Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (34)

Епилог

Измина цяла година и Андреа трябваше да признае, че много неща се промениха. Може би светът не беше различен, но нейният свят със сигурност се промени. Тя вземаше решения, които я учудваха — решения, които учудваха и двамата — но те бяха правилни и неизбежни. Като директор на фондацията „Банкрофт“ тя откри, че работата не можеше да се върши през пръсти. Това беше изцяло ангажиращо времето й начинание, особено ако човек искаше да го върши както трябва.

Чудовищните престъпления, извършени от групата „Тета“, никога нямаше да се изличат напълно. Но двамата със съпруга й стигнаха до съгласие, че самата фондация играе наистина ценна роля в света и след като се отстранеше туморът, тя щеше да е дори от още по-голяма полза. Едно друго решение бе взето след поредица от срещи, които тя и Тод имаха със сенатора Кърк преди смъртта му. Да запазят в тайна съществуването на групата „Тета“. Разкритията щяха да опетнят всяка неправителствена организация и благотворителна институция в света; в геополитическо изражение те щяха да бъдат дестабилизирани по хиляди непредвидими начини. Резултатът щеше да бъде години, вероятно десетилетия, лошо отношение, враждебност и взаимни обвинения. Онези отговорни фактори в „Тета“, които не бяха успели да изчезнат, бяха съдени тайно на процес, организиран от Отдела за разузнавателна политика към Министерството на правосъдието. Всички дела бяха засекретени като въпрос на национална сигурност.

Погледът й се спря на снимките върху бюрото й. Двамата мъже в живота й. За последен път ги видя сутринта, преди да тръгне за работа, и те играеха баскетбол. Брандън растеше бързо — целият беше само кожа и кости. Четиринайсетгодишен.

— Сега, гледайте, хора — извика момчето с тон на спортен коментатор, докато галопираше към баскетболния кош. Черните му маратонки „Пума“ изглеждаха прекалено големи за тънките му глезени. — Наблюдавайте наподражаемите движения на Брандън Банкрофт! Той стреля! Той бележи! — Топката отскочи от ръба на коша. — И говори преждевременно!

По тениската му имаше малко петна от пот. Фланелката на Тод беше подгизнала.

— Само да нямах тия шини на пищялките — каза Тод, накуцвайки леко, докато поемаше топката.

Той дриблира два пъти, изпъна се назад и мушна топката в мрежата. Мекият шумолящ шум от допира на гумената топка до найлоновата плетка: Брандън го наричаше „музиката на сферата“.

Застанала до живия плет, Андреа поклати глава.

— Очаква се да запазиш извиненията си за случаите, когато пропускаш, Тод.

Тя усещаше утринното слънце по лицето си и за миг си помисли, че топлината, която я обливаше, не се дължеше само на слънцето, докато наблюдаваше как двамата играят.

— Хей, чувствай се свободна да покажеш какво можеш — каза Тод, а изражението му бе едновременно нежно и игриво. — Само за минута-две, а?

— Сложи си маратонките и ще станеш свидетел на битка за залагане между отбора Брандън и отбора Тод.

Гласът на Брандън беше по-плътен отпреди. Дори веждите му бяха станали малко по-тъмни, по-дебели в сравнение с предната година. После той се усмихна, а усмивката му не се бе променила. На Андреа й се струваше, че това бе едно от чудесата на природата.

Не позволявай да ти отнемат това. Мълчалива молитва. Наблюдавайки двамата, тя си помисли, че шансът да се случи е голям.

— Винаги е готино да те привлекат, но се налага да се въздържа. — Тя се обърна почти притеснена от щастието си. — Работата е там, че ме чакат хора в офиса. Вие, момчета, ще се оправите ли?

Съпругът й обгърна с потната си ръка тесните рамене на Брандън.

— Хей — каза й той, все още запъхтян. — Не се безпокой за нас. Погрижи се за света.

Брандън кимна.

— Ще се оправим сами.

 

 

Беше ранен следобед, а Андреа вече проведе три заседания на ръководството, посветени на стратегията, и участва в два конферентни разговора чрез видеовръзка с регионални администратори. В този момент старши програмният директор я информираше за новостите в програмите на фондацията в областта на здравеопазването в Южна Америка, а тя кимаше насърчително зад бюрото си, докато той обобщаваше събитията.

Очите й отново се насочиха към снимките на бюрото. Тя долови и отражението си върху хромираната рамка. Сега бе различен човек в сравнение с една година по-рано; не се налагаше да се огледа в огледало, за да го разбере. Усещаше го от начина, по който се отнасяха към нея хората. Тя имаше авторитета и самоувереността на човек на нейното положение. И наистина беше голямо удоволствие да използва ресурсите на фондацията, за да направи света по-добро място, при това по почтен начин. Единственият начин, що се отнасяше до нея. Гордееше се от прозрачността на операциите на фондацията. Тя не криеше нищо, защото нямаше нищо за криене.

— Уругвайският проект може да се нарече модел — каза регионалният директор на програмата за Южна Америка. — Очакваше се много фондации и неправителствени организации да се поучат от работата ни. Мъжът — с побеляла коса, леко изгърбен и с кръгло лице с очила — имаше загрижения вид на човек, станал свидетел на много нещастия и страдания през двайсетте години работа във фондацията. И все пак той знаеше как страданията и нещастията могат да бъдат облекчени.

— Надявам се да го направят — отговори Андреа. — В тази работа и заимстването на моделите е нещо, на което се надяваме, защото така се увеличават ползите. Много е важно тези региони да не бъдат отписани. Те могат да се променят. Могат да се променят към по-добро.

Както самата тя се бе променила.

Нейният съпруг и осиновеното й дете също се бяха променили. Колкото и невероятно да изглеждаше за Тод и Брандън, двамата изградиха взаимоотношения, за които тя не би си помислила. Брандън в известен смисъл загуби детството си, Тод — своят зрялост, и това ги правеше братя по скръб, но имаше много повече от това. Никой не можеше да се мери по интелект с Брандън, разбира се, но неговата емоционална зрелост — вродената му доброта, неговата възприемчивост — също бяха удивителни и му позволяваха да забележи у Тод нещо, което оставяше скрито за повечето хора. Момчето забелязваше уязвимостта на Тод, неговата страст и желание да полага родителски грижи, и отвръщаше със собствената си уязвимост и страст, и нужда от родителски грижи. Едно момче си намери баща; един мъж си намери син.

А Андреа си намери семейство.

— Новините от Гвиана не са особено насърчителни — каза внимателно програмният директор.

Той имаше предвид голям проект за ваксинации, който те се опитваха да осъществят в селските райони. Тя проявяваше особено силен интерес към проекта. Беше на обиколка из гвианската провинция предния месец. Споменът за селата на америндианците около река Морука все още бе пресен в съзнанието й, представяше си съвсем ясно живота и заниманията на жителите им, изпълваше се с тъга и гняв, като си помислеше, че едно такава село може да бъде заличено от предотвратима епидемия.

— Не разбирам — каза Андреа. Разработихме до най-малка подробност всеки елемент от програмата. Беше замислена като христоматиен пример за това, как може да се помогне в здравеопазването в райони в лоша инфраструктура.

— Потенциалът на кампанията е изключителен, госпожо Банкрофт — каза той. — Вашето посещение даде на всички надежда.

— Никога няма да забравя онова, което видях по време на посещението си.

Думите й бяха искрени и пламенни.

— За нещастие министърът на вътрешните работи току-що ни отне разрешителното и не можем да продължим. Заплаши, че ще депортира всички здравни работници, които наехме. По същество забрани ваксинациите.

— Не говориш сериозно — каза Андреа. — Не може да има оправдание…

— Права сте — отговори тъжно белокосият мъж. — Няма оправдание. Само обяснение. Америндианците, чийто живот бихме спасили, са склонни да подкрепят съперническа политическа партия.

— Сигурен ли си? — попита тя отвратена.

— Чухме го от съюзниците ни в администрацията. — Очите като на ловджийско куче басет на мъжа гледаха тъжно. — Ужасно е. Хиляди ще умрат заради страха на този човек от демокрацията. А е толкова корумпиран, колкото не можете да си представите. Познаваме хора, които са се добрали до банковите преводи, които той е направил в офшорните си сметки.

— Наистина?

— Може ли да предложа поне да помислим върху възможността да, ами, да бъдем по-груби с това копеле? Да му дадем да разбере, че можем да го докажем — защото това ще му създаде доста големи политически главоболия. — Програмният директор замълча за миг. — Госпожа Банкрофт?

Андреа мълчеше. В главата й отново нахлуха спомените за пътуването й предния месец. Пред очите й се появи образът на една майка с дълга лъскава черна коса, блестящи очи, люлееща бебето си в ръце. Медицинската сестра, която придружаваше Андреа, докато тя обикаляше клиниката в Санта Роса, й каза, че бебето е умряло минути по-рано от дифтерит; те все още не бяха намерили сили да съобщят на майката.

Очите на Андреа се напълниха със сълзи. Майката я погледна и разбра от изражението й какво се бе случило. Бебето й вече го нямаше. Тих вопъл се изтръгна от гърлото на майката, звукът на скръбта.

— Такъв срам — продължи програмният директор с тих глас. — Знам какво е отношението ви към подобни неща. Споделям го. Но, Боже, то може да промени целия регион…

— Няма ли друг начин?

— Де да имаше — отговори той, поклащайки енергично глава. Нещо в изражението й го насърчи и очите му сякаш светнаха. — Знаете как е. Да направиш каквото трябва, невинаги е лесно. — Погледна я с очакване.

— Абсолютно вярно — каза тя тихо, борейки се със себе си. — Добре. Действайте. Само този път.