясната колонка с цените на менютата, за живот, който й е принадлежал по право.

Връхлетя я за миг странно усещане за негодувание, когато се сети за онези „практични“ решения и светски компромиси, които бе направила — и за какво? Заплатата й като анализатор на ценни книжа бе значително по-голяма от онова, което можеше да очаква като младши преподавател във факултета, но сега виждаше, че става дума за банална сума. Със своето тъпо и вманиачено съсредоточаване върху обезценяванията бе обезценила себе си.

Когато вдигна очи, осъзна, че Пол Банкрофт говореше.

— Знам какво е да загубиш близък. Смъртта на жена ми бе съкрушителна и за мен, и за сина ми.

— Сигурно е било така — промърмори Андреа.

— Алис беше двайсет години по-млада от мен. Логично бе тя да ме надживее. Тя да бъде облечена в черно на моето погребение. Но стана така, че изтегли отчупената сламка в някаква жестока генетична лотария. Това те кара да си дадеш сметка колко крехък е човешкият живот. Невероятно издръжлив и невероятно крехък.

— Като на падаща звезда, нали?

— Така е. — Той отново отпи от бледомалиновото шери. — Трябва да ми простиш, че ти развалих настроението. Тази седмица се навършват пет години от смъртта й. Единствената ми утеха е, че онова, което остави след себе си, ми е най-скъпо от всичко.

Дочу се звук от тичащи тежки стъпки — някой прескачаше по две стъпала наведнъж, след което скочи на площадката.

— За него говорим — каза Пол Банкрофт. Той се обърна към момчето, застанало под входната арка на салона. — Брандън, бих искал да се запознаеш с Андреа Банкрофт.

Кичур къдрава руса коса бе първото, което тя забеляза, а после бузите като ябълки на момчето. Очите му бяха безоблачно сини, а чертите му фини и симетрични като на баща му. Беше изключително хубаво момче, дори красиво, реши тя.

То се обърна към нея и лицето му засия в усмивка.

— Брандън — каза то и протегна ръка. — Радвам се да се запознаем.

Гласът му все още не бе придобил дрезгавината на порасналия мъж, но беше по-дълбок от детския. Младеж без брада, биха казали древните, но с подчертано потъмняване над горната устна. Все още не беше мъж, но не беше вече и дете.

Ръкостискането му бе сухо и силно; беше малко срамежлив, но не стеснителен. Отпусна се на близък фотьойл, без да премести погледа си от нея. Андреа не долови нищо от неприязънта, която децата на тази възраст изпитват към гостите. Момчето изглеждаше неподправено любопитно.

Самата тя бе любопитна. Брандън беше облечен в синя риза и сиви панталони с много ципове и джобове, стандартно облекло за момчетата на неговата възраст.

— Баща ти предположи, че си разменяте имейли с неподходящи хора — каза Андреа.

— Соломон Агронски замалко щеше да ме победи — каза Брандън весело. — Правехме НАГ-и и аз замалко щях да отпадна. Но ми даде възможност да си върна позицията.

— Това някаква игра ли е?

— Бих искал — отговори Брандън. — НАГ — това е нещо като насочени ациклични графи.

— А този Соломон Агронски? — подкани го Андреа, все още неразбираща.

— Даде ми възможност да си върна позицията.

Пол Банкрофт кръстоса краката си, изглеждайки развеселен.

— Той е един от най-големите математически логици. Ръководи Центъра за логика и информатика в Станфорд. Двамата водят доста усилена кореспонденция, ако това е точната дума.

Андреа се опита за прикрие удивлението си. Това бе само подобие на синдрома Даун.

Момчето подуши шерито в чашата й и се намръщи.

— Гадост — каза то. — Не искаш ли малко спрайт вместо това. Аз ще си налея.

— Не, благодаря, това ми харесва — отговори Андреа усмихнато.

— Щом искаш. — После той щракна с пръсти. — Знам какво можем да правим. Да поиграем баскетбол.

Пол Банкрофт и Андреа се спогледаха.

— Страхувам се, че той си мисли, че си дошла да си играеш с него.

— Хайде, сериозно — настоя Брандън. — Искаш ли да ми покажеш как играеш? Докато е светло.

Пол повдигна вежди.

— Брандън — каза той на своя син, — тя току-що дойде и не е облечена подходящо за игра, нали виждаш?

— Ако имах подходящи обувки — каза Андреа извинително.

Момчето веднага се оживи.

— Размер?

— Седем и половина.

— Което отговаря на мъжки размер седем. Всеки номер е по-голям с една трета от инча, като се започне от три и единайсет дванайсети инча. Знаехте ли?

— Главата на Брандън е пълна с най-невероятни неща — каза баща му.

По погледа му личеше, че обича сина си безумно.

— Някои дори отговарят на истината — изцвърча момчето. — Остър ум! — обяви то и скочи от стола си. — Нюейла носи осми номер. Съвсем малка разлика, нали?

Брандън изтича по коридора и отдалеч се провикна:

— Нюейла, може ли да заемеш на Андреа чифт маратонки? Много те моля. Много, много, много те моля.

Пол Банкрофт й се усмихна.

— Много е находчив, а?

— Той е… забележителен — отговори Андреа.

— Вече има сертификат на международен шахмайстор. Аз стигнах до този ранг на двайсет и две години. Хората казваха, че съм бил умен. Но не може да става и сравнение.

— Международен шахмайстор? Повечето деца на неговата възраст прекарват времето си, като играят на автокрадци на своите плейстейшън.

— Виж. Брандън всъщност го прави. Той непрекъснато играе на „Сим Сити“. Не бива да се забравя, че той е просто дете. Има интелектуалната мощ да прави значителни приноси в десетина области, но… е, ще видиш. Той също така е дете. Обича видеоигри и мрази да си подрежда стаята. Той е американче на тринайсет години. Благодаря на Бога.

— Налага ли се да му обяснявате откъде идват бебетата?

— Не, но той задава доста конкретни въпроси за молекулярната основа на ембриологията — върху лицето на учения се появи доволно изражение. — Той е онова, което наричат чудо на природата.

Брандън се върна в салона, подскачайки радостно, с чифт маратонки в едната си ръка и зелени гащета в другата.

Баща му премигна.

— Можеш да откажеш — каза й той.

Андреа се преоблече в банята над фоайето.

— Имаш пет минути — каза тя на Брандън, след като се появи. — Достатъчно време да ми покажеш какво можеш.

— Добре. Искаш да видиш как стрелям?

— Давай, хлапе — викна тя с безизразното лице на децата, които играят баскетбол на улицата. — Хайде да те видим.

Игрището — циментова площадка, очертана с бели линии, се намираше зад висока ограда от жив плет встрани от къщата.

— Искаш да ми излезеш със старите си училищни номера, а? — каза момчето и стреля с топката зад линията. Тя докосна ръба на коша, но не влезе. Андреа се втурна и отне топката с бързо шмугване. Беше играла баскетбол в гимназията и все още си спомняше основните техники.

— Просто си играя играта — отвърна Андреа.

Брандън притича до кръга и пое рикоширалата топка; беше неопитен и необигран, но с учудваща координация за момче на неговата възраст. Той внимателно наблюдаваше стойката й, когато тя мушна топката през мрежата, и имитираше движенията й. Всеки път, когато стреляше, я копираше все по-умело. Когато се върнаха в къщата — тя настоя да спазят уговорката за петминутна игра — бузите и на двамата бяха зачервени. Андреа свали маратонките и късите панталони в малка стаичка до страничен салон за гости — колко ли още имаше в къщата? — и се върна в дневната с кожената гарнитура.

Вечерята беше простичка, но вкусна — супа от киселец, риба на грил, ориз с пикантни подправки и салата от марули, а Пол Банкрофт върна разговора им към темите, които обсъждаха преди това, без предисловия.

— Ти си жена с много способности — каза той и намигна. — Как го наричаха? Владеене на топката. Бих казал, че го можеш. Умение, което се отнася както до аргументацията, така и до състезателния дух.

— Човек просто трябва да не изпуска топката от очи — каза Андреа. — Да гледа пред себе си.

Пол Банкрофт наведе главата си.

— Май Хъксли беше казал, че разумът е чисто и просто способността да виждаш онова, което е пред очите ти. Но това не е точно така, нали? Умопобърканите виждат онова, което смятат, че е пред очите им. Разумът е способността да виждаш онова, което е пред очите на другите. Именно това е и общото, което имаме. И което прави самото умение толкова необичайно. — Изражението му стана сериозно. — Ако човек се замисли за историята на нашия вид, се шокира от начина, по който злото — институции и практики, за които всички признаваме, че са нетърпими — са насърчавани от векове. Робството. Подчинението на жените. Прекомерното наказание за безобидни действия, които не вредят никому. Всичко това трудно може да се нарече представление за назидание. Но Джереми Бентам преди двеста години е назовал много правилно всичко. Той е един от малцината мъже от своето поколение, които наистина принадлежат към нашата нравственост на модернизма. Всъщност той е неин баща. И всичко започва с простичко утилитарно прозрение: да се минимизира човешкото страдание и никога да не се забравя, че всеки човек е ценен.

— Представата на татко за благотворителност — каза Брандън. — Ами идеята, че трябва да се отнасяме към другите като към цел, а не като към средство?

Пол срещна погледа на Андреа.

— Той чете Кант. Германски мистицизъм, като се замислиш. Разваля мозъка, уверявам те. По-зле от играта „Голяма автомобилна кражба“. Трябвало да сме съгласни да имаме различни мнения.

— Значи и вие имате проблем с бунта на младите, а? — усмихна се Андреа.

Брандън вдигна очи от чинията си и й върна усмивката.

— Какво те кара да мислиш, че това е „проблем“?

Изведнъж се чу бухането на далечен бухал. Пол Банкрофт погледна през прозореца, където се очертаваха силуетите на високи дървета сред полумрака.

— Бухалът на Минерва, както казва Хегел, лети само на свечеряване.

— Мъдростта идва твърде късно — каза Брандън. — Само не разбирам как така бухалът се е сдобил с репутация за мъдрост. Един бухал в действителност е ефективна машина за убиване. Това е нещо, в което наистина го бива. Лети почти безшумно. Слухът му е като на радар. Виждала ли си как лети бухал? Вижда се как размахва огромните си крила и сякаш някой загася звука. Това е, защото бухалите имат пухкави пера по повърхността на крилата, които разбиват звука на фучащия въздух.

Андреа наклони глава.

— Значи не го чуваш да идва, докато не стане късно.

— Точно така. Освен това с върха на хищните си нокти упражнява огромен натиск, така че, докато го усетиш, си вече история.

Андреа отпи глътка от обикновения и освежаващ „Ризлинг“, който Нюейла им поднесе. — В такъв случай не е мъдър. Просто смъртоносен.

— Ефективен, що се отнася до съотношението средства-цел — намеси се Пол Банкрофт. — Някои казват, че в това има някакъв вид мъдрост.

— И вие ли сте един от тях?

— Не, но ефективността има своето място. Макар че твърде често се смята, че да се говори по този начин, е безсърдечно, дори когато е в служба на доброто. Ти спомена преди това за превратните последици, Андреа. Това наистина може да бъде заплетена тема. Защото, след като приемеш логиката на консеквенциализма — идеята, че за делата трябва да се съди по техните последици — осъзнаваш, че загадката излиза извън въпроса за добрите дела с лоши последици. Човек трябва да се замисли също върху загадката, която представляват лошите дела с добри последици.

— Може би е така — каза Андреа. — Но има някои действия, които са отвратителни сами по себе си. Искам да кажа, че е невъзможно да си представим да излезе нещо добро от, да речем, убийството на Мартин Лутър Кинг.

Пол Банкрофт повдигна едната си вежда.

— Това предизвикателство ли е?

— Само казвам.

Ученият отпи глътка вино.

— Знаеш ли, срещал съм се два-три пъти с д-р Кинг. Фондацията му помогна с финансиране в няколко критични момента. Той наистина беше забележителен човек. Велик човек, бих казал дори. Но не без някои лични слабости. Дребни, нищожни, но слабости, които враговете му преувеличаваха. ФБР винаги бе готово да остави да изтече очерняща информация за лични — прегрешения. В последните си години той проповядваше пред все по-малобройни тълпи. Със смъртта си се превърна в мощен символ. Ако бе останал жив, влиянието му щеше да е значително по-малко. Убийството му бе събитие с катализиращ ефект. То ускори революцията в областта на гражданските права. Почти веднага след трагичното събитие бе прокаран важният законопроект, забраняващ дискриминацията в жилищното настаняване. Американците бяха разтърсени до дъното на душите си и страната стана по-добро място. Ако искаш да кажеш, че смъртта на този човек е трагедия, няма да споря. — Застаряващият философ говореше с хипнотизираща енергия. — Но не беше ли изкупена многократно с положителните си последици?

Андреа остави вилицата си.

— Може би от гледна точка на студената пресметливост…

— Защо студена? Никога не мога да си обясня защо хората смятат, че изброяването на последните е нещо студено. Добруването на човечеството звучи абстрактно и все пак то включва добруването на конкретни мъже, жени и деца, всеки със своя история, от които на човек му се свива сърцето и му се къса душата. — Трептенето нагласа му издаваше убеденост и решителност, а не неувереност или съмнение. — Не забравяй, че има седем милиарда човешки същества, които живеят на тази малка планета. А два милиарда и осемстотин милиона от тях са на възраст под двайсет и четири години. Именно техния свят трябва да поддържаме и подобрим. — Очите на учения се насочиха към неговия син, който с апетита на момче, което расте, беше омел чинията си. — И това е морална отговорност с тежестта на всяка друга.

Андреа не можеше да откъсне очи от мъжа. Той говореше с проницаема логика, а погледът му бе ясен като аргументите му. Имаше нещо магическо в силата на неговата убеденост, в гъвкавия му ум. Мерлин от легендата за крал Артур е трябвало да бъде вдъхновен от човек като него.

— Татко е голяма работа в боравенето с числата — каза Брандън, вероятно смутен от разпалеността на своя баща.

— Ярката светлина на разума ни казва, че смъртта на един пророк може да бъде благодат за човечеството. От друга страна, ако унищожим мухите месарки в Мавриций, да кажем, ще открием, че последиците може да са наистина страховити. И при двата сценария линията, която прокарваме между това, да убиеш някого или да го оставиш да умре, е нещо като суеверие, не мислиш ли? — Пол Банкрофт продължи. — Няма особена разлика за онзи, който умира от някакво действие или от бездействие. Представи си една откачила се вагонетка, която лети по железопътната линия. Ако продължи по пътя си, ще убие примерно петима души, ако натиснем прекъсвача, ще убие само един човек. Какво ще направиш?

— Натискам прекъсвача — каза Андреа.

— И спасяваш пет живота. Но така или иначе си пратила вагонетката срещу индивид с пълното съзнание, че тя ще го убие. В известен смисъл си извършила убийство. Ако не беше предприела нищо, нямаше да се замесиш пряко в смъртта на тези хора. Ръцете ти щяха да останат чисти. — Той вдигна очи. — Нюейла, ти отново надмина себе си — каза ученият, след като червенобузестата ирландка донесе още ориз.

— Казвате, че е нещо като нарцисизъм — каза Андреа бавно. — Чисти ръце, четири живота загубени безпричинно — лоша работа. Разбирам.

— Чувствата ни трябва да се подчиняват на разума. Страстта трябва да е в рамките на разумното, така да се каже. Понякога най-благородното действие е също и най-ужасното.

— Имам чувството, че съм отново на семинар в колежа.

— Тези проблеми впечатляват ли те като учен? Тоест чисто теоретично? Тогава да ги направим истински за теб — Пол Банкрофт приличаше на джудже, което крие изненада в джоба си. — Какво ще кажеш, ако имаш двайсет милиона долара, които да похарчиш за напредъка на нашия вид?

— Още едно ако — Андреа си позволи да се усмихне.

— Не съвсем. Не говоря хипотетично вече. Преди следващото заседание на управителния съвет, Андреа, искам от теб да предложиш конкретен проект или кауза, за която би желала да изразходваш двайсет милиона долара. Помисли за какво и как и ще го направим. Директно от моите тайни фондове. Никакви обсъждания или съвети. Зависи само от твоята дума.

— Шегувате се.

Брандън я погледна в очите.

— Татко не е голям шегаджия — каза й момчето. — Той не е господин майтапчия, повярвай ми.

— Двайсет милиона долара — повтори Пол Банкрофт.

— По моя преценка — Андреа не можеше да повярва.

— По твоя преценка — каза Пол Банкрофт със сериозно изражение. — Избирай умно — посъветва я той. — Всеки час има по една вагонетка, която се носи безконтролно. Но изборът не е между една от двете релси. Той е измежду хиляди релси, дори десет хиляди релси, а онова, което ни очаква на пътя, съвсем не е ясно. Трябва да правим най-добрите предположения, с цялата си интелигентност и прозорливост. И да се надяваме на най-доброто.

— Работите с толкова много неизвестни.

— Неизвестни? Или частично известни? Непълното знание не е същото като невежеството. Възможни са преценки, основани на добра образованост и осведоменост. И те трябва да бъдат направени. — Погледът му не трепна. — Така че избирай мъдро. Ще откриеш, че невинаги е лесно да правиш онова, което трябва.

Андреа Банкрофт се почувства замаяна, опиянена, но не от виното. Колко ли хора имат шанса да правят подобен избор, мислеше си тя. Предоставена й бе възможност да размаха пръст и да промени живота на хиляди хора. Сякаш беше нещо като Господ.

Брандън прекъсна нейната унесеност.

— Е, Андреа, какво ще кажеш за още една бърза игра след вечеря?

Рим

Трастевере — районът на запад от река Тибър — беше за много жители истинският Рим, неговите средновековни улички до голяма степен бяха останали непокътнати от преустройството през деветнайсети век, което бе преобразило градския център. Мръсотия плюс възраст е равно на превъзходство: това ли бе формулата? И все пак оставаха кътчетата, които времето бе забравило или, по-точно, помнеше — кътчетата, където приливът на новите пари бе оставил само плавеи и отломки. Такъв бе апартаментът в сутерена на тъмна странична уличка, където италианското момиче живееше с родителите си. Дзингарети бе стара фамилия, нейните членове знаеха имената на своите предшественици отпреди стотици години. Но тези предшественици неизменно бяха все слуги и представители на низшите слоеве. Беше традиция без величие; родословие без история.

Тод Белкнап, който се озова на улица „Кларис Марескоти“ 14, трудно можеше да се свърже с човека, проникнал в крепостта на Ансари няколко часа преди това. Беше безупречно облечен, обръснат, изкъпан и леко парфюмиран; италианската представа за официалност. Щеше да помогне. Дори американският акцент на Белкнап по-скоро щеше да е от полза, отколкото пречка; италианците бяха дълбоко подозрителни към сънародниците си и обикновено с основание.

Разговорът тръгна гладко.

Ma non capisco! — Не разбирам — повтаряше майката на момичето, облечена в черно старица. Изглеждаше по-стара от повечето жени на нейната възраст, но и по-силна. Според британския идиом тя беше „жена, която се труди“.

Non c’e problema — настояваше бащата, мъж с кръгло шкембе, груби мазолести ръце и надебелени нокти. Няма проблем.

Но проблем имаше и тя го разбираше — при всички случаи разбираше повече, отколкото се правеше, че разбира. Седнаха заедно в мрачната им всекидневна, която миришеше на загоряла манджа и плесен. Студеният под, без съмнение някога покрит с плочки, беше груб и еднообразно сив, сякаш бе залят със слой цимент Като подготовка за плочките, които така и не бяха докарани никога. Лампите бяха слаби, абажурите им — оръфани от възрастта и топлината. Нямаше два еднакви стола. Бяха гордо семейство, но не и горди с къщата си. Родителите на Лучия явно съзнаваха нейната красота, която както личеше, смятаха за потенциално уязвима — възможен източник за разбити сърца, нейното или техните. Красотата й означаваше ранна бременност, ухажване и посегателства от безскрупулни мъже. Лучия ги бе уверила, че арабинът — те назоваваха нейния работодател само като арабина — е вярващ и следва стриктно заповедите на Пророка.

А къде беше тя сега?

Когато се стигна до този съдбовен въпрос, родителите на момичето се престориха, че не разбират, че нищо не знаят. Предпазваха я — дали защото знаеха какво е направила? Или по друга причина? Белкнап можеше да ги склони да сътрудничат само ако ги убедеше, че тя е в опасност и че откровеност, а не лъжата щеше да я предпази най-добре.

Трудна работа. За да се сдобие с информация, трябваше да се преструва, че разполага със сведения, които му липсваха. Отново и отново им казваше: Дъщеря ви е в опасност. La vostra figlia e in pericolo. Не му вярваха, а това означаваше, че имат връзка с нея, че тя ги е успокоила. Ако наистина бе изчезнала неочаквано, нямаше да успеят да прикрият безпокойството си. Вместо това се правеха, че са объркани за местонахождението й, говореха с недомлъвки. Казала им, че ще пътува, но не уточнила къде. Но те предполагали, че е свързано с работодателя й. Не, не знаели кога ще се върне.

Лъжи. От лекотата, с която ги изричаха, личеше, че са измислици. Аматьорите смятат, че лъжците се издават със своята нервност и безпокойство; Белкнап знаеше, че точно толкова често те се издаваха с липсата на нервност. Такъв беше случаят със синьор и синьора Дзингарети.

Белкнап млъкна за известно време, преди да започне отново да ги обработва.

— Тя е във връзка с вас — каза той. — Ние знаем това. Тя ви уверява, че всичко е наред. И си мисли, че наистина всичко е наред. Но не знае. Тя не знае, че е в непосредствена опасност. — Бързо прокара ръка през гърлото си. — Враговете й са изобретателни и са навсякъде.

Напрегнатите физиономии на Дзингарети му подсказаха, че те смятат американеца за потенциален враг. Той внесе сянка на колебание и безпокойство, но все още не беше победил. Все пак се бе появила малка пукнатина върху каменната стена.

— Казала ви е да не се притеснявате — започна той отново, опитвайки се да подкрепи думите си с подходящо изражение, — защото не знае, че има причина за безпокойство.

— А вие знаете ли? — попита облечената в черно старица, без да прикрие неодобрението и подозрението си.

Историята на Белкнап не можеше да се нарече пълна истина, но той се придържаше максимално близо до истината. Каза им, че е от американска служба, която участва в международно разследване на най-високо равнище. Разследването е разкрило някои факти от дейността на арабина. Неговите приближени бяха заплашени с вендета от негов близкоизточен съперник. При думата „вендета“ очите на двамата старци блеснаха, а жената прошепна нещо: беше ритуал, който разбираха и към който се отнасяха с нужната сериозност.

— Вчера видях тялото на млада жена, която… — наруши Белкнап тишината. Той забеляза, че очите на двамата старци се разшириха, и поклати глава. — Беше ужасно. Много разтърсващо. Има сцени, които човек никога не забравя. А като се сетя какво бяха направили с младата жена, красива млада жена точно като вашата дъщеря, не мога да не се разтреперя. — Той се изправи. — Но направих всичко, което можах тук. Ще запомня това. Вие също го запомнете. Сега трябва да тръгвам. Оставям ви в мир. Повече няма да ме видите. Нито ще видите дъщеря си, опасявам се.

Синьора Дзингарети хвана ръката на мъжа си.

— Чакайте — каза тя. Мъжът й я стрелна с очи, но беше ясно, че тя командва в къщата. Старицата се загледа втренчено в Белкнап, преценявайки характера му и неговата честност. После взе решение. — Лъжете се — каза тя. — Лучия е в безопасност. Ние разговаряме с нея редовно. Разговаряхме за последно снощи.

— Къде е тя? — попита Белкнап.

— Това не знаем. Не ни казва. — Вертикалните бръчки върху горната й устна бяха като плътно обозначени деления върху линия.

— И защо?

— Казва ни, че мястото е много хубаво — обади се шкембестият мъж. — Но че трябва да го запази в тайна. Не може да ни съобщи къде се намира. Защото… такива са условията на трудовия й договор.

Той се усмихна несигурно — несигурно, защото не можеше да знае дали думите му са разсеяли притесненията, изразени от американеца, или са ги подхранили още повече.

— Лучия е умно момиче — измърмори майка й, сякаш устата й бе пълна с пепел. — Тя знае как да се грижи за себе си.

Жената се опитваше да се самоуспокои, но лицето й излъчваше страх.

— Говорили сте с нея снощи — повтори Белкнап.

— Беше добре — ръцете на мъжа трепереха, докато ги кръстосваше в скута си.

— Тя ще се погрижи за себе си — думите на старицата прозвучаха като обещание, а може би просто като надежда.

 

 

Веднага щом се озова отново на калдъръмената уличка, Белкнап се обади на своята стара връзка, карабинера Джани Матучи. В Италия — а италианското правоохраняване не бе изключение — човек вършеше работа чрез приятели, а не по официален път. Той бързо предаде молбата си на Матучи. Лучия можеше да е наблизо, както твърдяха родителите й, но телефонните разпечатки щяха да дадат повече информация.

Гласът на Матучи бе суров като младо вино „Бароло“ и толкова плътен.

— Pui lento! По-спокойно — каза той. — Кажи ми името и адреса. Ще пусна името в градския регистър, ще търся по социалната осигуровка. След това ще проверя общинския телефонен регистър.

— Обещай, че това няма да отнеме дълго време, Джани.

— Вие, американците, винаги бързата. Ще направя всичко възможно, разбрахме се, добре, приятелю.

— Знам го аз твоето „всичко възможно“ — позволи си да каже Белкнап.

— Иди изпий едно еспресо някъде — посъветва го италианският инспектор. — Ще ти звънна.

Белкнап не бе минал и няколко пресечки, когато мобилният му телефон иззвъня. Беше отново Матучи.

— Много бързо — каза Белкнап.

— Току-що получихме доклад за адреса, който ми даде — уведоми го Матучи. Гласът му звучеше възбудено. — Съсед е съобщи за стрелба. Две от нашите коли са на път към мястото. Какво става?

Белкнап остана като поразен от мълния.

— О, Боже — каза той задъхано. — Веднага отивам да проверя.

— Недей — заповяда Матучи, но Белкнап изключи телефона и се втурна тичешком към жилището в сутерена, от което бе излязъл само няколко минути по-рано. След като зави зад ъгъла, дочу звуците от свистенето на автомобилни гуми и сърцето му се разтуптя лудо. Входната врата беше отворена и той влезе в една от стаите, надупчена от куршуми и изплискана с кръв. Бяха го проследили: нямаше друго обяснение. Говореше на двамата възрастни хора за защита, а им донесе само смърт.

Още автомобилни гуми, буксуващи върху калдъръмената настилка: този път звук на пристигащ автомобил. Беше двуместен тъмносин с бял покрив. Върху покрива имаше номер, който трябваше да се чете от хеликоптер, заедно с три сигнални лампи. Думата „карабинери“ бе изписана отстрани с бяло, а над нея имаше червена ивица. От колата слязоха двама полицаи и заповядаха на Белкнап да не мърда.

С ъгълчето на окото си Белкнап видя да пристига още една полицейска кола. Той размаха неистово ръка по посока на странична уличка, давайки знак, че нападателите са избягали натам.

После побягна.

Един от полицаите го подгони, другият трябваше да подсигурява местопрестъплението. Белкнап се надяваше, че е всял достатъчно объркване, за да обезсърчи преследвача си да не стреля: те трябваше най-малкото да вземат предвид възможността, че той също преследва престъпниците. Белкнап се блъскаше в контейнери за смет и заобикаляше паркирани автомобили — всичко, което можеше да попречи на видимостта между него и полицая. Не само на видимостта, ами и на огневата линия.

Чувстваше как мускулите му горят, дишаше задъхано, спринтирайки неистово със зигзагообразни движения. Почти не виждаше терена под краката си. Все пак след няколко минути се качи в автомобила си, бял ван без прозорци с логото на италианската пощенска служба: SERVIZIO POSTALE. Бе един от многото автомобили, които „Консулски операции“ имаше на свое разположение, и макар Белкнап да нямаше позволение, въобще не се затрудни да получи достъп до един от тях. Беше от превозните средства, които обикновено не привличат внимание. Надяваше се такъв да е случаят и сега.

След като потегли с висока скорост обаче, видя в огледалото за обратно гледане още една полицейска кола — автомобил с надпис „Карабинери“ от типа на джиповете с висок покрив, предназначен за арестанти. Същевременно мобилният му телефон отново зазвъня.

Гласът на Матучи, още по-възбуден и отпреди.

— Трябва да ми кажеш какво става — разкрещя се той. — Казват, че двамата старци са убити, а апартаментът им е разбит. Куршумите са американски с кухи върхове, предназначени за специални операции. Чуваш ли ме? От онези с медно покритие, които ти харесваш. Лоша работа.

Белкнап завъртя рязко волана на вана, завивайки в последния момент. Вдясно от него имаше зелена трамвайна мотриса с четири изолирани с гума съединителя. Тя щеше да закрие видимостта към него от всеки на отсрещното платно.

— Джани, не е възможно да си мислиш, че…

— Специалист по пръстови отпечатъци ще пристигне всеки момент. Ако открият твоите, няма да мога да те защитя. — Пауза. — Не мога да те защитя и сега.

Този път Матучи изключи телефона. Зад Белкнап се появи друга полицейска кола. Явно е бил забелязан да се качва на вана и вече бе твърде късно да сменя автомобилите. Натисна газта, промушвайки се между колите от автомобилния трафик на площад „Сан Калисто“, и се престрои в по-бързо движещата се колона по улица „Трастевере“ в посока към реката. Полицейската кола зад него включи сирените и светлинната сигнализация. Докато прекосяваше улица „Индумо“, забеляза още една кола — „Ситроен“ седан с надпис „Полиция“, изписан с наклонени букви в синьо и бяло. Нямаше място за съмнение. Преследваха него.

Нещо се бе издънило яко.

Натисна педала на газта, заобикаляйки по-бавните возила — такситата, обикновени мотористи, камион за доставки — наду клаксона, стрелна се през осветения площад „Порта Портезе“ и тръгна в посока, обратна на движението. Поне се отърва от джиповете на карабинерите. Сградите с фасади от варовик вляво и вдясно от него се превърнаха в замъглени мръсносиви силуети; паважът пред него бе всичко — малки променящи се портали между движещите се автомобили, пролуки, които се появяваха и изчезваха в бързия поток, отвори, които се затваряха, ако не се използваха в подходящия момент. Шофирането на висока скорост бе напълно различно действие от обикновеното съобразено с правилата каране и след като прекоси Понте Субличио над тъмнозелената река Тибър към Плаза Емпорио, Белкнап само можеше да се надява, че старите му рефлекси ще се събудят, когато му потрябват. Имаше стотици начини да сгреши; и само няколко да се справи. Вторият преследвач, ситроенът седан, изведнъж намери луфт и се стрелна пред Белкнап.

По всичко личеше, че кръгът се затваря.

Ако трети преследвач се появеше, което изглеждаше много вероятно, шансовете на Белкнап да се измъкне намаляваха драстично. Надяваше се да навлезе във високоскоростното платно покрай Тибър, покрай високата, укрепена с насип и оградена от тухли и цимент дига. Сега това бе твърде рисковано.

Завъртя внезапно волана надясно и ванът се отклони по Лунготевере Авентино, пътя, който минаваше покрай другия бряг на реката. Усети, че тялото му се е наклонило рязко наляво и се държи единствено от колана.

Направи още един рязък завой към улица „Рубатино“, на която имаше много кафенета, после си пое дъх и върна вана обратно на улица „Веспучи“ — този път карайки срещу движението. Оставаха му само неколкостотин метра, преди да свие по високоскоростното платно по протежение на реката, стига да не допусне сблъсък на улица „Веспучи“.

Клаксоните на десетки коли пищяха и бибиткаха, докато шофьорите се опитваха отчаяно да избягнат белия пощенски ван, който летеше срещу тях.

Белкнап управляваше автомобила с ръце, лепнещи от пот. Шофирането в насрещното движение, маневрирането сред потока от автомобили изискваше от него да предвиди коя кола накъде ще се отклони. Една-единствена грешна преценка можеше да доведе до челен сблъсък със сумата от силите на двете противоположни скорости.

Светът в този миг се свеждаше единствено до лента пътна настилка и гъмжило от коли, всяка от които бе потенциално смъртоносно оръжие. Долната част на пощенския ван със своето ниско шаси подскочи, после остърга асфалта и остави след себе си струя от искри, спускайки се твърде бързо по наклона, водещ обратно към високоскоростния път край дигата. Върна се на шосето по следващия мост, Понте Палатино, а след това с още един рязък завой излезе на Порта ди Репагранде.

Сега мога да си поема дъх, каза си Белкнап, форсирайки вана по правия път покрай анонимни сгради. Но един поглед в огледалото за обратно виждане му показа, че го следват половин дузина полицейски коли. Откъде, по дяволите, се появиха толкова бързо? После се сети за полицейския участък, разположен близо до Пиацале Портуензе. Сви към левия банкет, мина по него, оставяйки бразди върху асфалта, и отпраши по Кливио Портуензе, една от улиците с най-бързото движение в района. Отново единствено коланите му помогнаха да не изхвърчи от мястото си.

Полицейските автомобили прелетяха край него, без да успеят да намалят навреме за завоя. Форсираше по улиците, докато стигна до улица „Парбони“, след което сви наляво.

Какво, по дяволите, беше това пред него? Той едва долавяше мислите си сред острия вой на сирените, бученето на двигателя и свистенето на гумите.

Как беше възможно? Забеляза пред себе си на ъгъла на улица „Баргони“ пътна блокада. Как бяха успели да я сложат толкова бързо? Напрегна погледа си и видя, че се състои от две полицейски коли и подвижна дървена барикада. Можеше да пробва да я пробие…

Само че зад него бучеше, сякаш появила се от нищото, кола без опознавателни знаци от общинската патрулна пътна полиция, „Ланчия седан“ с турбо двигател, специално оборудван за преследване на висока скорост.

Белкнап наду до дупка вана, наблюдавайки как четирима карабинери на пътната блокада — едри мъжаги със слънчеви очила и ръце, скръстени върху гърдите им, — отскочиха от шосето. После превключи на неутрална скорост и дръпна ръчната спирачка в същия миг, в който завъртя наполовина волана наляво. Колата направи обратен завой и застана перпендикулярно на пътя, а гумите на мощната ланчия изсвистяха, когато тя се отклони встрани от пътя, за да избегне удара с пощенския ван, след което спря рязко, тъй като предницата й се блъсна в пожарен кран.

Сега Белкнап освободи ръчната спирачка, натисна педала на газта докрай и изправи волана. Колата се разтресе и силно дрънчене му подсказа, че от налягането в гумите бяха изхвърчали джантите. Същевременно усукването на трансмисията бе станало причина в системата да попадне бензин и в огледалото за обратно виждане можеше да наблюдава гъстия облак черен дим, който бълваше ауспухът. Но той смени посоката, без да се бави. Пое срещу обратното движение по улица „Баргони“, като този път тя бе почти празна. Блокирайки пътя от другата страна, полицията му бе направила услуга. Зави наляво по виа „Беци“, после сви по Виале де Трастевере и се скри от преследвачите си.

Десет минути по-късно седеше в кафене, където най-после си поръча еспресото, препоръчано му от Джани Матучи. Правеше се на отегчен турист, но звънна на своя познат карабинер при първата възможност.

— Сега можем да поговорим — каза тихо Белкнап, опитвайки се да говори със спокоен глас. Много бегълци се издават, когато не могат да прикрият тревогата си. Белкнап нямаше да направи подобна грешка.

— Ma che diavolo! Имаш ли представа с какво се занимавам сега? — попита Матучи с напрегнат глас. — Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш.

— Първо ти — отговори Белкнап.